Документалният филм "Бийтълс: Завръщането" - дългоочаквана среща 51 години по-късно

Предистория

През юли 1970 за първи път в живота си преминах през Желязната завеса. Крайната цел на вълнуващото пътуване в спален вагон бе Лозана - градът на северния бряг на Женевското езеро в Швейцария. Поводът - международен научен конгрес с участието на баща ми, който беше преценил, че в крехка ученическа възраст е време да видя западния свят. А смяната на декорите в рамките на едно денонощие - от кюстендилското село, където бяхме на бригада за събиране на богатата реколта от череши, до красивите алпийски пейзажи и вкуса на швейцарския шоколад, още на границата - остана завинаги в съзнанието ми. 

Веднага след като се събудих и разбрах, че не сънувам, се отправих към най-големия музикален магазин. Той беше брандиран със снимките от излезлия само преди няколко месеца последен албум на “Бийтълс” Let It Be. Какво вълнение, когато разбрах, че освен плочата албумът съдържа богато илюстрирана книга със снимки - Get Back. Мечтата да се докосна, да чуя още на място новите песни на моите кумири се беше сбъднала. 

Вече в София се появих на “Попа” с топлата покупка и с известна гордост, че съм от първите притежатели на плочата. Предложих на най-близките приятели да я докоснат и презапишат песните. А само най-най-близките можеха да разгледат и книгата със снимките у дома, отчасти окачени по стените в стаята ми. Оттогава и до днес те са запечатани в паметта ми - израженията на брадатия по това време Пол, червената риза на точки на Ринго, замечтаният и влюбен поглед на Джон и залепената за него Йоко, усмихнатите и малко загадъчни изражения на Джордж. 

51 години по-късно виждам снимките, “оживели” в документалния филм “Бийтълс”: Завръщането” (The Beatles - Get Back) на именития режисьор Питър Джаксън, за стрийминг платформата Disney+. Създаден по документалните кадри от екипа на Майкъл Линдзи-Хог – млад и талантлив кинематографист, който в този период от кариерата си снима клипове и филми на култови групи, в т.ч. “Ролинг Стоунс” – трисерийната осемчасова документация пресъздава атмосферата, настроенията и всичко около създаването на част от песните за последните два албума на легендарните музиканти: Let It Be и Abbey Road. За “десерт” виждаме последното публично появяване на “Бийтълс” като група на покрива в сградата на корпорацията им Apple. 

Тук ще споделя моите лични разсъждения, вълнения и мисли, докато гледах сериите, без претенцията, че съм разбрал всичко: при скоростта им на говорене, дори със слушалки, е трудно да схванеш детайлите. Все пак режисьорът е поставил и субтитри в пасажите, където участниците говорят съвсем неразбираемо или един върху друг. 

Основната идея на “Бийтълс” и режисьора Майкъл Линдзи-Хог през януари 1969 г. е в рамките на няколко дни да бъде заснета и документирана работата на групата при създаването на нов албум, което да завърши с изпълнение пред публика. От 1966 г. групата не е правила концерти, интересът към личността на музикантите и песните - огромен. 

За локация на репетициите и снимките е избрано филмовото и тв студио Twickenham, свързано с предишни филмови проекти на групата. На 2 януари то е обзаведено със студийна и снимачна техника и под прожекторите, един по един, пожелавайки си честита нова година, се появяват легендарните музиканти, най-близките им хора, екипът от звукорежисьори и кинематографисти. Пред обективите на няколко камери ще бъдат документирани жестове, изражения, разговори и най-вече процесът при раждането на песни на най-култовите и любими на милиони фенове музиканти на XX век. 

Креативната енергия

на четири личности

Огромен е интересът към авторския дует Ленън/Маккартни и магията при създаването на десетките им хитове. От много книги и публикации през годините е известно кой от двамата е дал първоначалната идея за една или друга песен. Разбира се, то е ясно и от соловите вокални партии, въпреки факта, че те са преплетени в много от композициите.

Но никога досега не е показвана на живо творческата симбиоза и истинското допълване в създаването на музиката. Тук е и едно от ключовите постижения на филма.

Вълнуващо е да наблюдаваме творческото допълване на четиримата в хармоничното съчетаване и разрешаване на акордите, ритмичното им звучене и допълването на идеите за текстовете. Песните се раждат в движение и без съмнение Пол е най активен и ангажиран в процеса. Той просто изпява различни вокални или инструментални пасажи, сменя пианото с китарата и баса, дори барабаните, за да демонстрира инструменталната “подложка” и линията на песента, ражда текстовете почти на живо, а когато му липсват думи, дори пее заглавията от вестника, случайно попаднал до клавиатурата на пианото му.

Поразителни са “вокалните настроения” на Джон, които са илюстрирани при създаването на Don’t Let Me Down. Авторът я пее с различни акценти и дори тоналности - за забавление, но и търсейки точната бленда и експресивност. Поразява познатият творчески талант на Джон, който също е увлечен в творческия процес, дискутира и споделя с останалите трима новите идеи. Най-видимо емоцията му е насочена към неотлъчно стоящата, вторачена в него Йоко. Ясно е, че вече е отдаден на голямата си любов, която ще го съпровожда в останалите му 11 години живот и която несправедливо е обвинявана като причина за разпадане на групата. 

Всяка сутрин в началото на репетициите всеки прави кратко “демо” на идеите си. За първи път прозвучават акордите за песните на тихия чаровник Джордж, по-късно станали легендарни. Something е реализирана в по-късно записания албум Abbey Road, а други песни виждат бял свят едва в авторските му албуми след раздялата. Така или иначе в “творческото торнадо Ленън/Макартни” Джордж остава в сянка. Но неговият почерк в солата и детайлите на техните композиции стават емблематични и са неразделна част от успеха на цялостното им творчество!

В късни интервюта Пол определя Ринго като един от най-любимите си барабанисти. Раждането на хармоничната идея и вокалната линия на песните, показани във филма, са документирали незабавната реакция на Ринго, който вкарва песента в търсеното темпо и я “облича” в характерното бийтзвучене на групата – ясно, елегантно в детайла, брейковете и кратките сола на барабаните.

За раздялата и

усещането за бъдеще 

От видяното във филма, за мен по отношение на отдадеността към процеса на създаване на песните основната творческа тяга на “Бийтълс” в този период е изцяло в ръцете, инициативата и гласа на Пол. Твърди се, че тази тенденция е видна още по времето на работата върху Sgt. Pepper’s. Каквото и да става в студиото по време на разговорите, дискусиите, шегите и закачките, той неизменно свири на инструмента си, споделя идеи, дава указания на Ринго и Джордж. Но в момента на взаимодействие с Джон имам чувството, че двамата стават едно неповторимо “музикално цяло”, което е основата в магията на музиката и изпълненията им. До последния ден на съвместната им работа, който съвсем не е далеч...

Една сутрин Джордж споделя желанието си да събере новите си песни в собствен албум, усеща се и раздразнението му при някои бележки от Пол. Както и в предишни албуми, неговите композиции не са повече от една или две. Не е изцяло убеден и от идеята, която е събрала четворката в студиото сега, не вижда и голям смисъл от финално изпълнение пред публика. Спори се по въпроса какво точно правят: филм, документация на творчески процес за нов албум или репетират за концерт с неиздавани досега песни. Така се стига до обедната почивка на 10 януари, когато Джордж става, прибира китарите си и... напуска студиото и колегите си. Останалите продължават репетицията, но настроението и ситуацията са критични. Ясно е, че без Джордж проектът е неосъществим. Вечерта се събират в къщата на Ринго (тук, между редовете, ми се струва, че неговата роля за излизане от ситуацията е ключова), заедно посещават Джордж в дома му. И го връщат, но не в Twickenham Studios, а в импровизирано студио в мазето на собствената им компания Apple corps. За отрицателно време то е оборудвано с взета назаем техника от други студиа и четиримата са отново заедно.

Вече от “камбанарията” на годините и след като знаем развитието и съдбата на четиримата, лично за мен остава следният привкус от кадрите в документалния филм месеци преди разпадането на групата: 

Вината на Йоко за раздялата е силно преувеличена от милионите фенове по целия свят. Документалният филм като че ли показва това. Всички ние бяхме толкова потресени от раздялата им, че просто търсехме човешка намеса и тази на Йоко, изглежда, беше най-видимата и удобна за обяснение. Давам си сметка, че връзката на двамата влюбени артисти е толкова силна и обладаваща съзнанието им, че става ясно: неспокойната душа на Джон е открила нов “пристан” и мотивация за бъдещи житейски и творчески хоризонти. В този смисъл Йоко е предизвикателство и път за Джон, а не причина за разпадането на “Бийтълс”. Следващите години ще отведат Джон в Америка, обществените му прояви в защита на световния мир и други каузи ще станат емблематични. Появяването на сцени с други музиканти е по-скоро спорадично, личните върхове и спадове в отношенията с Йоко в крайна сметка ще се увенчаят с щастливото раждане на сина им Шон, а желанието за връщане към звукозаписа и творческите върхове ще завърши с Double Fantasy и… бруталното убийство на великия Ленън, разтресло света не по-малко от вестта за раздялата на “Бийтълс” само десет години преди това.

Присъствието на Пол в студиото, непрекъснатото раждане на идеи, ангажираността му към звука и музиката като цяло определено говорят за неговия огромен творчески потенциал, който през следващите години ще го изкачи на върха на най-успешните автори на песни за всички времена. Подобно на Джон, Пол има силна връзка с бъдещата си съпруга Линда, показана във филма с нейната дъщеря от предишен брак. Пол е отдаден на музиката и безусловно е един от великите гении на поп музиката изобщо. 

Личността на Джордж във феномена "Бийтълс" е видима във филма от две ключови гледни точки: като китарист в детайлите и типичното звучене на песните, подписани от Ленън/Макартни, а също в емблематичните негови композиции; като усмихнат, открит човек и приятел. Че той е такъв, ще разберем и по-късно от тясното му сътрудничество с музикални колоси, сред които Боб Дилън, Рой Орбисън, Джеф Лин, Том Пети, Ерик Клептън, любовта на милиони почитатели и именити колеги. До 58-ата му година, когато е поразен от фатално заболяване.

Във филма са показани и емблематични идеи за песни на Ринго, демонстрирани на пианото и споделени с непоправимия чар на “най-късния” член на групата. Те не намират място в Let It Be, но най-сполучливата - Octopus’s Garden, е в Abbey Road. Във филма става ясно, че Ринго е ангажиран и в друг филмов проект по това време. Оставаме с впечатлението, че той е “най-спокойният” бийтълс, камерата често го дава да подремва сладко, но събуден внезапно, се включва в точното темпо с пестеливото си, уникално присъствие във всяка една композиция на останалите.

Филмът The Beatles - Get Back е празник за всички, които живеят с песните на великите музиканти дори 51 години след разпадането на групата!

* Авторът е радиожурналист, автор и изпълнител на песни.