Професор Ефрем Ефремов - горд последовател на рода си

- Колко трябва да учиш, за да станеш интелектуалец?

- Трябва да имате три дипломи за висше образование.

- Непременно ще ги имам. От кои университети е най-добре да са дипломите?

- На вас ви стига и една. Не ме разбрахте правилно. Първата трябва да е на дядо ви, втората на баща ви, а третата - вашата.

*Разказвана история от разговор между работник и руския писател и академик Анатолий Луначарски

2021 г. След 30 години преподавателска дейност в Софийския университет “Свети Климент Охридски” Ефрем Ефремов става професор. Говорейки за удовлетворението, преплитайки сериозността и хумора, гласът му трепва веднъж. Заради едно обещание. Обещание към баща му. Защото преди всяко звание Ефрем Ефремов би поставил “титлата” горд последовател на рода си.

“Професорската титла е формално морално удовлетворение - да стигнеш до върха на йерархията. Знаете крилатата сентенция, че

човекът прави титлата,

а не титлата човека

Като съм професор, нито съм станал по-умен, нито по-хубав, нито по-млад, за съжаление. Но донякъде е удовлетворение заради едно обещание, което бях дал на баща ми...”, казва професор Ефремов, а дори мигът пауза, преди да продължи, е достатъчен, за да се улови най-важното за него.

Когато започва академичната си дейност, обещава на баща си академик Ефрем Каранфилов един ден и той да стане професор. Е, този ден дойде. И утвърдил се с бащиното си име Ефремов, професорът от Софийския университет не може да скрие значимостта на изпълненото обещание.

“Погледнато от тази страна, чувството е много е хубаво. Когато баща ми стана академик, хората около него започнаха: “Академик Каранфилов”, “Другарю академик Каранфилов”... А той: “Чакайте бе, хора. Кръстили са ме с хубаво, рядко име Ефрем. Не са ме кръстили Академик. Моля ви се, не се обръщайте така към мен.” Може би съм наследил и това двояко отношение към титлата - от една страна, признание за усилията за цялата кариера - това е логичният път на развитие на университетски преподавател, а от друга страна - да не се вземам на сериозно”, разказва Ефрем Ефремов.

Той е преподавател от 1991 г. във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет. Лекционните му курсове са по “Теория и практика на редактирането”, “Спортна журналистика” и “Типология на списанието”. Има близо 40-годишен журналистически стаж. И вече 30-годишен академичен.

Донякъде приемам професорската титла и като признание за гилдията на спортните журналисти - единственият член на Българската асоциация на спортните журналисти, който е стигнал до най-високата университетска титла.

Но гордостта му е най-вече за годините далеч назад - заради “дипломите” на предците му.

Прадядо му

Ефрем Каранов -

книжовник, фолклорист и етнограф, е академик от 1884 г. - един от основателите на БАН. Братът на прадядо му - Иван Каранов, е част от Учредителното събрание и от Първото велико народно събрание, подписал Търновската конституция.

Баща му Ефрем

Каранфилов -

литературен критик и есеист, е академик от 1989 г.

Майка му е

известната писателка

Лада Галина

И напълно логични са думите на професор Ефремов: “Гордея се с рода си”. Продължени скромно: “Явно съм наследил някакви гени за писане”.

С майка му Ганка Габровска-Каранфилова, известна с литературния си псевдоним Лада Галина, има история с приказен момент.

"Тя емигрира на 62 години за САЩ с отличен испански и лош английски. Отива в Бирмингам, Алабама. Американски писатели я бяха подучили и веднага подаде молба да получи зелена карта като заслужила в родината си. Тоест - започва да работи, но вече не е незаконен емигрант, а е в процедура с официално подадени документи. Започва да работи на щанда за мляко във верига хранителни магазини в Южните щати. Аз бях убеден, че ще се върне. Намира най-добрата си приятелка там - жена от съседния щанд. Първата Коледа - през 1996 г., приятелката й я кани у тях. През 1997-а - също. Звънят ми по телефона. Майка ми разказва: "Аз се хваля със сина си - университетски преподавател, моята приятелка - с дъщеря й, университетски преподавател." Две майки, първи приятелки. А децата ни свързват и си говорим по телефона на Коледа.

През 1999 г. излезе "зелената карта" и майка ми веднага се премести в книжарница от веригата "Барнс енд Ноубъл", вече напред с английския. Води курсове по испански, френски, руски, прави каталози...

2000 г. Избори в Щатите. Печели Джордж Буш. И тук идва приказният момент в американската история на майка ми -

оказва се, че

дъщерята на

най-добрата й

приятелка е...

Кондолиза Райс

Тя става съветник на президента Буш, а след това - Държавен секретар на САЩ. Майка замина в "Барнс енд Ноубъл" във Вашингтон, стана кореспондент, предаваше от Белия дом. Когато майката на Кондолиза Райс идваше във Вашингтон, спеше у майка ми, защото са приятелки", разказва Ефрем Ефремов.

Майка му е поканена и през 2002 г. е сред съоснователите на българското училище във Вашингтон. Кръщават учебния и културен център на името на Софийския университет - "Свети Климент Охридски". Лада Галина преподава български език до края на живота си - отдадена изцяло на българската общност във Вашингтон до смъртта си през 2015 г.

През това време синът й върви нагоре по своя академичен път.

В журналистиката Ефрем Ефремов попада случайно.

“Втората година в ЦСКА съм секретар на началника Гошо Христов - зет на Добри Джуров. В този момент съм приет студент “Българска филология” и съм с ясното съзнание, че втората година ще се прехвърля “История”, ще следвам “Археология” и ще стана вторият Шлиман... Звъни телефонът, мъжки глас: “Търся полковник Христов”. Казвам: “Няма го. Дайте телефон за обратна връзка, ще предам.” Затвори ми. След малко се обажда същият глас. Пак му казах същото. Пак затвори, но вече по-културно. И дойде на място. Оказа се, че е звънял Климент Величков - заместник главен редактор на вестник “Старт”, който, образно казано, не е очаквал такова културно обслужване в ЦСКА, което се води военно поделение. А за какво звъни и идва? Тогава се празнуваха дати. 23 септември беше ден на Българската народна армия и се правеше материал за ЦСКА, 15 септември беше ден на МВР и обикновено се правеше материал за “Левски”. Разказах му, че обичам “Старт”, редя се на опашки... А той: “Ти защо не направиш материал за ЦСКА отвътре, аз ще ти помогна?” Криво-ляво направих нещо, не мога да кажа, че съм направил текст. За момента, в който го видях после, ще цитирам Марк Твен: “И собствената му майка, ако имаше такава, нямаше да го познае”. Започнаха да ми дават отделни задачи и полека-лека се ангажирах във вестника благодарение на Климент Величков, на Димитър Джаров, на Петър Хаджийски - учителите ми в журналистиката. И така се преориентирах.

Имаше чисто практически неща - първо, започнах да получавам някакви хонорари. Второ - да си видя името във вестника. На 20 г. - "Попал в газету", в най-сериозния ни спортен вестник. Хареса ми, започнах да пиша. От втори курс минах на това понятие "твърд хонорар". На щат ме назначиха, след като завърших висшето си образование - беше задължително изискване тогава. И така попаднах в спортната журналистика”, разказва Ефремов.

“За тези години смятам, че добре познавам спорта, методиката, спортистите - имам много добри приятели. Пишех основно за два спорта - баскетбол и тенис. Имах късмета да попадна веднага - като пълен новобранец, в елита на спортната журналистика, в най-добрия спортен вестник. Учех се от най-добрите майстори на перото. В “Старт”, защото бе седмичник, има специфика, че не трябва да кажеш кой е победил, а защо. Пешо Хаджийски дълго време ми повтаряше: “Трябва да го напишеш като за “Старт”. Да е интересно, образно, аналитично...

Завърших си българска филология, но амбициите за Шлиман отидоха на заден план. Ето, дори и сега, една от книгите, които чета, е “Десет Цезари. Римски императори от Август до Константин”, но остана само любителският ми интерес към античната епоха”, продължава с усмивка той.

През 1991 г. го канят да се яви на конкурс за преподавател в Софийския университет, защото “хем съм бил млад, хем - с достатъчно опит”. “Във Факултета по журналистика ме поканиха Кольо Колев и Таня Натан. Явих се на конкурс за хоноруван преподавател. Издържах го и така започнах. В началото на хонорар. На щат във факултета съм от 2004 г., когато станах доцент”, добавя Ефремов.

"Журналистическото редактиране е основният ми предмет. Преподавам на трите потока във Факултета по журналистика и масова комуникация - "Журналистика", "Връзки с обществеността" и "Книгоиздаване". Така имам прекрасен поглед върху цялата продукция в нашата сфера в последните близо 30 години. Редактирането е много важно. Редакторът носи огромната отговорност. Най-точно за редактирането го е казал Алфред Хармсуърт, който по-късно става известен като виконт Нортклиф, основател на английската преса, собственик на "Таймс" и "Дейли мейл":

"Репортерът има целия блясък,

редакторът има цялата сила"

От редактора, макар и анонимен, зависи целият облик, поемането на публичната отговорност. Неблагодарна работа, но основа на журналистиката.

Знаете, че шефът на вестниците се казва "главен редактор", не "най-добрият журналист". А мястото, където се правят, е "редакция". Смисълът на журналистиката, освен сътворяването на самия текст, е и редактирането. В днешния свят потокът от информация е огромен. Подборът, съобразяването в какъв вид да бъде - това е тежката и отговорна редакторска работа. Това опитвам да внуша на колегите: Редактор не е да поправяш правописни грешки, редактор е отговорност пред читателя, зрителя, аудиторията. Също и опитвам да внушавам важността на моралната и етична отговорност. Знаете какво казва Кант: "Най-високото е моралният императив в мен". И основното, което се опитвам да уча студентите, е, че трябва да бъдат мислещи журналисти и редактори. Да не реагират първосигнално - нищо, което не знаят и не са проверили, да не го публикуват", казва професор Ефремов за единия си  предмет.

"Спортната журналистика си остава голямата ми любов. Първата любов. Много съм горд, че направих магистърска програма по спортна журналистика, която се развива добре", добавя за предмета на неговия живот.

Присъствал на живо 17 пъти на “Мача на звездите” в НБА, една декада председател на Българската асоциация на спортните журналисти, автор на първия в България учебник по спортна журналистика, създател на магистърската степен в областта, която гарантира устойчивост в бъдещето на любовта - спортната журналистика.

“Трябва да се пише, за да остане.” Мото, в което вярва и предава на поколенията. Наскоро издаде и най-новия си труд.

“Имам пет книги - не са много, не са и малко. Първата ми книга “Спортна журналистика” излезе през 1999 г. - докато е писана, нямаше интернет, но базовите неща за професионализма си остават. Сега издадох петата си книга и втора по темата за спортната журналистика - “Спортът в медийния свят”. Нея я написах по време на пандемията”, казва Ефремов. Автор е и на книгата “Журналистическо редактиране”. Най-много време му отнема и тази, която е най-тясно професионална - “Правни аспекти в журналистическото редактиране”. Книга с “печат за качество” - предговор от Борис Велчев. “Реално това ми е най-сериозната книга. Съчетах опита ми от журналистиката и опита ми от правото”, споделя авторът.

За книгата на своя живот казва:

“Имал съм

уникалното щастие

да попадна в добра

компания,

на добри хора и

на добри учители.”

Щастлив е, че дори на сбирки на приятели още от основното училище вижда, че всеки е постигнал нещо в своята област. Като писателката Теодора Димова и хореографа Мила Искренова.

“От гимназията имам страхотни приятелства до днес. Росен Барчовски, Слави Матакиев, Филип Цанов-Фиката, Сашо Чакмаков и аз... Петимата се събираме, анализираме политика, спорт - всичко. Много съм щастлив с приятелите си”, казва Ефрем.

“След това в университета имах много добри професори - Боян Биолчев, Кирил Топалов, Людмила Стефанова. В “Старт” имах много добри учители и колеги. Във Факултета по журналистика попаднах в страхотна среда на доцент Таня Натан, професор Веселин Димитров, сегашния декан професор Веселина Вълканова, която прави много за факултета”, продължава той.

“Има два периода и два екипа, в които работех, и съм много благодарен. Когато работех в Министерството на правосъдието на Антон Станков и после в екипа на Весела Лечева в Министерството на спорта. Да виждаш нещата от другата страна - това е неземен опит. От престоя ми в Министерството на правосъдието, освен че съм добър аматьор юрист, удовлетворението ми е, че днес най-добрите ми колегиални приятелства са с политически и съдебни репортери. Затова сред най-големите благодарности към съдбата е попадането ми в екипите на Антон Станков и Весела Лечева, с която ме свързва и семейно приятелство от дълги години.

В това отношение съм бил късметлия. Попадал съм в хубава среда - хубави учители, хубави приятели, хубави колеги”, обобщава с признателност Ефремов.

Описва и какво значи университетът за него. "Знам, че световните тенденции в част от университетите са към правене на научни изследвания. Знам, че се получава финансиране, за да можеш да бъдеш „Изследователски университет“. Не съм против това, напротив. Но за мен

университетът е

преди всичко

да преподаваш,

да учиш, да даскалуваш.

Университеът е общност, среда в която можеш да даваш не само знания, но и насоки на младите хора. Да им помогнеш да изяснят желанията си, да се реализират в сферата, която най-добре биха се справили. Да ги накараш да мислят, по възможност – критически. Да си приятел със студентите си, да ти се доверяват. Не само за учебни проблеми, а за житейски ситуации. Да запалиш пламък в очите им. Има една сентенция, че „Връзката преподавател - студент не завършва, а започва с изпита“. Мисля, че е вярна. За чиста наука – има си институти, лаборатории и така нататък. Може би разсъждавам така, защото преподавам в хуманитарен факултет с много студенти. Не твърдя, че съм прав, но така мисля. Пак искам да подчертая – не противопоставям научните търсения на преподаването, казва Ефрем Ефремов.

"Както всеки от нас се грижи за бъдещето си, така е обща отговорността на гилдията да се грижи за същото. Няма по-добър учител от практиката. Но като имаш добрата основа. По тази причина – много се радвам, когато видя, че наши медии обявяват стажантски програми. За добра чест – и вашият вестник прави същата. Когато тези програми се изпълнят със съдържание – да се грижиш за младите, да ги учиш в движение, да им показваш добронамерено грешките с цел да откриеш златните зрънца в пясъка. Тази инвестиция стократно се връща, уверявам ви. Студентите търсят практическите умения, а в това отношение дългият ми редакционен опит ми помага много", добавя той.

А от днешна гледна точка, вече като професор, отличава три неща, които му носят най-голямо удовлетворение:

“Първото е, че където отида по редакциите, навсякъде виждам мои възпитаници, които ме посрещат с усмивка. Второто е израстването на студентите. Третото са искрените благодарности. Като ми кажат простичко “благодаря ви за всичко”, повече не ми трябва.

И така стигаме до другото важно нещо, носещо удовлетворение - самото израстване на студентите. Вече имам побелели студенти - утвърдени имена в професията. Както повечето сентенции, вярна е и латинската: “Няма по-голяма радост за учителя от израстването на учениците му.”

Удовлетвореността в бъдеще време описва, заменяйки думата писател с преподавател в думи, чути от баща му: “Надявам се да не ме запомнят като добър писател, а като добър човек.” И добавя от себе си: “Надявам се един ден семейната традиция да продължи - дъщеря ми Лада София да се гордее с мен, както аз се гордея с баща си.”

*Да, удовлетворение е за учителите да виждат израстването на учениците си. Но удоволствие е и за учениците да пишат за успехите на учителите си. Благодаря ви за всичко, професор Ефремов!

От автора