Често спорят с майка си Мартина на тази тема
“Въпросите и темите са много интересни. Имам какво да кажа и в частен разговор с радост бих разговаряла за тези неща. Но много се надявам да ме разбереш. Всяка дума, която излезе в медиите като мое мнение, е повод на злонамерени хора да обърнат тези мои мисли срещу мен. Много моля да уважиш моето мнение!”
Това ми написа Рада Миладинова - млада и талантлива художничка, която от две години рисува плакатите на Театъра на Българската армия, в отговор на молбата ми за интервю. Последната ѝ впечатляваща изява е за премиерата на “Сирано дьо Бержерак” с Камен Донев в главната роля - гравюра, не карикатура на един дългоноско!
Не, не пробива на това сложно (и не особено популярно напоследък поприще - плаката - б.а.) благодарение на майчината и дядовата си фамилия - Вачкови.
Пробива с таланта си!
Нина - съпругата на директора на театъра на армията Мирослав Пашов, самата тя талантлива художничка, го съветва да я потърси - още като студентка по графичен дизайн в Националната художествена академия, за автор на плакатите на постановки на Армията.
“Да пробваме Рада”, казва му тя, и не греши
“А Рада толкова обича театъра, първо се допита до мен. Казах “да”! И оттогава рисува за Армията", казва майка ѝ Мартина. А освен това Рада се оказва фен на Сирано... И на Камен Донев.
да бъде известна
най-вече като
майката на
именитата
художничка Рада
Защо пък да не стане точно така?
Извинявай, Марта!
Идва ново поколение...
24-годишната Рада иска да е неразпознаваема, незнайна, еманципирана, да опази личния си живот.
“Уча се от нея да не правя тези глупости в жалък опит да разкрия душата си, които сторих преди години. Грешка! Не се научих навреме. Уча се от Рада! Ако сега тя ми беше майка, а не дъщеря, щеше да е различно... Майката трябва да брани детето си”, добавя популярната актриса, съобразявайки се с желанието на Рада да бъде анонимна. Наистина, почти няма текстове за нея, освен някоя измислица - примерно дали има гадже и защо майка ѝ не го харесва. Права е Рада да пази дистанция от любопитни очи.
За плакатите ѝ
Камен Донев като Сирано дьо Бержерак? Не е нито карикатура. Не е нито дългоноското, който крие грозотата си зад нежни писма! Неговият свят е въплътен в един плакат, който съчетава двата му свята - така го вижда Рада Миладинова, автор на плаката (рядък напоследък жанр - б.а.) за пиесата на Едмон Ростан - премиерна в Театъра на Българската армия. Е, все пак Рада добавя нос на Камен Донев, но това е с благословията на режисьора Стоян Радев (той и друг път работи с младата художничка - б.а.). Резултатът? Един Сирано, когото никой не е виждал, един Донев, когэото никой не е очаквал да види. А Рада ги възприема като герои от нашето време. И ги рисува и двамата заедно - двама в едно... “Фен съм на пиесата и на Сирано! Не исках да е карикатура! Това е гравюра, не просто снимка”, обяснява тя за погледа си към героя. Интересна симбиоза! Рада Миладинова винаги е имала афинитет към изкуството. Младото момиче прави плакатите на Театъра на Българската армия и напук на пандемията - с успех.
небрежно къдрави
Спускат се закачливо над раменете и лицето ѝ, а то е чисто, без грим и толкова естествено. Толкова естествено е и цялото ѝ поведение. Не обича да подчертава факта, че е внучка на незабравимия български актьор Григор Вачков, както и че е дъщеря на актрисата Мартина Вачкова.
Въпреки това те са в сърцето ѝ, примерът им дава отпечатък на младия ѝ път. Той обаче не води към театралната сцена, а към изкуството на художника. Така артистът в нея и семейният талант получават ново превъплъщение.
“Харесвам театъра и киното, те често са дискутирани в моето семейство още от когато бях малка. Обаче съм срамежлива и
рисуването е
най-добрият начин
да изразя себе си, казва Рада. “Още в седми клас взех решение и постъпих в Националното училище по изящни изкуства “Илия Петров” - цитираме разказ на нейна приятелка. 
Това, към което се стреми, е да избегне посредствеността в творчеството. А четката ѝ да е искрена в изказа си. Ако я попитате откъде идва това влечение по художественото творчество, тя би отговорила, че е от атмосферата в семейството. В дома им присъстват картините. Те не само говорят за верния вкус към реализма на живота, но и за абстрактното в него. И да си обграден от всичко това, е истинско преживяване и удоволствие.
Разбира се, духът на дома е нещо повече. Това е миналото, до което не си могъл да се докоснеш. То е тук с книгите, с филмовите ленти и със спомените, които чуваш от близките си. И си даваш сметка за неделимото време: минало, настояще и бъдеще, което обединяват и продължават именно те - наследниците.
Тя признава, че харесва абстрактното рисуване, защото всеки може да интерпретира идеята ѝ по различен начин и това прави този тип картини специални. А любимата част от творческия процес са първите щрихи върху празния лист. От този момент тя се чувства уверена да продължи картината си.
Трудно ѝ е да обясни, когато хората я питат за вдъхновението и избора на тема в дадена картина.
Когато застава
пред платното
с четка в ръка,
тя иска да създаде картини и образи, които да вълнуват, да говорят за нещата от живота и правилния път към тях. Да въздействат така, както са въздействали и въздействат артистичните творци от нейното семейство. За постигане на доброто и правилното в съвременния живот. Може би за това тя е и един добър и отзивчив приятел, който обича красивото и неподправеното в отношенията”, разказва нейната приятелка Лилия Райкова.
“С Рада, внучка на Григор Вачков, седим и говорим на пейка откъм южната страна на Художествената академия, където тя е студентка, специалност “Плакат”, пише колегата Пенчо Ковачев, познавач на българското кино, отразявайки юбилей на Григор Вачков. Пред тях в градинката се чува свирнята на вечния гайдар. Пита я: “Рада, защо избра Художествената академия пред възможността да станеш актриса трето поколение? Младото момиче, тогава на 19 г., е откровено:
много притеснителна
и никога не съм имала желание да излизам пред хора и да се изявявам по някакъв начин. Но пък изкуството винаги ми е било интересно. Когато бях в шести клас, започнах да си мисля, че вече трябва да знам какво искам да правя. Не исках да уча в обикновена гимназия и избрах художествената. Ходих на уроци при един много любим мой учител - Чавдар Георгиев. И влязох със скулптура. През много неща минах и за чужбина също много мислех. Ходих в един университет във Виена. Но реших, че трябва да уча в България, чудех се дали сценография, или плакат. А в гимназията съм завършила графика, но не исках пак да е живопис, скулптура или графика, исках нещо по-различно. Смятам, че тази специалност има по-широко приложение. Не само плакати, а и оформления...
филмите на дядо си Григор Вачков”?, пита младото момиче колегата Ковачев. “Разбрах, че не познавам всичките му роли. Не мога да го обясня... не че нямам интерес, аз много обичам и театъра, и киното... Имам желанието и трябва да си призная, че ме е срам малко... Наскоро си говорихме с баба ми Силвия и тя смята, че аз още не съм разбрала това. Но колкото повече пораствам, толкова повече се сблъсквам с неща, свързани с дядо ми, все повече го откривам за себе си. Никога не съм парадирала с това, че съм негова внучка. Никога и не го казвах. И след години разбирах, че съучениците отдавна го знаят. И се радвах, когато не го показваха и не са имали по-специално отношение към мене. Аз така обичам. Дори ми е неудобно, когато някой започне да ми говори за това. От малка исках да съм като другите деца. Да, дядо ми и майка ми са много известни, но аз още не съм. Колкото повече пораствам, толкова повече отказвам да ходя с майка ми по разни места. Тя навсякъде много говори за мене. Аз ѝ се карам здраво вкъщи, когато разбера, че някъде пак го е правила. Забранила съм ѝ. Ама тя си продължава... Казвам ѝ: “Мамо, стига с тия глупости!” Ама тя чува ли? Майка й... Марта...” 
Коментари (0)
Вашият коментар