В 1-и клас Драго Симеонов попада в радара на учителката като потенциален “чупач на саксии”

След последния училищен звънец ставал пловдивчанин за 3 месеца - изкарвал ваканцията при баба и дядо

Първата учителка на журналиста Драгомир Симеонов вероятно и до днес го помни като трошач на саксии. “В началното училище бях малко див, но див по осемдесетарски, а не като днес. Все нещо ми се караха за дисциплината”, спомня си Симеонов. А саксията счупил в първи клас случайно.

“Изпитах угризения като герой на Достоевски. Мислех си какво ли ще се случи оттук нататък с мен, след като счупих тази грамадна саксия”, смее се журналистът.

Естествено, тежки последици не дочакал: “Беше случайно, нямаше как да ми кажат: “Не се прави така”. Хванаха ме обаче на радара като потенциален чупач на саксии”.

Преподавателката следяла поведението му чак до края на началното училище. В класа журналистът имал адаш. “Бяхме известни като Драгомир, дето счупи саксията, и другият Драгомир.”

Правил по някоя пакост от време на време, но никога нарочно. “Беше ми много неприятно, че все на хубавите хора се случват такива тъпотии”, шегува се журналистът.

Докато бил при баба си и дядо си в Пловдив, потрошил с топката поне 2-3 прозореца в блока: “Никога не съм ги целил.

Не ги броя за бели, а

за недоразумения”

С приятелите си често играели футбол. “Трябваше да внимавам с кои обувки ритам, за да не си прецакам някои по-нови, а аз така или иначе имах два чифта. Не че бяхме бедни, просто всички хора, които познавах, бяха като нас”, казва той. След мач обикновено бил средно мърляв - не се прибирал у дома целият в кал, но не бил и особено спретнат.

В дъждовните дни оставяли топката и играели с колички. Навремето се намирали трудно. Затова пък си пази колекцията и днес. По-лесно било да се сдобиеш с картинки с колички от дъвките. Първите били “Бибит”, а след това се появили и “Турбо”.

“Това си беше една

особена валута

между хлапетата

тогава”,

разказва журналистът.

И като дете, и днес Симеонов прави това, което си е наумил, без значение кой какво му казва. Не му харесва нито да го хвалят, нито да му се карат. За сметка на това винаги е бил самокритичен: “Много е странно. Държа аз да си харесвам нещо, а в интерес на истината никога не го правя, особено пък за дълго време”.

“Бях малко опак, но, от друга страна, може би чаровен за някои хора. Абе, гледах да ми е забавно, каквото и да се случва. Но невинаги беше, понякога скучаех”, допълва той.

За него 15 септември не е само първият учебен ден, а и датата, на която духа свещичките на тортата, защото е рожденик. Нямало как да почерпи всички, защото децата от първи до дванайсети клас били събрани на двора. “Това е единственият ден, когато цялото училище е навън. Появя ли се с бонбони, не мога да откажа на никого почерпка”, връща лентата Драгомир.

За най-първия си учебен ден се събудил в ранни зори. Майка му още предишната вечер приготвила дрехите.

“Облякох ги и бях

готов да тръгваме.

Не ми се чакаше да

стане 9 или 10 часа,

когато е началото. Исках да започне вече”, спомня си Симеонов. Това нетърпение е част от характера му и до днес.

Всичките си летни ваканции прекарвал при баба и дядо в Пловдив. “От момента, в който свършеше училище, ставах пловдивчанин за три месеца - до 15 септември. Така че 1/4 от мен е живяла истински в Пловдив на свобода и детско безгрижие”, разказва журналистът.

Естествено, с родителите си ходил на море и планина. Но за него това било разсейване от игрите с приятели в Пловдив. “Трябваше да придружавам нашите да си починат”, дава си сметка днес Драго.

Журналистът минал и през бунтарски период. “Той беше много насочен вътре към мен. Никой не ми беше виновен за нищо. Много са ми свестни родителите, много са готини. Те до ден днешен твърдят, че никога не са имали проблем с мен като тийнейджър”, разказва журналистът.

Неговият бунт

най-често се

изразявал в

отстояване на

мнението му

Ако не искал да направи нещо, нямало сила, която да го накара. “Не обичах масово да се бяга от час, но сам си бягах”, допълва през смях.

Симеонов е баща на Павел. В сина си открива черти, които харесва: “Не искам да ме копира, а то няма и как. По-скоро ми се ще сам да намери неговите си неща и да може да си говорим за тях - ако не харесва нещата, които аз харесвам, да му разкажа защо пък за мен са готини, и обратното. Може би в това отношение си приличаме.”

Затова двамата с Павел обичат да прекарват времето си заедно в разговори по всевъзможни теми.