Десислава Бинева: Не лудостта, а свободата дефинират арт брут изкуството

Директорът на Българския културен институт в Париж ще открие на 16 септември първата по рода си изложба на самоуки български творци

Те са озадачаващо талантливи. Толкова, че нямат представа за това. Някои са на ръба на гениалността. Други са затворени в себе си по особен начин, сякаш крещят, че не им харесва тук и сега и търсят различен свят за себе си. И го създават в творбите си - чрез тях говорят, но без да търсят публика.

Общото помежду им е, че никой не ги е учил да развиват таланта си. Самоуки са и нямат нужда да бъдат показвани.

Те са българи аутсайдери в изкуството. Сред тях има готвач, инженер-химик, двама филолози, историк, момиче с тежко психическо заболяване, млад мъж с церебрална парализа, незрящ мъж, ХИВ позитивен. Повечето не подозират един за друг, нищо не ги свързва освен един почти непознат на широката публика у нас жанр, наречен арт брут.

Преди две години нишката между тях започва да преплита Десислава Бинева - директорът на Българския културен институт в Париж. (Виж интервюто по-долу).

Любопитството и респектът към таланта извън клишето са причина на 16 септември във френската столица да бъде открита първата по рода си изложба, в която България ще представи свои артисти, спадащи към едно от най-интересните течения в световното изкуство.

Изложбата Outside the box / ИЗВЪН РАМКАТА със сигурност ще се помни дълго. Инициативата за нея е на Българския културен институт и в партньрство с Art brut fair – най-голямото изложение за този вид изкуство в Париж и Ню Йорк, което се провежда от 15 до 18 септември. А плакатът за изложбата е дело на най-известния български аниматор Теодор Ушев.

- Какво ви провокира да издирвате творци извън рамката, г-жо Бинева? Помните ли как се роди идеята - след изложба, филм, книга?

- Всичко, което надминава границите на консервативните модели, ме прави любопитна. Като течение в изкуството арт брут е именно това – интересува се от различните артисти, нешколуваните, “неортодоксалните”, аутсайдерите – и в личните си истории, и в творчеството си. Това не са хора, които просто рисуват в свободното си време цветя, вази, круши, залези и красиви пейзажи. Напротив – те си измислят нови светове, изпитват граници на ума и фантазията, експериментират, при това без претенция да бъдат харесани или разбрани.

Тази изложба е първа такава в България. Смел проект е, но по-важното е, че нейната идея е да разкаже за такъв тип творци.

- Какво е различното на тази изложба, освен че е първа по рода си у нас?

- Това не е романтичен проект, който непременно трябва да очарова от пръв поглед. Бих го нарекла честен, смел, обсесивен, визуално шумен, агресивен. Това е първата изложба, която обединява самоуки артисти от България и ще ги представи и тук, но първо в международна среда.

- Как намерихте артистите, повечето от тях са абсолютно неизвестни?

- След дълго търсене, ровене, питане. Две години работа отне. След като събрах необходимата информация, с всички се свързах лично. Беше изненадващо за тях, ей така, от нищото: “Добър ден, аз съм Десислава и искам да ви поканя да участвате в изложба в Париж”. И тук винаги следва объркване и мълчание. Без изключение. Едно от момчетата ми каза: “Това е някаква шега по телефона, нали?” Но извън смешното това е важността на тази изложба – да отваря и прави място, пространство за ново разбиране. Наскоро същото момче ми сподели: “Ами да, не съм смятал, че това, което правя, е важно за някого. Хората не харесват различните. И изведнъж хоп – ти като добрата фея -давай да правим изложба”.

- Какви са личните истории на артистите?

- Хора вселени. Изключително специални, с много лица. Сред артистите ни има абсолютно неизвестни, но и познати имена. Има готвач, инженер-химик, двама филолози, историк. Има момиче с тежко психическо заболяване, млад мъж с церебрална парализа, незрящо момче, ХИВ позитивен мъж. Пациенти на психиатрична клиника. Има хора, които пътуват, и такива, които не напускат домовете си почти никога.

Не можеш да ги сложиш под общ знаменател. Но знаете ли какво е общото между тях? За всеки изкуството е лична религия. Без норми и извън границите на предвидимото.

- Разкажете за срещите с тях - какво ви докосна?

- Скритата им зад привидно грубите форми чупливост. Опитите им през творчество да озаптят тревожността. Да овладеят саморазрушението. Знаете ли какво правят всъщност през техните картини и скулптури? Те реконструират. Създават наново света по причудлив начини. За да го направят по-достъпен, по-приемлив. Почти винаги мистиката е тема, еротиката, фантазмите. Героите – божества, митични същества, чудовища, могъществото на земята, на сексуалната енергия - все символи на мощ, на абсолютна сила. Която подсъзнателно е търсена увереност на едно обикновено човешко същество, което усеща страдание.

- Арт брут започва като издирване на изкуство на психично болни хора. Само това ли е и сега? Как се промени понятието от “изкуство на лудите”?

- Не лудостта дефинира арт брут. Да, сред арт брут артистите има страдащи от психични заболявания. В началото терминът се свързва с колекции на произведения на пациенти, настанени в психиатрични болници. В нашата изложба също имаме около 40 произведения на такива хора, любезно предоставени ни от архива на психиатрията в с. Церова кория, на които благодаря за доверието и партньорството.

Но днес лудостта, свързана в арт брут, е определяща в най-широк, метафоричен смисъл, тъй като лудостта е свобода. Свободата да си далеч от масово достъпната художествена сцена и изява, да твориш спонтанно, в гранични пространства на фантазия и ум.

- Защо у нас този жанр е непознат, всъщност популярен ли е навън - къде е най-развит и подкрепян?

- Може би защото у нас има силен рефлекс към мултиплициране на вече познатото. Особено в изкуството. Към традиционното, защото е по-лесно смилаемо. Арт брут не е масово изкуство, но е едно от най-автентичните и любопитни течения, което има своя публика, галерии, събития, колекционери и почитатели по цял свят. България е единствената европейска страна, която не присъства на международни изложби и форуми в тази сфера, която остава почти непозната и за българската публика. За първи път тази изложба ще представи наши съвременни арт брут артисти извън страната. А в началото на 2023-а ще я пренесем и в България.

- Защо правите и документален филм за тези артисти? Какво искате да запомни публиката?

- Че смелостта да си различен и да намериш твоя начин, който се отличава, заслужава уважение.

Тези хора ме допуснаха до себе си, някои - до непоказваните си никога произведения, до личните си светове, до домовете си, до семействата си, до мислите си. И това беше огромна привилегия и аз съм им изключително благодарна за доверието. Филмът свързва 7 портрета на български “аутсайдери” в изкуството, режисьор е Петър Вълчев. Той е като разходка в главите им, като пътешествие през стръмнини от съмнение, страх, радост, безразличие, насмешка, цинизъм, уязвимост, монолог, мълчания.

Точно в това е очарованието и пародокса на “грубото, сурово” изкуство – че в него няма лицемерие и фалшива претенция.

- Във Франция развито ли е арт брут изкуството, очаквате ли интерес към изложбата?

- Интерес към изложбата има преди още да се е случила и това е прекрасно. За първи път български арт брут артисти ще бъдат представени международно и това предизвика любопитство в тези среди.

Партньор сме на най-голямото събитие във Франция, посветено на темата – Art brut fair, което в няколко дни през септември събира заинтересовани професионалисти и публика от цял свят. Имаме срещи с музея за арт брут изкуство в Париж – Halle Saint Pierre, както и с няколко частни галерии.

Ето някои от артистите, чиито творби ще бъдат изложени в Българския културен институт в Париж:

Незрящият Денис години се бори с наредба, която го спира да учи за скулптор

Единственият незрящ скулптор в България. Денис Попов е на 25 години и му предстои да се дипломира в НБУ, в специалност “Керамика и порцелан. Дигитални форми” с ръководител проф. д-р Моника Попова.

Няколко години преди това се бори за правото си да учи в Националната художествена академия в София, което му е отказано - наредба не позволява приема на незрящи.

Скулптури се ваят със сърце – споделя Денис. - Това, че съм незрящ, не значи, че не виждам! Понеже никога не съм виждал света с очите си, той няма как да ми липсва. От малък много обичам да чета фентъзи и научна фантастика, гледах много анимации, но най-любимото ми беше да си взема пластилин, да направя героите от книгите или филмите така, както си ги представях, и да си създам своя история. Мечтаех да се занимавам със скулптура. Най-големият успех в живота ми е, че се преборих да уча това, което искам, независимо от всичко.

През 2017-а историята на Денис е разказана в българския документален филм “Окото на минотавъра” на Борислав Колев.

Борислава рисува сънищата си с флумастер

Борислава Марчева е на 31 години, завършила е Английската гимназия в Бургас.

Продължава образованието си във Великобритания, но заради диагностицирано психическо разстройство прекъсва. Рисуването е част от лечението , а към днешна дата и постоянно занимание.

Нейният дом е и ателие, и единствена галерия. Само най-близките на младата жена виждат картините. Борислава споделя, че чувства творбите си като отделни парчета от самата нея, които я подреждат наново във външния свят. Нарича ги огледала на подсъзнанието ми, в които успявам да разчета собствените си послания, които иначе не мога да изрека.

Често сутрин рисува видения от сънищата си. Понякога сюжетите са плод на причудливи светове, за които Марчева мечтае заедно с годеника си Адам. Друг път рисунката “тръгва сама” от импулс, неовладяна емоция, която се превръща в символи и изображения. В чудните светове на картините заживяват животни, приказни герои, фантастични истории. Изключително впечатляващи са безбройните детайли в творбите, нарисувани с обикновени флумастери.

Особняк, Русчо Тихов впечатлява на ръба на кича

Русчо Тихов (1947-2017) е самоук артист с необичаен творчески път. Завършил е първия випуск на Френската гимназия в София. После учи 1 г. медицина, но се отказва и го приемат френска филология в СУ, но заминава да следва в Университета в Клермон Феран. Работил е като литературен редактор, преводач на емисиите за чужбина на БНР, на романи и пиеси. В края на 60-те се установява в Париж, където общува с Юлия Кръстева и пише романа “Праволинейната инерция”. Книгата влиза в печат 4 десетилетия по-късно в София заради комунистическата цензура.

Особняк, самобитен, бохем, екстроверт, вечно променящ посоката. Далеч от всяка суета да бъде възприеман като артист. Своите колажи и асамблажи прави на шега - събира малки фигурки, играчки, захвърлени предмети, комбинира ги в причудливи лабиринти. Движи се по ръба на кича и провокацията. Експериментира с образи и символи, контрапункти, религиозни мотиви, голота, еротика.

Дънери оживяват в ръцете на учен

Известен като дърворезбаря, Алексей Алексиев е роден през 1962 г. Ръцете му съживяват изсъхнали дървета в софийските паркове и градини. Знае, че изкуството няма да му донесе богатство, но никога не се отказва от най-голямата си страст - скулптурата. Още на 4 г. с джобното ножче на дядо си създава първата миниатюрна фигурка от дърво. Учи се сам.

След 4 неуспешни опита да бъде приет в Художествената академия се дипломира като инженер-химик. До 1994 г. работи в Института по приложна минералогия към БАН. След закриването му Алексей е сред стотиците учени, останали на улицата.

“Отидох в градинката пред Народния театър, седнах на една пейка и се замислих какво мога да правя по-нататък. Загледах се в един изсъхнал дънер. Приближих се и в този момент ми хрумна, че след като съм на улицата, явно това ще бъде моето ново работно място. Още на следващия ден бях там с длетата и започнах да работя”, разказва Майстора.

Първата рисунка на Иво Димчев е на картон

от плод - зеленчук

Иво Димчев (1976 г.) е български артист, посветен на театър, музика и танц. През 1997 г. е приет в специалност “Актьорско майсторство”, но година по-късно напуска НАТФИЗ.

Твори извън всяко клише. Пише и изпълнява сам спектаклите си. Разпознаваем е - моделира кича до елитарност.

За рисуването се вдъхновява спонтанно. Вижда на улицата три големи картона, изхвърлени пред плод - зеленчук в Брюксел. Прибира ги от улицата и час по-късно първите му 3 картини са готови на пода в стаята му.

Рисува и твори скулптури импулсивно, определя ги като “сексуален акт с платното, предмета или боята”. Не използва четки, рисува с голи ръце и акрилни бои. Част от творбите си унищожава или трансформира в нови.

Росен Карамфилов лекува болката с думи и цветове

Росен Карамфилов е роден през 1992 г. в София. Церебрална парализа по рождение го приковава в инвалидна количка, но той се шегува, че тя е прикована към него.

Диагнозата не прекършва духа му. Физическата болка и депресивните състояния преодолява с думи, ноти, цветове. Посветен е най-вече на литературата, пише романи и поезия. Нарича себе си “пеещ поет”.

Започва да рисува през 2020 г. Споделя, че намира в това духовна връзка с баща си - големия български художник Кольо Карамфилов, който почина внезапно през 2014-а.

Някои от творбите си рисува в директен стрийминг.

Ветеринар, който работи като готвач, вае демонични герои

30-годишният ветеринар от София Мартин Рангелов е запален по скулптурата от дете, но никога не се насочва към училище по изкуства. Завършва професионалната гимназия по ветеринарна медицина, но от 11 г. интересът му към кулинарията го превръща в професионален готвач. В момента работи в столичен ресторант.

Твори в дома си, с восък и полимерна глина, без предварителни скици, не умее дори да рисува. Твори маски и малки скулптури, като изработката на всяка понякога му отнема месеци. Пече ги в домашната фурна.

Прави фигури от пластилин от 5-годишен. Та 15 г. “осиновява” стила биомеханика, чийто създател е Ханс Руди Гигер, дизайнер на Пришълеца. Вае мрачни и демонични образи.