Откривателят на Луковитското съкровище го раздал на съседи

Получил 15 хил. лева от държавата, деноминацията ги стопила до 1500

От далечната 1953 г. до сега е изтекла много вода, паметта за откриването на Луковитското съкровище е избледняла - отишла си е с участниците в него. Странен факт е, че след време имената на откривателите потъват в забрава. Ето защо само неколцина в Луковит знаят, че Цанко Мишев Герчев е изровил едни от най-богатите тракийски артефакти по нашите земи.

Читатели поискаха да припомним тази интересна история, която публикувахме през 2008 г. Срещнахме се тогава с Николай, син на Цанко - само той можеше точно да разкаже как баща му се натъкнал на изключителните сребърни предмети. И той го направи по много увлекателен начин. Потърсихме го отново и сега, но за съжаление мъжът си бе отишъл от този свят. Журналистическият бележник обаче е съхранил прелюбопитната история за съкровището.

"През пролетта на 1953 г. татко е бил на 46 години, а аз - на 4. Късно съм се родил и съм единствено дете на родителите си", започна някога разказът на Николай. Баща му бил майстор-строител, търсели го от града и околностите му да вдига къщи, пък за полската работа все не оставало време. Та затуй помолил съсед да му изоре нивата в местността Балан извън Луковит. Човекът отишъл и прилежно запорил земята, но по някое време ливнал дъжд и не могъл да довърши - останало му малко парче от общо деветте декара.

След няколко дни стопанинът на имота впрегнал кравата си, взел и комшийско добиче, и отишъл да доизоре. "Тате разправяше, че още на първата или втората бразда ралото запънало. Помислил, че е коренище, но като се навел да го почисти видял между буците парчета от глинена делва и разни метални съдове", продължава разказът на Николай.

До там бил Цанко с оранта. А че е открил съкровище хич и не помислил, тъй като не било в общоприетия вид. Вярно от делва се изсипало, но не били жълтици или накити със скъпоценни камъни, а съдини някакви. Почоплил още из пръста, изровил каквото могъл от тях, натоварил ги в каруцата и поел към града.

"Хей, хора, елате да видите какви черпаци намерих", викнал съседите като се прибрал. Те придошли любопитни, но никой не се впечатлил от потъмнелите чашки, вазички и тем подобни предмети. Цанко пък щедро ги поканил да вземат кой каквото си хареса. И хората си избрали по нещо преди да се разотидат.

В следващите дни животът продължил постарому - всеки подхванал неговата си работа. Обаче някои от комшиите като измили "черпаците" от калта, отдолу благородният метал лъснал, след което мълвата бързо обиколила града. Разчуло се, че Цанко майстора е намерил съкровище, стигнало и до властите. "Дойдоха тогава от Съвета с милиционери, разпитаха татко къде, как и какво е открил. Сетне казаха, че всичко трябва да се изземе", спомняше си Николай. Баща му безропотно предал предметите, които били в дома му. Само, че майка му Рада отделила една ваза без онези да видят - искала да им остане нещо за спомен. Върху съдчето били гравирани цветя и разни плетеници, описва го наследникът. Общинските служители обходили и съседните къщи, за да съберат останалите части от съкровището.

После пристигнали археолози и историци, разкопали мястото, където било намерено и извадили още предмети - общо около 200. Освен 13-те сребърни съда - фиали, вази и една купа, били открити три железни юзди и бронзови зъбалци, разнообразни сребърни халкички, копчета от конски гердан, три гарнитури от украса на конски оглавници, като отделни части по тях са позлатени, а едната се състои от начелник и четири апликации, излети от сребро. На лицевата им страна е апликирана златна пластинка.

Според историци в съкровището от Луковит са отразени до голяма степен особеностите на тракийското изкуство и етапите на неговото развитие през IV век и началото на III век преди новата ера. То е било собственост на местен династ или виден представител на племенната аристокрация. Вероятно тревожни събития са принудили знатния тракиец да постави съкровището в голяма глинена урна и да го закопае в земята, където е останало скрито повече от 20 века, предполагат специалистите.

Години наред иманяри преравяли нивата на майстор Цанко в търсене на още едно съкровище. Ентусиазмът им се подхранвал от археологическо заключение, че съкровищата не се закопавали в своята цялост - разделяли ги на две половини, които се криели на различни места. До днес обаче другата част /ако е имало такава/ не е намерена.

Глинената делва пък, била поломена на дребни парчета, които се разпръснали из угарта, обясняваше Николай. След време "виновникът" за появата на тракийските предмети получил с пощенски запис 15 хиляди лева - държавата откупила правото си на собственост върху тях. "Баща ми често казваше, че с тези пари е можел да купи къща", продължава историята Николай. Къща обаче вече си бил построил, от занаята си изкарвал добри пари, затова внесъл хилядарките в ДСК. Синът също нямал нужда от тях, тъй като заработвал като хладилен техник. Там отлежавали левовете, докато деноминацията не ги обезценила, та станали 1500.

До смъртта си през 1982 г. Цанко Герчев изкарвал хляба на семейството си с труд. Все нещо дялкал, чукал и майсторял - ръцете му не знаели покой. Вярната му спътница баба Рада го последвала в отвъдното скоро след това. Останали спомените, вазичката и една апликация, която оцеляла забутана сред вехториите. А Николай и съпругата му, улисани в отглеждането на двете си дъщери, напълно забравили за находката на дядо Цанко и скътаното за спомен от баба Рада.

Един ден през 1985 г. в Луковит пристигнал нумизмат от Етрополе. Незнайно как и откъде бил научил, че Николай притежава тракийска ваза. То били молби и увещания, пътища и пътеки направил, за да го склони да му даде ценната вещ. "Дълго отказвах, обяснявах му, че е наследство и спомен от родителите ми", връщаше се назад техникът. Упоритият колекционер не мирясвал, макар тогава да не знаел, че и фиал допълва колекцията от спомени на семейство Герчеви.

С него Николай се сдобил по странен и малко комичен начин. В къща срещу тяхната живеел дядо Давид. Веднъж като го навестил, с изненада видял, че старецът си забърква пяна за бръснене в сребърно тасче. Когато Цанко с широки пръсти раздавал от съкровището, комшията си взел фиал и през всичките години все него ползвал при бръснене. "Бре, дядо Давиде, знаеш ли туй нещо колко е старо", рекъл Николай и помолил възрастния човек да му го даде. Макар да изказал съжаление, че се разделя с полезната му съдина, дядото я върнал на наследника.

Посещенията на етрополеца зачестили дотолкова, че вече не се траело. Пък като разбрал, че Николай няма да склони така лесно да отстъпи вазата и фиала, предложил трампа - пет златни наполеона срещу тях. След дълъг размисъл Николай склонил на направи размяната.

Някакво предчувствие обаче имал, когато давал сребърните съдове, затова изрично предупредил нумизмата да не ги търгува зад граница. "Казах му, че веднага ще бъдат познати като част от съкровището - да не рискува", припомняше си Николай. Колекционерът обаче точно това направил и бил спипан при опит да изнесе ценните антики.

След 10 дни привикали Николай за разпити в Централно следствено управление. "Никога няма да забравя стая 504 и заплахите от страна на следовател Ботев", който казвал, че ако има повече власт, чудо ще направи. А Николай му отвръщал, че това е наследство от баща му - убеден бил че може да разполага с него както си иска.

Неприятностите не свършили със Следственото. По-късно Николай бил призован и като свидетел по дело срещу етрополеца. В съда наново обяснявал как мислел, че има право да продава, завещаните от родителите му артефакти. Магистратите разсеяли заблудата му, наполеоните разбира се били прибрани в милицията, а срещу тях му връчили само протокол.

След всичките негативни преживелици около тази история Николай взел решение да предаде сребърната апликация с позлатен конник и лъв в краката му, която още кътал у дома си. Занесъл плочката в Историческия музей в София през 1987 г. При срещата ни той твърдеше, че намерените от баща му плочки са били четири. В трезора на музея обаче се пазели две, с тази която дарил станали три. Само, че и двете не можал да види при посещението си. "Търсиха ги, но не ги намериха и ме отпратиха", огорчен бе мъжът. Сигурен бе, че никъде не е записана и третата апликация, тъй като не получил никакъв документ. Съмненията му за непочтеност от страна на музейните работници по онова време, бяха силни. Затова смяташе, че е справедливо да му бъдат върнати наполеоните.

След 1989 г. успял да си върне само нивата - същата онази, дето било зарито съкровището. Останалите 60 декара бащини земи и гори се оказали трудно доказуеми по простата причина, че Николай неволно унищожил актовете за собственост.

"Нивата обработвах за кратко - иска време, техника, доста труд пък и средства. Отказах се от тези земеделски мераци и я дадох под аренда", казваше хладилният техник. Като се питаше какво е спечелило семейството му от безценното тракийско съкровище, веднага си отговаряше - нищо. В материален аспект то не повлияло по никакъв начин на битието му. В емоционален - донесло само неприятности.

"Правим всичко възможно да имаме копие или реплика на съкровището. Изградихме специална зала, където то да бъде представено в цялото му великолепие. Надявам се по този начин да накараме луковитчани да се гордеят с древната и богата земя, на която живеят. А името на Цанко Герчев ще стои на видно място наред с откритото от него богатство - то няма да потъне в забрава, времето няма да го заличи", каза кметът на Луковит Иван Грънчаров.