Отиде си моделиерът, диктувал соцмодата на обувките в България

Пейко Михов от габровския завод "Сърп и чук" кроил ловните ботуши на Леонид Брежнев и Петър Младенов

Двойна бронхопневмония ни отне вчера Пейко Михов, някогашният моделиер на обувния завод "Сърп и чук" в Габрово, за който "24 часа" разказа преди време. През август миналата година той навърши 82. От дълго време живееше в панелен блок в крайния старозагорски квартал "Самара". Дълго време бай Пейко поправяше старите обувки на бабите от квартала, без те да подозират, че човекът с кожената престилка пред тях преди години е диктувал модата на обувките в социалистическа България.
След това завистливи съседи сигнализирали в общината, че Пейко Михов стопанисвал незаконно бараката, в който поправяше обувките, и той бе принуден да я премахне. Остави завинаги и обущарското чукче. Някъде по това време изгоря и дървената къщичка в малката овощна градина, от която той береше вкусните си ябълки. Настигна го и инфаркт, от който той се възстановяваше.
Отиде си, без да изпълни мечтата си да създаде музей на обувката в Стара Загора.
За него първи ми разказа старият музеен работник Димо Тодоров, днес също покойник. И двамата бяха от Габровско - земляци, които на които съдбана отреди да изкират последните си години в Стара Загора. По-нататък вече беше лесно, още повече, че Пейко се оказа отзивчив и словоохотлив. За него писах най-напред през ноември 2015 година.
Тогава го открих почти в края на града, в квартал "Самара", във фургон, в който си беше подредил скромно обущарска ателие, за да помага на хората от квартала.

"Обувката е връзката на човека със земята, не кебапчето или кюфтето. Може някой да е бос с ума, но всички ходят с обути крака. С тази истина започваха някога съвещанията, посветени на производството на обувки". Това каза пред "24 часа" Пейко Михов - човекът, който без никакво преувеличение като дизайнер, конструктор, моделиер и шеф на Експерименталната база на обувния завод "Сърп и чук" в Габрово диктувал модата на обувките в социалистическа България.

Негов е моделът за луксозни мъжки обувки "Дипломат", от който преди 1989 г. произвели към 150 хиляди чифта за вътрешен пазар и за износ и който за малко не влязъл в Книгата на рекордите "Гинес". Когато дошли при него за материал от централен вестник, фотографът решил да сложи една от обувките на кантара и се оказало, че тежи едва... 125 грама!

Пак Пейко Михов донесъл първи у нас в началото на осемдесетте години на миналия век от Верона, Италия, мокасината, която и досега смята за най-удобната обувка, създадена някога в света за всекидневна употреба. "Защото е правена точно според анатомията на човешкия крак". Негов трябвало да бъде първият подпис под технологичната карта на всеки един нов модел, който тръгвал по конвейра на водещия навремето обувен завод "Сърп и чук" в Габрово. А като посланик в Япония Румен Сербезов го поканил и в Страната на изгряващото слънце.
Днес, писах тогава, Пейко Михов, вече на 76 години, държи малка обущарница във фургон в краен квартал на Стара Загора и кърпи почти без пари обувките на бабите в махалата. И пак твореше, като почти всеки ден измисляше и рисуваше нови и нови модели обувки. Но вече само за себе си, защото няма кой да ги произвежда...
Наричаше себе си на шега "кундурджия" и никога не се разделяше с тегляшките си клещи, които оценя като най-важният инструмент в обущарството. Неговите даже бяха хромирани, номер 4. "Не зная с колко инструмента разполага един хирург, но в обущарството те са над 480", категоричен бе дизайнерът, който за едната бройка не станал и "Герой на социалистическия труд" - най-високото трудово отличие, което се даваше в България. "На 45 години ме направиха "заслужил деятел на леката промишленост", бил съм още млад за герой, да съм почакал малко", разказваше с гордост Пейко.

Станал обущар заради... дядо си по майчина линия Ненко. "Роден съм в севлиевското село Петко Славейково и израснах покрай дядо Ненко. А той беше с един ляв крак, вършачка откъснала десния. Направили му желязна протеза, но той я хвърлил, че много му тежала. Измайсторил си дървена, а здравия крак винаги обуваше с цървул, който сам си изработваше. Питал съм го: "Дядо, защо не си обуваш обувка на здравия крак?", а той ми отговарял: "Защото никой обущар не прави само една обувка. Ако го стори, ще го сполети нещастие, ще умре жена му". Това сам не го помня, дядо ми го е разказвал. Но от тогава се наби в главата ми думата обущар", припомняше си Пейко Михов.
А и имал талант за занаята - сръчни ръце и умения на художник. В столичното Училище за трудови резерви, където завършил обущарство, толкова го харесали, че ми присъдили веднага пети разряд - нещо, което един работник получавал след 15 години стаж.
"Когато пристигнах през 1957 г. в габровския завод, започнах като общ работник, изнасях спомагателни материали с един самар, защото всички места бяха заети от "наши хора". Пробивал съм си сам път с челото напред във времето, когато се полагаха основите на индустриалното производство на обувки в страната", разказваше бившият моделиер. И когато можел, заемал местата край машините. Веднъж пострадало окото на човека, който обрязвал обувките на фреза с 14 хиляди оборота в минута, и Пейко помолил да опита вместо него - позволили му, справил се. И така конвейрът не спрял. Друг път се разболял работникът на рамера, пак се пробвал успешно.
"Налагах се със себедоказване", правеше равносметка с днешна дата майсторът на обувки. Така било и в моделиерството - стъпка по стъпка, модел след модел. Не можеше обаче да каже колко точно са моделите, излязли от ръцете му. "Процесът е дълъг - първо като дизайнер рисуваш модела, който си измислил. После конструкторът прави калъпа от дърво, варен бук, след това рисувам модела върху калъпа, вадя шаблоните - има специална теория как се прави това, кроя кожата за тези шаблони, шивачите ги ушиват, сглобяват се и става на обувка", този дълъг път той извървял неведнъж.
Докато му разрешили да патентова собствена марка в обувките - "Пемко" - от Пейко Михов. Е, всичко излизало от името на завода "Сърп и чук" и човекът не получил и лев над заплатата си, но и това, че върху всеки измислен от него модел стоял щемпела на "Пемко" изобщо не било малко. Изработил му го дизейнерът на "Ален мак" в Пловдив Димитър Георгиев.

Пари не получил, но се сдобил с полиневропатия на горните крайници, както казали лекарите, и то пожизнено. Болка в ръцете, която така и не изчезна никога.
Но когато през 1981 г. в Габрово подредили изложба на обувки, май първата подобна в страната, показали 240 негови модела. "За тази изложба специално изработих рекламна еднометрова обувка. Беше голяма атракция, но някъде се затри", съжаляваше майсторът.

"Номерът показва дължината на обувката. При нас е прието в сантиметри, но може в мерките инч или щих - 1 щих е 6 сантиметра и 6 в период... Средният номер на мъжете в България е 42, за нормално се приемат 39-и номер надолу и 46-и нагоре. Има и изключения - 47-и номер например носеше дългогодишният командир на Строителни войски в Стара Загора ген. Делчо Делчев. Аз самият съм правил по поръчка и обувки номер 53 - най-големите, който съм изработил. Бяха за един войник, докараха го от казармата по терлици, нямали с какво да го обуят, за да положи войнишката си клетва. Направих на момчето два чифта парадни обувки... А при българките средният номер е 36, гигантските при тях са от 40 нагоре", навлизаше в тънкостите на професията си Пенко Михов.
На младини той участвал в комисия, която изследвала човешкия крак от гледна точка на обущарството и установили, че българинът има най-широкия крак от всички изследвани. "Затова и нашите обувки ставаха на всички, можехме да ги изработим само по зададен номер, без да вземаме мярка", обяснява специалистът.
Случвало му се често да прави това. "Веднъж идва при мен портиерът на завода и вика: "Търсят те двама, дойдоха с една голяма кола". Беше правителствен "Мерцедес", а вътре хора от УБО: "Така и така казват, другарят Петър Младенов /външен министър на България в оня момент/ ще ходи на лов с другаря Леонид Брежнев в Москва. По това време Брежнев беше генерален секретар на ЦК на КПСС... Трябва да им направиш по едни чифт ловни ботуши, но бързо, защото самолетът излита утре в 11 часа от Горна Оряховица. И ми зададоха само номерата на ботушите - 42 за Брежнев, 41,5 за Младенов. Нямаше как, събрах колегите и изпълнихме поръчката, нямаше рекламации", спомняше си Пейко Михов.
Така, по номера, се налагало да изработва обувки на различни хора от високите етажи на властта - Станко Тодоров, Христо Христов, Георги Караманев, но не и на самия Тодор Живков. "Живков си имаше личен обущар от Правец, а и нещо не обичаше габровци. Не зная защо, но се говореше, че някога баща му е работил като прост кожухар в Калпазановата фабрика на пъпа на града, може нещо да е било свързано с това. Пък и с партизаните от Габровско-севлиевския отряд имаха някакви противоречия. И колчем дойдеше Първият в Габрово, все намираше повод за критики - това не било свършено, онова не било както трябва", така си обясняваше нещата майсторът на обувки.
Но Дража Вълчева била друга работа - веднъж му донесли цял чувал с нейни обувки за ремонт. Не си поръчала нови, искала си старите... "То обувка не се изхвърля, все може да се поправи", смяташе и Пейко Михов.
В живота той си имаше една необичайна статистика: през ръцете му били минали точно 16 720 женски крака или поне до толкова успял да ги преброи. Не става дума за друго, а за краката, на които той лично взел мярка, за да бъдат ушити обувки. "Имаше и такава услуга - обувки по поръчка. В "Сърп и чук" съм сменил 5 директори, но последният - Цоньо Атанасов, който дойде от Белене, беше голям натегач и така се нагаждаше - като приемахме индивидуални поръчки", спомняше си Михов.
Не само големци, всеки можел да си поръча обувки в "Сърп и чук", особено активни били абитуриентите. В различно време Пейко Михов лично "взел мярката" на футболсти като Георги Аспарухов и Александър Шаламанов от любимата му "Славия", на артисти като Стефан Гецов и Тодор Колев, на журналисти като Тома Томов и Николай Конакчиев... И никой от тях не бил капризен клиент. Покрай обувките на спортистите възникнала и габровската фабрика "Стадион", която се специализирала в производството на спортни обувки и тук за първи път изработили шпайкове с бутони, които се завиват.
На някогашния заместник-председател на Държавния съвет Ярослав Радев, чийто десен крак бил по-къс със 7 сантиметра, трябвало да направят ортопедични обувки. Както и на баба Злата от габровското село Яворец, защото синът й Христо Христов - министър на външната търговия, щял да я води на мострен панаир в Пловдив. "Когато отидох да й взема мярка, в дома й беше и Андрей Луканов, тогава се запознах с него", не бе забравил Пейко.
А когато дошли промените след 1989 година, като шеф на Експерименталната база на "Сърп и чук", Пейко Михов станал кръстник на новото име на габровския завод за обувки. "Бяхме в директорския кабинет и стана дума, че вече не върви да сме "Сърп и чук", било символ от друго време. А гледам аз витрината с отличията на завода в кабинета - грамоти, медали, рекорди... и викам на директора: "Шефе, я виж колко рекорда имаме зад гърба си с нашите обувки, нека занапред да сме "Рекорд". И това се прие", горд бе някогашният моделиер, макар да му беше мъчно, че и това име вече на практика е в историята на българското производство на обувки.
Но и да няма завод, той продължаваше да създава своите нови модели обувки, макар сега - само за себе си. "Това наистина е творчество. Винаги държа до себе си бял лист и молив, защото не се знае в кой момент ще ми дойде нова идея, може и да е посреднощ. То е като поезията, от която също съм изкушен - и там не знаеш в кой момент ще ти дойде музата... Затова имам две големи папки - едната е пълна с рисунки на обувки, другата - със стихове. Имам готови 3 стихосбирки, но нямам средства, за да ги издам", не криеше Пейко Михов една от несбъднатите си мечти.

В тези негови нови модели има и дамски обувки на висок ток. "Чудя се само какво щеше да си помисли за тях баба ми Мина, ако беше жива. Някога, когато се върнала на село от София, където била слугиня, майка ми била с обувки с високи токове. Баба грабнала брадвата и отсякла токовете с думите: "На мен кокони в къщата не ми трябват!". И какво - дойде време внук й да проектира обувки с високи токове, за кокони", завърши тогава разказа си Пейко Михов със спомен, както и го започна...