Как Лиза Боева и Ицко Финци разбиха мистерията Шекспир

Бардът всъщност е  петият граф Рътланд, твърдят двамата след литературно разследванe

Визитка

Лиза Боева е завършила Италианския лицей в София, учи история на изкуствата в Санктпетербургския държавен университет и филмова и телевизионна режисура в НАТФИЗ. Работила е като лектор по история на изобразителното изкуство с фокус Рубенс и Рембранд в Санкт Петербург, режисьор на документални филми в САЩ и Европа, преподавател в НБУ (департамент “Кино, реклама и шоубизнес”).

През 2012 г. с актьора Ицхак Финци създават творческото обединение “Филизи 33” и реализират редица филмови и театрални проек - филмите “Лятото на Мона Лиза”, “Аз бях Джек Керуак” “Магарешка опашка” и др. Работят по детски кинопроекти. От 2015 г. полагат началото на темата “Шекспир” с игралния филм за деца от курса по кино - “Уилям Шекспир. Откъси от пиеси”.

Следва моноспектакълът на Ицко Финци “Кой написа Уилям Шекспир?” и “Уилям Шекспир: най-известният човек, който никога не е съществувал” - филм, конструиран като приключение и пътешествие по местата, споменати в пиесите на английския бард. Книгата по филма - научно изследване, е разпродадена в няколко тиража.

Режисьорката Лиза Боева и актьорът Ицхак Финци направиха 4-годишно литературно разследване на една от най-големите световни културни мистерии - кой е човекът, написал шедьоврите, които знаем като “на Шекспир". Те пътуват по местата, описани в шекспировите сюжети. И достигат до едно име - Роджър Манърс. А Шекспир го няма...

Версията на Лиза Боева

Дали не приема, че все пак Уилям Шекспир е авторът, а не лице зад маска, питаме авторката на “Проектът “Шекспир”?

“Аз първо изучих възможно обстойно основните версии по така наречения Шекспиров въпрос. Започнах от Уилям Шекспир (истинската му фамилия е Шакспер) от Стратфорд на Ейвън - това, че не той е авторът на Шекспировото творчество, за мен се потвърждаваше с всеки нов документ, до който се докоснех. Добре, ако не е той, то кой? И ето, започнах да отхвърлям предлаганите теории. Година или две се занимавах с личността на граф Де Вер. С неговото авторство е свързана една от най-солидните теории, но съществуват множество неизвестни, така че отхвърлих тази версия. Сетне се захванах с теорията за авторството на Марлоу - скоро и тази версия отпадна…

И така - чрез отхвърляне - достигнах до теорията за Роджър Манърс, пети граф Рътланд. Селестен Демблон е един от първите, който я предлага в началото на ХХ век. Сетне е развита от редица учени, като най-плътно е представена в книгата на Иля Гилилов “Играта Уилям Шекспир или тайната на великия феникс”. Ето, това бе моят път: оказа се, че теорията за Шекспир/Рътланд е най-устойчива и отговаря на най-много повдигнати въпроси.

Подкрепата на Ицхак Финци

“Изглежда, така е било винаги: щом почнат репетициите на пиеса на знаменит автор, почвам да си задавам въпроси кой е той, какъв е бил, как е писал, защо, какво е било около него… Съмнения във величието на писателя и разсъждения

как се е създал

митът за него. Вярно

ли е преведено…

Това последното е ставало причина да влизам в спорове с режисьори, с актьори, понякога да се обърквам от колебания. Стигал съм до цели собствени теории за погрешни похвати в преводите от английски, от руски. Колко пъти съм чувал насмешки у другите към мене заради това…

Зад кулисите, в тъмното, докато дойде ред да вляза слушам какво става на сцената и ми идват какви ли не обяснения и заключения за смислите, за логиката на казаното там, за причините да бъде написано точно така.

Правил съм едни “открития”, които после съм сменял с други. Една пиеса се е играла 50 или 60 или 100 пъти. Така беше и с Шекспир. Бях попадал на писаното от Толстой - как не го е считал за толкова велик. Имах приятел - професор математик, физик, голям ум - откровено непризнаващ Шекспир.

“Както ви харесва” на Бено Бесон, в която играх Точилко, шута - беше труд , доста голям труд и накрая имах вярата, че е бил не напразно. От Бено Бесон бях покорен, Митко Гочев беше негов асистент и преводач не само от немски, а и точен преводач на замислите на режисьора. И от тази постановка се сдобих с разбирания за Шекспир, нови за мене. Онази биография, която бях чел, съвсем не отговаряше на новите ми представи. Искат се толкова знания и начетеност (освен писателски талант, мъдрост) за да напишеш тези пиеси…Така си обяснявам защо ме е развълнувало толкова интервюто на Людмил Димитров с Иля Гилилов във вестник “Култура”, а после и самата книга на този шекспировед (преведена от Людмил).

Например имената Розенкранц и Гилденстерн. Оказва се, имало ги в регистрите на Падуанския университет. А там е следвал точно тогава Роджър Манърс - нашият граф. И така нарича своите двама герои в “Хамлет” - Розенкранц и Гилденстерн. Шекспер от Стратфорд откъде ще ги знае? И се е казвал не Шекспир, а точно Шакспер. После станал на Шейк- спиър. С тире по средата. Разтърсващ копие. Но това е едно от многото шашващи неща. Разбира се.

И като узнах , че и Лиза я е чела, казах “Що не се заемем?“ Тя хлътна, посвети се и изнамери още много доказателства. Много. На места нейната студия е като криминално четиво.

Кои са най-силните

аргументи в тази

вековна мистерия?

Защо да повярваме, питаме съавторите в проекта “Шекспир”?

“Моята книга “Проектът Уилям Шекспир” се състои от две части- разказва Лиза. - В първата представям всички документи, достигнали до нас, свързани с личността на Уилям Шакспер (преименуван сетне на Шекспир) - от неговото раждане през 1564 г. до смъртта му през 1616 г. Сетне представям документи, свързани с писателя Уилям Шекспир - от първото споменаване на Шекспир като писател (това се случва в дневника на театралния предприемач Хенслоу през 1592 г.) до публикуването на Великото фолио през 1623 г. Съвсем отчетливо се вижда - без нужда дори от подсказки, обобщения или изводи: личността Уилям Шекспир и писателят Уилям Шекспир - това са две отделни личности. Интересно е онова, което не съдържат тези документи, а именно: не съществува (или поне не е съхранен до наши дни) нито ред, написан от ръката на писателя Уилям Шекспир (чернова, писмо, дневник, случайна бележка).

Нито един съвременник не записва в дневник, в писмо, в случайна бележка, че познава писателя Уилям Шекспир (с изключение на разговор между Бен Джонсън и Дръмънд, но това се случва след смъртта на Шакспер/Шекспир и тук трябва да се направят множество уточнения); не съществува (или поне не е съхранен до наши дни) нито един юридически документ, удостоверяващ съществуването на писателя Уилям Шекспир; не съществува (или поне не е съхранен до наши дни) нито един отзив за смъртта на великия драматург на епохата Уилям Шекспир през 1616 г. (т.е. в годината, когато умира стратфордианецът Шекспир)… Изреждането може да продължи безкрай, разбирате.

Т.е. първата част на книгата съдържа само документи: всички документи, достигнали до нас - представям копие на тези документи, снимков материал. Скучна работа, ще кажете вие, но тук няма как да е иначе - без тоя доказателствен материал читателят няма как да ми се довери и да тръгне нататък…

Във втората част отговарям пространно на въпроса: какво всъщност се е случило? Разказвам за живота и творчеството на Роджър Манърс и неговия мащабен план - проектът “Уилям Шекспир”.

Ицхак Финци:

Вярвайте ни поне в едно! Да, неразрешима е загадката, щом няма нито един запазен ръкопис от този поет (нито един!), но аз съм сигурен, абсолютно сигурен, че Шекспир не е гражданинът на Стратфорд. Както се уверих и че не е възможно да разрушиш туристическия бизнес на цял един град, на цяла една страна. Нали бяхме там в Стратфорд. Всичко толкова вече е законсервирано… Всички измами!”

За да предприеме човек такова литературно приключение, трябва да има приключенски дух. И какво още?

Лиза: Навярно някаква доза нахалство. Защото изначално ми бе ясно, че навлизам в много дълбоки води. Ала идеята за книгата и филма се родиха постепенно, след десетилетие работа. Аз първо натрупах знания, материал, някакви свои схеми и чертежи построих в главата си… и когато се убедих, че нещата могат да се развият, че е възможно да предизвикам разговор, че има на какво да стъпя – едва тогава реших да обнародвам работата си.

Нужни са съмишленици. Хора, които да повярват, че това, което правиш, има смисъл. Аз имам такива хора около себе си:

Ицко, който е много

доброжелателен, но и

справедливо

критичен към

работата ми;

проф. Людмил Димитров - той е преводачът на книгата на Иля Гилилов на български и той силно подкрепи моето начинание още в самото начало; проф. Богдан Богданов - той първи се запозна с началните глави от историята ми за Роджър Манърс и каза, че би искал да знае какво се случва нататък…

Ицко: И какво още? Пари. За пътуването по Европа. За снимките на филма по местата и адресите, споменати в пиесите. Лиза беше начертала точен маршрут, беше скицирала планове , улици. Много се зарадвах , когато Андрей Райчев (известният социолог, който дава рамо на “Проектът “Шекспир”) не ми даде даже да се доизкажа по телефона и каза “Граф Рътланд? Да, и разбира се ще ви подкрепя.” Той бил запален “рътландианец”… Не знаех. Бил чел тази книга на Гилилов…

Г-н Финци като млад актьор е играл в една Шекспирова пиеса без да подозира вероятно, че посвещава таланта си на “самозванец”. Успяхте ли да го убедите във вашата теза, питаме Лиза Боева.

- Не е имало нужда. Ицко един ден ми каза: “Прочетох една изключително любопитна книга на руския шекспировед Гилилов. Искаш ли да направим документален филм по теорията, която той предлага? Става дума за Шекспир…” Аз вече бях чела тази книга (тогава живеех в Русия), но не ми беше и хрумвала подобна идея.

У нас има автори, които са посветили живота си на преводите на Шекспир. Владимир Свинтила (сонетите), Валери Петров, Александър Шурбанов. Дали Лиза Боева се е допитала до някой от тях?

- Имали сме няколко съвсем бегли разговори точно по този въпрос с Валери Петров. Той знаеше, че работя върху теорията за Шекспир/Манърс, ала не ми задаваше въпроси, а аз не бях готова на този етап със защита на евентуални нападки. Казвам “нападки”, защото той многократно ми бе казвал, че за него

няма значение коя е

личността, скрита

зад името Шекспир,

важни са самите

текстове

Няколко пъти с Ицко сме казвали: “Да, но има несъответствие, виж тук…”, а той отвръщаще: “Важни са текстовете, не друго”. По време на работата си по тази версия често съм се консултирала с Александър Чамеев - той бе преподавател в Санкт-петербургския университет, един от най-големите учени англицисти в света. Той бе убеден привърженик на стратфордианската традиционна версия, ала въпреки това намираше, че части от моята работа заслужават широка дискусия и ме окуражаваше да продължа да работя. Именно чрез неговите протекции и безкрайни писма, които пишеше до разни институции по света (университети, библиотеки, частни колекции и т.н.), успявах да се сдобивам с необходимите ми материали и документи.

У нас работата ми познава проф. д-р Румен Генов: той е историк, и по идея на проф. Веселин Методиев (също историк, разбира се) той разгледа работата ми единствено от тази гледна точка: без литературоведски анализ, единствено като стойност от гледна точка на историческата наука. Окуражи ме.

Ицко: Валери (Петров, превел целия Шекспир на български - б.р.) ни казваше: “Важно е написаното. Какво значение има кой е точно авторът? Все едно няма да узнаем, губене на време е”. Аз се чувствам далеч по-добре, по- уверен сега с тези свои нови убеждения, когато се занимавам с Шекспир. А се занимавам. Вече преразказах четири пиеси от него (по поръчка на Лиза) като приказки за юноши. За деца не стават. Но за любознателни подрастващи, мисля, да. Така разказани си представям, че биха ги увлекли. И даже може би биха се заразили от едно, смея да кажа, по-сложно повествование, в което ми се щеше да се редуват и съчувствие, и укор, и насмешка, и висок морал. Залагал съм на самия сюжет, на случките, на скелета на драматургията, естествено. И си мисля: колко слаби места, съшити ходове има при Шекспир покрай гениалните. Как личи, че са били писани бързо, като на един дъх, не е имало време за щателни обработки. Трябвало е да служат на онази публика, с онези вкусове и понятия. Свикнал съм на дълги многочасови спектакли. Играл съм в съвременни къде къде по-безупречно конструирани пиеси.

Такова голямо разместване на културни пластове носи ли риск от критика или отрицание?

Лиза: Да, разбира се. Но аз вече участвах в няколко семинара по света, представих глави от своята книга и установих, може да има дискусия, че може да потече нормален разговор дори с хора, убедени, че “Шекспиров въпрос” не съществува. Единствено е нужно страните да имат интерес към другия събеседник, да поискат наистина да го чуят, а не изначално да се капсулират в своята правота и от висотата на своята кула (възраст, университетски пост, академична степен и т.н.) да наблюдават презрително.

- Има пиеси, които не съм чела изцяло на английски (аз използвам няколко англоезични издания). Местата на действие - да, има такива пиеси дори, по чиито маршрути минахме (тези маршрути описваме дори в документални филми пътеводители, представени са в раздел “Амфиония” в нашата платформа “Филизи 33”).

А защо се налага

г-н Финци да стане

градинар в лентата?

Лиза: Освен в научна книга (“Проектът Уилям Шекспир”), ние представяме версията за Шекспир/Манърс и във филм - “Уилям Шекспир: най-известният човек, който никога не е съществувал”. Премиерата на този филм бе преди една година.

Ицко играе ролята на

театрален режисьор,

вманиачен в тази

хипотеза,

който тръгва по следите на граф Роджър Манърс. За да успеем да снимаме на истинските места, свързани с Манърс, Ицко трябваше да стане незабележим - така да се слее с хората и средата, че никой да не му обръща внимание, а аз да мога да си снимам на воля (моята камера е професионална, но с малки размери). Ицко стана градинар в имението на Роджър Манърс - замъка Белвоар. Ние предварително изпратихме нужните документи и получихме покана за работа в края на лятото: тогава в имението имаха нужда от допълнителна работна ръка и наеха Ицко за градинар, но в най-отдалечените части на парка. Там се изискваше обикновена работа - събиране на шума, да речем.

Ицко: Защото Лизиният (на Лиза) сценарий разказваше за възрастен фанатично вярващ в Рътландовата хипотеза театрал, напуснал по мистериозен начин отечеството си (където го преследват за дългове), който хем трябва да проникне в замък, за да проучва своите доказателства, хем да се препитава по някакъв начин.

Дали ще продължат в тази посока или търсят ново предизвикателство

“Годините се оказаха повече от четири - разказва Лиза. - Изследователската работа бе дълга, сетне снимачният процес продължи около 4 месеца (обиколихме сума ти места из Европа), монтажът и озвучаването отнеха около половин година… През изминалата една година аз участвах в различни конференции и семинари, представях своята книга или части от нея. Субтитрите на английски на филма са почти готови; преводът на книгата на английски е започнат… С тези неща ще се заемем през идната година, що се отнася до проекта Шекспир/Рътланд. Иначе новите неща, които предвиждаме, са все свързани с нашата образователна платформа.

“Всяка нова проява във “Филизи33” искаме да е или нов прочит, или ново тълкувание, или нова гледна точка. Харесва ми да изненадваме”, казва Финци.

Двамата посвещават

много време на

работа с деца

Имат уникални методи. Сега, когато и Лиза вече е майка, вижда ли ново вдъхновение и посоки от собствения си опит?

- Да, моето дете е главната причина да започна да се занимавам с тези методики. Аз бях получила покана от едно частно английско училище за създаване на методика и разработване на план за обучението по изкуства преди 5-6 години, ала не проявих никакъв интерес. Аз се възприемах единствено като университетски преподавател (имах лекции пред друг вид аудитория, но това отново бяха възрастни хора, дори не юноши). Ала когато се роди детето, аз се замислих, че е добре да започна да записвам за нея свои мисли и лекции - знам добре, че след време ще подхвана нови материи, а някои неща, които сега ме интересуват, след време ще изгубят за мен актуалността си. Първо съставих един курс от 20 лекции - “Кой уби Ромео и Жулиета?”. Трактовка на Шекспировата пиеса, ала не в познатия романтичен ключ, а като изключителна напрегнато и съвсем непредвидима криминална история. Записахме този курс. Джони Пенков редактира звука и поместихме готовия материал на нашата онлайн платформа. За наше изумление интересът бе много голям. И ето, преди всичко, за да съхраня своите сегашни мисли и направени анализи за моето дете, че да може тя един ден да се запознае с тях, аз започнах да правя онлайн курсове и лекции. От тази есен предлагаме курсове и лекции по изкуства, създадени специално за деца (поделени са по възрастови категории). Преди две години реших, че създаването на методологии по изкуства за деца би било чудесна възможност за мен: ще имам възможност да развия планове и схеми, по които сетне да се обучава и моето дете. Захванах се с тия задачи и ми се ще да вярвам, че имам находки”.

А как се вдъхновява, провокира и обича тандемът Боева-Финци?

Лиза: Аз харесвам много сегашния си начин на живот. Всичко, за което съм мечтала като условия за работа, днес имам: близостта на морето, зеленината на градината, голяма библиотека, истинска тишина, възможност да пътувам, възможност да общувам с хората, които искам…

Ицко: Самото заставане пред публика. Насрещните очи, израженията на любопитство, на жадност за още, на отдаване. Представата, че ми предстои риск. Изненадата от собственото ми неочаквано вътрешно освобождение…

А какво е музиката във вашия живот?

Лиза: Сега музиката е вълшебство. Виждам и чувам нещата през очите на детето и всичко е и за мен ново, магично. Вече 10-та поредна вечер гледаме с детето едно и също (не на екран, а на голямо киноплатно): първата част (до сражението с мишките) от балета “Лешникотрошачката”. Детето така се вълнува: и от музиката, и от танца, и от сюжета, и от героите, че това вълнение се предава и на нас. И ето, музиката се превръща в тайнство. Всичко се превръща във вълшебство.

Ицко: Мисля, че тя ми е дала понятие за форма. Като искам да оприлича някое състояние или чувство, или усещане - идва ми на ум музикален мотив. Така, както мога да се изразя чрез музика (когато стане музика) не мога да се изразя чрез никое друго средство.