На ветерана от Сливен не достигнаха месец и 3 дни, за да навърши 100 години
Фелдфебел /старшина/ Трифон Димитров Ковачев от Сливен не дочака своята 100-годишнина, която трябваше да празнува на 1 декември т.г. Нелепа настинка го застигна фатално месец и три дни преди тази дата, съобщиха от Съюза на ветераните от войните в Града на стоте войводи.
Бай Трифон дочака чак на 96 години да бъде признат официално за ветеран от Втората световна война. Връчили му удостоверението на 26 март 2018 г. - деня, в който точно преди 105 години е паднал Одрин под напора на българската войска в Балканската война.
Странната история тогава разказва полковникът от запаса Николай Тодоров, председател на Областната организация на Съюза на ветераните от войните в Сливен. Проблемът се оказал в това, че ветеранът по закон трябвало да е воювал на чужда територия. А като военен летец Трифон Ковачев винаги излитал и кацал в България при изпълнението на всяка бойна заповед, макар да воювал в небето чак над Хърватия и Унгария и да е участвал в Дравската епопея. Но не бил спал в чужбина, както се изразяват военните. Друг проблем се оказал фактът, че в списъците на неговия 6-и изтребителен полк бил записан като Трифон Дим. Ковачев и дълго време че чудели дали презимето му е Димов или Димитров. "За да стане ясна истината, много ни помогнаха от Централния военен архив във Велико Търново", споделя о.з. полковник Тодоров. Открили го по рождената му дата - 1 декември 1921 година.
Със своите без малко 100 преживени години Трифон Ковачев със сигурност бе най-възрастният доскоро жив български военен летец. Запазил бе добрата си форма, за която всички му завиждаха. Дори през май 2018 г. участва в поход по стъпките на Първа българска армия, посети Сърбия и Унгария. 
"Случи се така, че най-напред като летец на изтребител се бих в небето срещу англо-американците на страната на германците, след това водих въздушни боеве срещу немците в съюз с руснаците. Но винаги бях войник от българската армия", разказа пред "24 часа" ветеранът преди почти 4 години.
Историята му бе почти неизвестна, защото досега дълго време не бе признат за ветеран от войните и не бе имал срещи с медиите. През 2018-а, на 9 май, все пак го бяхя убедили да сложи военната си униформа с ордените и медалите и така бил "разконспириран".
"Роден съм в старозагорското село Дъбово. Като ученик изкарах училище в Казанлък, викахме му механотехникум, но там в началото не ни признаха средно образование. Затова в армията си останах фелдфебел - старшина, и преди, и след 9 септември 1944 година, не ме произведоха подофицер или офицер. Никога не съм членувал в партии. Веруюто ми като войник беше да бъда честен и трудолюбив и може би заради това съм служил без проблеми и при немците, и при руснаците. И в царската армия, и при комунистите", смяташе бай Трифон. Макар и безпартиен, накрая му гласували доверието да лети в щабното звено заедно с командира на полка.
В училището в Казанлък учели за ковачи, шлосери, леяри и стругари едновременно. Тази "разнопосочност" после много му помогнала, когато в казармата трябвало през 1942 г. да изкара школата за военни летци.
Когато го взели войник, Втората световна война била в разгара си. Първо го пратили оръжейник в Карлово, но класният му наставник от Казанлък убедил началника на школата за военни летци в техния град да вземе и обучи момчето при себе си. Трифон вече бил сирак, останал с 2 сестри и по-голям брат.
"Учихме 6 месеца. Започнах на чешки самолети-изтребители "Avia", викахме им "догани". После дойдоха "Чайките", също чешки, летях и на германските "Месершмит". От съветските първо се качих на "Як". Идваха съвсем нови, още с пломбите, финна работа. Горях от желание да бъда в небето, защото не бях страхлив", спомняше си старшината.
С идването на Червената армия във въздуха нищо не се променило кой знае колко, само дето започнали са се обръщат към по-старшите по чин с другарю вместо с господине. Е, поне в началото българите все още били със старите си немски машини и във въздуха понякога се обърквали кой срещу кого воюва, после нашите се превъоръжели със съветските самолети. Но имало една серозна разлика във философията на немската и на съветската армия. Заради загубите си по фронтовете и разбитата икономика на Германия, въздушните сили на немците "Луфтвафе" нямали достатъчно самолети и немските им инструктори им казвали: "Вие може да загинете, но трябва да спасите машините. Самолетите ни не стигат". При руснаците било обратното: самолети много, пилотите не достигат, им доверявали те.
Като летец на изтребители задачата му винаги била да прикрива бомбардировачите и да води бой с изтребителите на противника. Вдигал се е през 1943 и 1944 г. много пъти срещу англо-американските пилоти - и когато летяли над България, за да бомбардират петролните рафинерии в румънския град Плоещ, и за да брани София и други български градове от техните бомби. Не било лесно - съюзниците нахлували с много самолети, съотношението на силите във въздуха обикновено било 5:1 или дори 7:1 в тяхна полза. "На жива смърт отивахме", обобщаваше ветеранът.
Летели в ескадрила по 4 изтребителя. Били разделени по двойки - в началото единият атакува, другият го охранява отзад. След това - обратно. Помежду им имало радиовързка. Вдигал се е до 10 хиляди метра, но задължително с кислородна маска. "Слага се на 4 километра височина. Без нея по-нагоре човек започва да губи разсъдака си, да става весел, както казвахме", не бе забравил пилотът.
Когато анго-американците идвали, паролата била "Кравата наближава границата" и българските летци излитали веднага. Така било е на 20 декември 1943 г., когато загива първият български таран - поручик Димитър Списаревски. Във въздушен бой срещу прииждащите над София английски и американски бомбардировачи неговият "Месершмит" е поразен и разбирайки, че няма да се спаси жив, Списаревски насочва самолета си върху водещия американски бомбардировач, врязва се в него и го разцепва. Американецът се разцепва още във въздуха, самолетът на българския пилот се разбива във височините край Пасарел.
"С него се познавахме, служихме заедно в орляк 3/6 на летище Божурище. Беше по-голям от мен с 5 години, едър мъж. Когато се ръкувахме, ръцете ми винаги се губеха в неговите. Любимото му обръщение към момчетата беше малко нецензурно, но дори и към приятелите си той се обръщаше с "куре". В свободното си време играехме волейбол, шах и табла, спомняше си още Ковачев.
В школата, а и след това, ги учели, че таранът е крайна мярка в авиацията, само за критична ситуация. "Във въздуха си сам, защото летяхме на едноместни самолети. Бяха въоръжени с по 2 картечници и 1 оръдие. Най-сигурното спасение е да си отваряш очита на четири", така смяташе ветеранът, който видял много смърт край себе си през войната.
Разказваше, че веднъж, вече в Първата фаза на Втората световна война, когато българската армия воюва на страната на антихитлеристката коалиция, свалил немски самолет. Но и немски пилот успял да го рани в дясното рамо и се оправил чак след операция в София.
Трифон Ковачев служил най-напред на летището Марино поле край Карлово, после в Божурище и Доброславци.
"При нас, летците, в сила беше 31-ва разкладка за храната. Винаги ни сервираха месо, полагаше ни се и предстартова закуска, ако полетите бяха планирани - пред самолетът готвачът ни носеше нещо замесено от тесто. При германците имаше правило, според което за всеки летателен час получавахме по 200 грама шоколад. Аз моя го събирах в едно чувалче и го носех вкъщи... Но немците бяха по-студени хора, помня, че техните инструктори се хранеха отделно от нас. А и техният самолет "Месершмит" ми изглеждаше тромав. Като стигнеше скорост от 450-500 км в час и започваше да трепери, сякаш ще се разпадне. Руснаците бяха други - сядаха с нас, българските летци, на една маса", това бе друг спомен на ветерана.
Оженил се през лятото на 1945 г., след войната. На сватбената си снимка е с военната униформа, защото брат му не му дал единствения си костюм. Със съпругата си Пенка, която била от Карлово, се познавали по-отрано, но преди 1944-а военните не му позволили двамата да се вземат - момичето било текстилна работничка, т.е. с работнически произход, и се опасявали да не му повлияе зле идеологически. 
По време на службата си дочакал и съветските реактивни самолети, но напуснал армията доброволно през 1956 година. "Скарахме със заместника по политическата част. От 1952 г. служих в Доброславци и живеехме със семействата си в авиоградчето там. Жена ми беше приятелка със съпругата на един от пилотите и тя често идваше у нас. Добре, но ЗКПЧ-то й хвърлил мъжки поглед. Веднъж, когато мъжът й бил в друго поделение на курс, а тя отишла да иска от него по-широка квартира, той й предложил любовта си. Жената отказала, но заместникът решил, че тя си има работа с мен, защото често ни гостуваше. И започна да се заяжда по време на разводите сутрин, като все ме питаше пред строя: "Здравей, Ковачев! Ти мъж за 2 жени ли си?". Първо премълчавах, после му отговорих: "Май ти си за 2 жени, аз не съм". И си тръгнах от армията.
Преди да се пенсионира, Трифон Ковачев се връща към първоначалната си военна специалност - оръжейник. Грижи се като оръжеен техник за оръжието в милицията - първо в Казанлък, после и в Сливен.
Признаваше, че в началото след уволнението си от армията често летял на сън. Какво ти летене, направо сънувал, че хвърчи във въздуха, и то без самолет. В действителността пак се качвал на самолет - негов бивш командир дошъл на работа на тогавашното сливенски летища Бършен и понякога го канел "да направят по едно завойче" във въздуха с учебните самолети. После пътувал с голяма пътническа машина до Германия и Франция - на гости при внуците, които живеят в тези страни.
Почти на 100 години, до последно бай Трифон бе в добро здраве и сам се приживе за градината на вилата си във вилната зона под Карандила край Сливен. "Това го крепи", смятаха колегите му ветерани от Сливен, с които често играеше шах, ходеше дори и на турнири. От 2006 г. беше вдовец. От дългия си семеен живот не успял да разбере само една постъпка на жена си Пенка - преди време тя изгорила личните им албуми със снимки. В огъня изчезнали фотографиите на другарите му от армията, на самолетите. "Май нещо ревнуваше, знам ли", чудеше се бай Трифон. Успял поне да запази сватбената му снимка, за да видим и ние какъв напет летец е бил в старшинската си униформа на млад военен пилот.
Коментари (0)
Вашият коментар