Плачехме, когато пеехме “Господи, дай на България...”

Излиза биографичната книга “Безнадежден случай” на Богдана Карадочева и Стефан Димитров

Книгата “Безнадежден случай” от Стефан Димитров, Богдана Карадочева (под редакцията на Георги Тошев, ИК “Книгомания”) ще има премиера на 20 юли на фестивала “Артпоток” в Царево 20 ч, амфетиатър "Лозенец". Това е веднага след рождения ден на певицата - 19 юли.  Публиката ще може да закупи книгата на място и да си вземе личен автограф от двамата. Ще се излъчи и прожекция на документалния филм „Париж на Богдана“ (2015), чийто автор е Георги Тошев.

В живота им има светлина и сенки. Успех и лични трагедии. Музика. Познават се от деца, били са приятели, за да станат един ден семейство. Богдана Карадочева и Стефан Димитров са доказателство, че във всяка добра история пръст има съдбата. Той е създал едни от най-хубавите български песни. Тя е изпяла част от тях и е донесла на България международно признание. Двамата остават сред най-обичаните български изпълнители.

А личната им история сякаш се случва по сценарий на Миряна Башева и нейното вечно стихотворение “Безнадежден случай”:

Заприличали сме на хора,

дето вечно си губят ключа.

Няма да го намерим скоро.

Още сме безнадежден случай.

През септември в София ще има официална премиера.

Книгата ще бъде по книжарниците точно на рожденния ден на Богдана 19 юли. 

Ето откъси от книгата, предоставени специално за “24 часа” от издателство “Книгомания”

“Витошка” е широка колкото “Шан-з-Елизе”

Ах, Париж!!! Моя Любов! Най-дългата любов в живота ми. Сънувам го често и усещам парфюма му - аромат на кафе, “Житан”, Сена, любов и вечност.

Благодаря на Емил (Димитров), че ме заведе за пръв път там. Направихме знаменити концерти в театър “Л‘Еуропеен” с оркестър “Балкантон”. Всички вестници пишеха за нас: “Синатра на Изтока”, “Българската Едит Пиаф”... Абе голяма работа!

В началото оркестърът, Васко Андреев, Кушлеви и аз спяхме в един хотел в Латинския квартал, а Емил и Мариета (тогава съпруга на Емил Димитров) живееха в къщата на Далида в Монмартър. След няколко дни се преместих при тях.

Гледахме от балкона

Далида в

прекрасната градина

и тя ни махаше усмихната...

Станахме си парижанки за двайсет дни.

Към края на престоя ни се явих на прослушване при мадам Ришар, импресарио, която отговаряше за руските кабарета. Уговорихме се, че след три месеца ще поема ангажимента да пея в едно от тях. Прибрахме се в София и през ден започнах да получавам от мадам Ришар покани за участие в галаспектакли – частни партита, премиери на филми и т.н. Но как можеше да се замине толкова бързо от България?

И най-после, пак благодарение на Емил, за втори път заминахме за Париж. Няколко песни на Емил бяха станали големи хитове в Европа.

Митко(Щерев) и Емил композираха, аз пеех в страхотното новооткрито кабаре “Динарзад”, скитосвахме по улиците и кафенетата на Париж, ходехме на кино, театър и концерти и посрещахме много гости с българска кухня. Обичахме се, разбирахме се и беше толкова хубаво!

С Емил бяхме вечно на диета,

но всяка сутрин в пет часа се срещахме пред хладилника, всеки дошъл тайно от другия...

Веднъж дойдоха на гости Христо Куртев, Краси Борозанова, Бебо Табаков и г-жа Хенд - една българка, за която се разказваха легенди и която се движеше из Париж с огромен бял мерцедес “Пулман” с шест врати, шофьор и американското знаме на него. Вгледах се в г-жа Хенд и въпреки отминалите години, тя не се беше променила - това беше Веси, близка приятелка на баща ми. Когато и тя разбра коя съм, много се зарадва.

Чудеше се какво да направи за мен - започна да дава вечери в моя чест, подари ми еднолитрова бутилка парфюм “Ланвен”... Остави ми за два дни мерцедеса с шофьора. Реших да използвам колата да свърша някои неща, оставени за последния момент. Помолих шофьора да ме закара в магазините на “Тати” - най-евтините в Париж, в които можеше да си намериш страхотни неща, ровейки в огромни кошове. Напазарувах и натоварих в колата десетки пакети. Прибирайки се към луксозната улица, на която живеехме, видях пред вратата моя приятел Христо Куртев, който отиваше при Емил. (Христо беше френският импресарио на Емил и притежател на музикалното издателство “Орфеус”.)

Помолих го да ми помогне. Бях накупила подаръци за всички близки и приятели. Отваряйки багажника на колата, той се ужаси и започна да ме ругае, че е срамота в такава кола и в такъв квартал да се появяваш с такива пликове. Изтича в най-близкия луксозен магазин и донесе лъскави пликове. На мен не ми пука от такива неща.

Веднъж Христо ме заведе при Лео Мисир – артистичен директор на грамофонната къща “Барклей”. Беше ме слушал на един от концертите в “Л'Eуропеен” и чул мои записи. Искаше да записвам при тях. Беше средата на декември. Аз също исках за Коледа да си бъда вкъщи.

Никога не съм могла

да бъда дълго

далече от България

Където и да се намирах, изведнъж ме стягаше шапката и си тръгвах. От разстояние идеализирах всичко българско, даже се бях хванала на бас, че “Витошка” (певицата живее на бул. “Витоша” - б.р.) е широка колкото “Шан-з-Елизе”.

Глупости. На третия ден вече се нервирах, че съм бързала да се прибера. Дразнех се ужасно от табутата и автоцензурата, която всеки от нас беше изградил в себе си. Не обичам патетиката и патриотарството, но обичам България, както обичам детето си – може да ме дразни, да ми къса нервите, да ме вбесява, ама и детето ми, и България са си мои.

В този период аз бях много слаба, но според Христо, за да успея, трябваше да съм кльощава като омразната ми Туиги, и реши да се консултираме с лекар диетолог. Отидохме на ул. “Риволи” в много луксозен кабинет при д-р Бенаму, помня името му и до днес. Христо остана в лъскавата приемна. Докторът ме накара да се съблека, претегли ме, премери ме със сантиметър и изведнъж ми хвана ръцете и ме попита: “Защо, защо искате да отслабнете? Толкова сте хубава така!”. Оказа се, че д-р Бенаму е арабин, който ненавижда туигитата. Не ми взе и пари за консултацията. И досега с Христо винаги се смеем, когато си спомняме това приключение.

90-те години и

градусите

на надеждата

През 1990 г. непрекъснато пътувахме из България. Пеехме по площадите, говорехме. В началото хората не вярваха, че нещо наистина се е променило, повечето от тях бяха уплашени, стояха по-далече от сцената и тайно от охраняващите милиционери вдигаха двата пръста. Васко Кръпката, Кирчо Маричков, Ваня, Вили, Милена, Валди, ние с Васко, Стефан и Гошето Минчев безкористно и убедено проповядвахме своята истина и го приемахме като мисионерство.

Тодор Колев, Кирил Маричков, аз и Стефан бяхме изпратени от СДС, за да направим два концерта, с парите от които да се купи бус, така необходим за нуждите на демократите. Дадоха ни по сто марки за цялото ни пребиваване в Германия (Западна). Цените за вход бяха символични, пет или десет марки, това не попречи на много от българите, които ни познаваха, да поискат да ги вкараме без вход. След концерта в Мюнхен, който мина с голям успех, в гримьорната влезе господин с кожено палто, ботуши и дълги коси. Козирува пред нас и се представи като адютант на Негово Величество Симеон Втори, който ни благодари за безкористната и безвъзмездна подкрепа на демокрацията. Тържествено ни връчи по един плик. Всеки тихо си го отвори и намери в него черно-бяла снимка на царя...

Митингите – най-невероятното преживяване!

Да си част от синьото развълнувано море, да виждаш надеждата и любовта в очите на хората, да си частичка от енергията, която беше толкова силна, че стигаше до Космоса. Благодаря ти, Господи, че преживях това щастие!

Пътувахме много преди президентските избори с Петър Стоянов – интелигентен, образован оратор. За мен той винаги ще е моят президент. В Монтана Петър говори дълго и вълнуващо. След него трябваше да пея. Нямаше апаратура... Застанах в средата на залата и запях. Цялата публика пееше с мен. Често с нас пътуваше и Антонина Стоянова. Тя е умна, говори три езика, както трябва, доктор по право, елегантна и страхотна майка. Харесвам я, защото е като мен - често си губи ключа и очилата. Тя е истински приятел. Обичам я!

Спомням си нощта, когато Петър Стоянов спечели. След обявяването на резултатите целият парк пред НДК се изпълни с хиляди хора. Иван Костов, Петър Стоянов, Филип Димитров, Стефан Савов, Надежда Михайлова, Йордан Соколов, Светослав Лучников, Стефан Софиянски, Екатерина Михайлова...

Ние запяхме

“Господи, дай на

България път,

светлина, свобода”

Хората плачеха. И ние плачехме. Каква сила! Мислех, че е завинаги!

Ами шествията в началото на 1997-а... Това беше най-студената зима, но нищо не можеше да ни спре. Понякога гледах от моя прозорец, за да видя колко хора имаше - хиляди, с часове минаваха пред очите ми. Хуквах след тях, имах чувството, че познавам всички. Всеки ден пеехме пред “Св. Александър Невски”.

Толкова беше студено, че ръцете ни залепваха за микрофоните, но градусите на надеждата, приятелството и вярата, че сме там, за да помогнем на България, бяха високи. Начело на шествията неизменно беше Иван Костов. Той е държавник, умен, аналитичен и с характер.

Напоследък все по-често си мисля, че негативизмът, с който живеем, ме отблъсква. Всеки говори срещу всеки, но както казва Исус - ако някой се чувства безгрешен, да хвърли камък.

(С малки съкращения)