Борецът за социализъм Анжел Вагенщайн успя, след като той рухна

Писателят, сценаристът

и политикът навърши 99

Нали знаете най-краткия виц? Евреин - миньор.

За фамилията Вагенщайн звучи така: евреи - тенекеджии. Но не е виц, а професията на дядото Анжел, чието име внукът носи, и на тримата му синове. Те са наследници на онези древни сефаради, прогонени от Инквизицията в Испания през 1492 г. и заселили се по балканските земи. Прародителите на нашия герой попадат край тепетата на тогава османския град Филибе.

Пак в града под тепетата, но вече именуван Пловдив на 17 октомври 1922 г. се ражда малкият Анжел. След време ще го кръстят Джеки по името на хлапето от филма на Чарли Чаплин. На 17 октомври Анжел-Джеки навърши 99 и навлезе в 100-а си година.

Орисниците му трябва да са били много щедри, защото му предричат живот за завиждане. Живот, преминал през три Българии, в който Джеки бил самотно емигрантско дете във Франция, ученик в България, ремсист, член на бойна група, партизанин,

затворник със

смъртна присъда,

първият дипломиран във ВГИК сценарист на българското кино, автор на над 50 игрални, документални и анимационни филма, спечелил първата чуждестранна награда за български филм - за “Тревога”...

От входна вратата на апартамента до кабинета на Анжел води въздълъг коридор. На една от стените му има табела с надпис “Поп Андрей”. Така се казваше уличката зад Народния театър, може би най-късата в София. Сега е “Кузман Шапкарев”.

“Намерих табелката захвърлена там и с нея обозначих “първа частна улица” - обяснява Вагенщайн. - Поп Андрей е главният герой във филма “Септемврийци” - дипломната ми работа след завършването на ВГИК в Москва.” “Гледал съм го - казвам - той е едва осмият ни филм след 1948 г. В ролята на поп Андрей беше Иван Братанов...“

На фестивала в Кан през 1959 г. българо-немската продукция “Звезди” със сценарист Анжел Вагенщайн и режисьор Конрад Волф, получава Специалната награда на журито. Печели още 12 най-високи награди на 12 международни фестивала, на които участва.

Като млад ремсист Анжел Вагенщайн участва в подпалването на склад с кожуси, предназначени за немската армия на Изток. Заловен и осъден на смърт. Какво значава да живееш в очакване на смъртта? Как човек не полудява?

“Не, човек не полудява, особено ако е поел всички рискове на борбата, включително смъртта, в името на велика кауза”, обяснява Вагенщайн.

И се аргументира с примери от миналото: “За преживяванията на осъдения да умре за народа си на бесилото или от куршум са писани много и по-добри редове от моите: “В редовете на борбата да си найда и аз гроба...” или “Разстрел и след разстрела червеи - това е толкоз просто и логично. Но в бурята ще бъдем пак със теб, народе мой, защото те обичахме” И прочее.

Анжел Вагенщайн е един от 12-те интелектуалци, поканени на закуска от президента на Франция Франсоа Митеран във френското посолство в София през януари 1989 г.

Джеки нарича тази среща

“една скромна тухла

в мавзолея

на времето”

И допълва, че не бива да й придаваме особено значение. Все пак е важно, че тогава Франция отдава значение на процесите в България. Митеран не идва в София, за да закусва с 12 дисиденти, а да подпише договор с Тодор Живков, тогава начело на социалистическа България...

“След толкова години аз още не знам по какъв показател президентските служби са решили кои да бъдат тия 12 души” - признава Вагенщайн.

От 12-те 8 са членове на БКП. Джеки имал чувството, че Митеран не желае да говори с яростни противници на социализма, все пак тогава той е председател на Френската социалистическа партия.

“Но и тази среща подкрепя тезата ми, че чужденците ни обръщат повече внимание, отколкото ние на самите себе си”, обобщава сценаристът.

Той е носител на френското звание “офицер на Националния орден за заслуги”, и е Офицер на ордена за литература и изкуство.

Джеки Вагенщайн е един от най-активните участници в събитията през 1989 и 1990 г. Първият митинг на 18 ноември, седмица след падането на Живков, е замислен и подготвен в неговия дом. Идеята за този акт в подкрепа на промяната му идва от едномилионния октомврийски митинг в Берлин в началото на ноември 1989 г., на който присъства.

За митинга знаят само той, Христо Ганев и Иван Николов - и тримата стари членове на БКП. Никой друг в партията не знае за тяхното намерение да поканят в неговия дом редица техни познати, критично и бойко настроени личности от сформиращата се бъдеща опозиция, из средите на русенския комитет, еколозите и ясно изразили антитоталитарните си възгледи социолози.

Само един етаж под дома на Вагенщайн е обширният апартамент на Гриша Филипов - член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП. Пред вратата му има денонощна охрана. “Никой никога не ме призова да давам обяснение за тая сбирщина от дългокоси съмнителни индивиди, която шеташе нагоре-надолу по стълбището. Това едва ли бе от прекомерна толерантност - по-скоро от объркването, настъпило по върховете на Системата”, коментира Вагенщайн.

Той е участник в Кръглата маса от страна на БКП като представител на реформаторското антисталинско крило в червената партия. Депутат е в 7-ото великото народно събрание.

“Човек се връща към ценностите на своята младост - казва Вагенщайн. - Искам да припомня, че едни от главните двигатели на 10 ноември 1989 г. бяха комунисти вътре... в утробата на социализма. Които са се борили за него като за идеал, който беше потрошен, премазан, прегазен, опошлен и т. н.

Според него много стари комунисти били в дълбока депресия от това изместване на целите, на духовните стойности на социализма. И най-вече от драматичния развод на социализма със свободата.

“В началото битката беше за хляб и свобода. Социализмът даде хляб, но не даде свобода” - казва Вагенщайн. Напуска парламента по собствено желание, но остава “хомо политикус”.

Тук се налага

един парадокс!

Анжел Вагенщайн, борецът за социализъм, успява след рухването на социализма. Обяснява го с факта, че е скъсал пъпната си връв с киното. Спира да се занимава с филмови сценарии и започва да твори литература. Сменя лентата с хартията. Написва трилогията “Петокнижие Исааково”, “Далеч от Толедо” и “Сбогом, Шанхай”, преведена на много езици.

Джеки Вагенщайн казва една еврейска поговорка: “Ако изпуснеш злато и книга, първо вдигни книгата.” Питам го сигурен ли е, че евреинът ще остави златото на второ място?

“Заветът да вдигнеш книгата преди златото не е констатация за нещо случило се, а едно мъдро пожелание - символ на значенията, които се придават на Словото и Знанието”, елегантно се измъква писателят.

И допълва: “А дали евреинът ще спази този завет, зависи и от твоя отговор на Божията заповед “Не пожелавай жената на ближния си”. Не ми казвай, че я спазваш!”

Стана дума и за оцеляването на еврейския народ и Джеки разказа следната “стара смешка”. Във влак пътуват за Варшава поляк и евреин. Полякът, богат селянин, изважда от кошницата печена кокошка.

Евреинът, последен бедняк от гетото, разгръща увити в стар вестник няколко глави от осолена сельодка - най-евтиното нещо на света. Полякът пита: “Абе, защо вие, евреите, все ядете глави от сельодка?”.

“Ами защото от тях се става по-умен”. “Така ли? - зачудил се полякът. - Ами продай ми тогава няколко глави”. “Защо не? Пет глави за пет рубли, става ли?”

Продава евреинът главите, полякът ги изяжда, но след малко подскача: “Абе, защо ми взе по една рубла на глава, като цяло кило сельодка струва седемдесет копейки?”. “Ето - рекъл евреинът, - виждаш ли че започна да поумняваш?”

“Та и ти, братко - казва ми Джеки, - ако търсиш отговор на енигмата как евреите оцеляват през дългите векове на гонения, изяж пет глави от сельодка!”

Сред многото награди в кабинета на Анжел Вагенщайн има и един сребърен плакет, връчен му преди години в Пловдив от тогавашния посланик на Испания.

На плакета пише:

“На Анжел Вагенщайн

- ковач на светове

и думи

В знак на признателност за цял един живот, посветен на творчеството, и в чест на пътя, който неговите предци извървяха от далечно Толедо до Пловдив”.

В разговор отпреди 10 години попитах Анжел Вагенщайн как се чувства с навлизането в 90-ата си годишнина?

“Въпросът е не как влизам, проблемът е как ще изляза, отговори шеговито той и продължи: - Да си възрастен, не е обида. То е по-скоро заболяване. Основният смисъл на живота е живеенето. Както пиша в книгата си “Преди края на света” - какъв смисъл има в полета на една пеперуда? От слънчевите лъчи през отраженията от росни капки? Какъв е смисълът? Ами самото живеене...”

Сега го попитах как се чувства навлизайки в 100-ата си година. “Чакам да дойде цифрата 100 и като на Байконур да започна обратното броене...” отговори без да се замисли Анжел Вагенщайн.