Иван Динков тайно дописва стихове в готова за печат книга

Критиката съсипва
     повестта му “Хляб от трохи”

Иван Динков е родeн поет. Мнозина казват, че е изключителен и неповторим в реденето на римите и метафорите.

Веднъж в подпийнала компания в писателския ресторант една поетеса казва, че Динков е “може би най-големият поет на България”. Казва го обаче в присъствието на Георги Джагаров, без да знае, че двамата са люти врагове.

Налага се Борислав Геронтиев, друг майстор на мерената реч, с вродената си деликатност и дипломатичност да успокоява страстите с уточнението, че “Иван Динков е ЕДИН от големите поети на България...”

Тук искам да ви разкажа за огромните скандали, които избухват около две от знаковите книги на Динков. Във втория всички са срещу него, а в първия

дори и той

е срещу себе си

1967 г.

Иван Динков е редактор в “Партиздат”, но моли директора на младежкото издателство Валентин Караманчев да му отпусне аванс срещу бъдещата му стихосбирка.

Директорът се съгласява и през февруари в издателството постъпва ръкописът на книгата “На юг от живота”. Редактори са Слав Хр. Караславов, завеждащ отдела за поезия, и Благой Димитров, поет от Западните покрайнини, с когото Динков някога е делил една ергенска квартира.

Стихосбирката излиза през юни същата година. Но вместо радост за автора и издателството избухва скандал. “Един ден - разказа ми Караманчев - в кабинета ми нахлу Слав. Носеше сигналния брой на стихосбирката и една папка. В папката бяха подписаните страници за печат на книжката.”

Слав Хр. Караславов е бесен. Разказва как с Благой Димитров с мерак редактирали стиховете, как се съгласявали с всички желания на Динков, как го убедили да отпадне строфата за чайките и чаплата...

Но зад гърба на редакторите Иван Динков добавя цяла строфа. Дава бутилка водка на един от метранпажите (човека, който прави страниците - б.а.) и оня се съгласява да добави няколко реда.

Ето я строфата, която поетът вмъква потайно в стихотворението “Чаплата на ХХ век”, в което главната героиня е “леко момиче” според тогавашната лексика:

- Чао!

- Чао-о!

Препускат "Чайките".

Чао! - Чао-о!

Коли гърмят.

Тях ги не карат

с чай от лайка.

Карат ги с кръв

от моята гръд.

Да обясня на по-младите читатели, че в колите модел “Чайка” тогава се возят само членовете на Политбюро на ЦК на БКП. Самите коли изглеждаха като танкове и харчеха гориво като танкове. Според метафората на поета пият много народна кръв.

Смело, но никой редактор в онова време не би се подписал под такава метафора. Най-малкото може да каже, че е груба и непоетична.

Слав Хр. Караславов заявява, че оттегля подписа си. “В книгата има много по-силни думи, за които съм готов да се застъпя, но такава келешка постъпка не приемам”, отсича той. И предлага книгата да бъде пренапечатана за сметка на хонорара.

Караманчев не се съгласява. “Ще загубим хилядарка.

Няма да ги събираме

от децата му”,

аргументира се директорът. Той прави още един изключителен жест към Динков - потулва скандала в рамките само на издателството. Никой “нагоре” не научава за самоволието на поета. А той до края на живота си отбягва да говори за този случай.

Караманчев и досега пази като многозначитетелен автографа, който Иван написва към книгата си “Почит към литературата”: “Да се помним и тачим. 28.1.1981 г.”

1970 г.

В декемврийската книжка на сп. “Септември”, последната за годината, е публикувана повестта на Динков “Хляб от трохи”. Той веднага е разпънат между похвалите на по-младите писатели и тоталното отрицание и гняв на ортодоксите и идеологическите бонзи.

“Между декември 1970-а и февруари 1971-а (книгата и авторът й - б.а.) става предмет на кулоарни разговори, трапезни препирни, инстуционални санкции и дирижирани критически атаки”, пише Михаил Неделчев в “Литературен вестник” през юни 2014 г.

Атаката срещу Иван Динков се ръководи лично от Георги Джагаров. На заседание на Бюрото на УС на БСП на 22 януари 1971 г. той казва: “Повестта предизвика възмущение в нашия съюз и в литературните среди. (...) Не съм чул нито една добра дума за нея. (...) Оставаше само да се каже, че повестта на Иван Динков граничи с литературната проституция, с най-ужасната форма литературната биография...”

Любомир Левчев определя повестта като “плод на некадърност”. Унищожително критични са и Георги Караславов (“Езиковите щуротии винаги се свързват с политически щуротии”) и Павел Вежинов, който казва, че изпитал шок, когато прочел повестта.

Специално поръчани от Джагаров критически статии доубиват повестта във вестниците. Максим Наимович определя “Хляб от трохи” като “обидна за народа подигравка”. Наташа Манолова - като “кошмарна история” с “пълно отсъствие на класово-партиен подход към разглежданите събития”. Александър Спиридонов - като “слаба във всяко отношение повест” и “акт на покушение срещу народностната, социалистическореалистична линия в нашата литература”.

Развръзката на този сблъсък между Джагаров и Динков завършва не къде да е, а в кабинета на самия Тодор Живков. В мемоарната си книга “Време под линия” Иван Динков описва срещата така:

- Е, казвайте - обърна се Живков към Джагаров и Димитър Методиев. - Какви са партийните провинения на това момче?

Двамата запитани мълчат и гледат пред себе си.

- Тогава - сухо отсича Живков - да смятаме, че провинения няма и някой ги е измислил. Напоследък българската памет става по-злобна и по-злобна.”

Живков спасява

“момчето”

Иван Динков, но книгата му на практика е зачеркната в литературната ни летопис. И вълкът сит, и агнето изядено.

Георги Джагаров и Иван Динков не си говорят цели 35 години! Пръв подава ръка по-възрастният Джагаров. Това става след 1989 г. и в настъпилите промени бившият шеф на СБП и любимец на Живков явно е преосмислил много страници от живота си.

Джагаров кани Динков в ресторанта на писателите. Ракът го е стопил, едва се държи на краката си, но духът още не го е напуснал. Казва: “Хайде, било каквото било. Няма да броим овцете по краката и след това да ги делим на четири. Това е много уморително. Искаш ли да си посветим по едно стихотворение? Аз едва ли ще успея, виждаш състоянието ми. Стискам ти ръката и пожелавам доброта на сърцето ти.”

На тази среща Джагаров моли Динков за две неща - да участва в предварително договорено телевизионно предаване за него по БНТ.

“Георги живя

в царския двор, но

не стана царедворец”

- с това изречение приключва Динков участието си в това предаване.

“Джагаров си отиде през 1995 г. - пише Иван Динков в книгата си. - Малко преди това в писателското кафене синът ми Стоян му донесе една кутия цигари “Трезор”. Джагаров поиска да я плати, но нямаше пари. Двамата се просълзиха. Беше ми много горчиво.”

В последния му път Динков изпраща Джагаров ръка за ръка със съпругата си актрисата Белла Цонева. В един от вестниците под снимката им излиза текст: “След дългогодишна вражда двамата големи поети се простиха завинаги.” “Нямаше никаква вражда. Просто бяхме различни”, е краткият коментар на Иван Динков.

Той изпълнява и последното желание на Джагаров - посвещава на него стихотворението си “Клетва”. В него казва, че е много горчиво, когато един Георги посреща Гергьовден без агне.

Георги Джагаров умря от рак на 30 ноември 1995 г. във Военна болница в София. 10 години по късно - на 23 януари 2005 г., също от рак си отиде и Иван Динков.

Загърбили всичко земно, може би там горе двамата си другаруват и говорят предимно за поезия...