Станислав Бахчеванов е сред пионерите на бойните спортове в България. Световен шампион по кикбокс и участник в първите големи професионални шоута в Европа. 51-годишният варненец се премести да живее в София, където предава своите знания на младите поколения. Специално за youtube канала "Спортната джунгла" и "България Днес" Бахчеванов сподели своя житейски път.
Огнян ГЕОРГИЕВ
- Г-н Бахчеванов, кога се докоснахте за пръв път до магията на бойните спортове?
- Първият допир беше с карате киокушин. Във Варна беше много силно застъпено при покойния вече сенсей Божилов. Всички бъдещи звезди бяха при него. Тогава бях на 14-15 години. Първите стъпки бяха трудни. Намирахме се в комунизма. Естественият подбор беше на мода във всички спортове. Страхотна школовка. Даде ми много за бъдещето като знания, умения и закалка. Разбрах, че няма как да спечелиш нещо по бързия и лесен начин. Това, което постигнеш с труд, пот и кръв, остава завинаги.
- Как влязохте в кикбокса?
- След като излязох от казармата през 90-а, Марко Марков, брат му - покойният Данчо Марков, и първият президент на Българската конфедерация по кикбокс и муайтай Боян Колев създадоха организацията във Варна. Събраха много от момчетата, които искаха да се развиват в кикбокса. Направиха първите състезания. Моят треньор ми каза: "Ти обичаш боя. Там ще намериш себе си". Така и стана. Бях силно впечатлен, когато видях какво представлява кикбоксът. Тогава на мода бяха Бени Уркидес, Бил Уолъс, Дон Уилсън, Тошио Фуджиуара. Невероятни бойци. Гледах нещата и не вярвах на очите си, че това е възможно. Впоследствие осъзнах, че муайтаят също е супердисциплина. Първите двубои на ниво градски и областни ги печелех с бързи нокаути. Там се биех или с боксьор, или с каратека. На първия републикански турнир се изправих срещу Албен Белински. Бях в категория до 91, а той в категория 91+. Нямахме противници. Обединиха ни да играем. Беше нещо невероятно! Направих два нокдауна с мавашита (техника с кик). Когато той се събра, стана страшно в средна и близка дистанция, а боксът ми беше много зле. Издържах по точки, но след като приключи мачът, носът ми беше в отчайващо състояние. Беше отнесен от крошетата му. Питах доктора: "Какво ще правим?". Той ми отговори: "Ти тепърва започваш. Има време да те наместим". Следващия мач от първата професионална супергала през 1991-ва се случихме с Емо Кръстев. Емблематична личност. Той беше европейски шампион по таекуондо. Навлизаше в кикбокса. Направихме 7-рундов мач. След като свърши, носът ми беше наместен Почерпихме се впоследствие. Страхотни времена.
- До ден днешен се говори за вашия мач с легендарния шампион на К-1 Реми Боняски. Какво се случи в него?
- В България професионалният спорт е слабо застъпен. Особено тогава само си мечтаехме и гледахме касети. Виждахме турнири, които са се провели преди 2-3 години. Моят мениджър Владо Кондов ми предложи мач с Реми Боняски. За мен беше незнайно име. Имах два месеца предизвестие. Боят беше за европейската титла при професионалистите в стил муайтай. Срещата беше в Амстердам. На "Стад Велодром". Нещо уникално. До този момент бях играл този стил само веднъж. Имах самочувствието, че ще се справя. Бяхме последен мач. Той тежеше 106 кг, а аз 91 кг. Още на кантара видях за какво става въпрос. Боят протече тежко за мен. В края на първия рунд усетих серия от четири летящи колена. Той ме гледаше учуден. Бях на крака. Дори го натиснах. Така свърши рундът. В края на третия рунд спряха мача, но така и не успя да ме повали на земята. Исках да направя реванш, но времето си мина. Това беше първото докосване до подобно ниво. Тогава всички звезди като Петер Артс, Гилберт Айвъл и Алистър Овърийм бяха там и гледаха.
- Защо не опитахте да останете в чужбина?
- Исках го, но нямах нужните контакти. Бях започнал да развивам моя клуб. Натрупания опит след това го приложих към моите възпитаници, за да бъдат на ниво и да печелят, както и стана. Имах много предложения и участия в квалификации за К-1 в Хърватия, в Босна. Играх с Домагож Остоич, спаринг партньор на Мирко Филипович. Играл съм на турнир "Вале Тудо". Имах мач с Игор Покраяц. На първия бой нокаутирах Синиша Андряшевич, големия техен шампион. Славни времена!
- Какво беше заплащането за битките тогава в чужбина и България?
- Разликата е немислима. 2002-2003-а бойците в нашата верига К-2, където Палми Ранчев беше мачмейър, момчетата за 5-рундови мачове вземаха 250 лева. Пътувахме от Варна сутринта. Пристигаме в София към 13:30. Лягаме на пейките. Кантар, продължаваш да почиваш. Бой и след това се прибираш. В 7:30 сутринта на другия ден си във Варна. Ставаха страхотни боеве. Тогава Владо Вълев-Питбула тепърва навлизаше в нещата.
- Работили сте по същото време в специалните полицейски части. Как съчетавахте двете неща?
- По онова време се състезавах в рамките на полицията. Имаше турнири по карате и кикбокс в системата. Михаил Симов организираше състезания. Веднъж спечелих три мача в рамките общо на три минути. Доста години бях инструктор на нашето специализирано звено за града. Доказвах на колегите, че човек трябва да бъде същият без оръжие и каска. Много от тези без умения се притесняват и вършат глупости. Те не знаят как да бъдат мъже без пистолет. А това е фатално за полицая. Той трябва да служи и да пази обществото, а не да бъде в негова тежест.
- Прилагали ли сте уменията по време на служба и имали ли сте сблъсъци с хората от подземния свят, които бяха кралете на улицата?
- Деляхме се на каратисти, боксьори и борци. Най-организирани бяха борците. Случвало се е неведнъж да се получи сблъсък между определени групировки. Когато се срещнем, конфликтът се потушава в зародиш, защото всички ние сме приятели от тепиха, татамито и ринга. Ако нямаше някой чуждестранен елемент или приходящ човек, всичко се решаваше без проблеми. Имало е и тежки моменти. Моят приятел Данчо Марков, с когото сме израснали и тренирали, когато почина след атентат, се оказах нощна смяна. Прибирахме го от местопроизшествието. Такъв голям боец и мъжкар си отиде. Бойните изкуства помагат за трезвата преценка. Случвало ми се е да ми вадят оръжие. Само спокойствието да овладея себе си ме е спасявало. Важно е, след като обезвредиш противника, да спреш там, докъдето трябва. Не само в полицията, но и в другата работа, защото може да стане фатално. 95-а година във Варна "Хиподил" изнасяха концерт в читалище "Христо Ботев". Получи се обаждане до звеното, че става пожар и сбиване. Горе бяха започнали да трошат седалки. Настоятелят се беше скрил в една стая. Влязохме 6-7 човека. Изкарахме един след други всички. Това беше първата ми среща със Светльо Витков. След 20 години се видяхме на семинар. Разказах му случката и той си спомни.
- Защо дойдохте в София, след като вашият живот мина във Варна?
- Човешката съдба е много странна. Връзката с моята бивша съпруга агонизираше през последните 10 години. Бяхме се развели. Само работата в залата ми даваше възможност да контролирам това, което ме убиваше отвътре. Тогава се срещнах отново с настоящата ми съпруга Соня. С нея се познаваме от 90-те години. Били сме на празненства с нея на емблематични фигури от ъндърграунда. Тя беше роднина на един от големите. Запознахме се на рожден ден. След това се виждахме през годините. Съдбите ни са вървели по идентичен начин. Изживявах тежко това, което се случваше във Варна. Беше трудно да остана там. Решихме да дойда при нея в София и да започнем всичко отново. Дотогава бях стигнал до ниво, в което не виждах за какво да живея. Животът ми беше празен. Но успях да рестартирам всичко. Имаме прекрасно семейство в нейно лице и сина ни, който е на 9 г. Искам да благодаря на приятелите си от "Стар Тийм" Деница Миленкова и Иван Георгиев. Те ми протегнаха ръка и залата, където сега тренираме в частното училище "Свети Георги". Имаше и бизнесмени, които също протегнаха ръка. С Дидо Топалски сме големи приятели. Предложих му да помогна за неговата подготовка. Той ме запозна с Иван Велчев. Видях момчетата в ЦСКА. Те нямаха клуб по кикбокс. Започнахме с тренировките при тях. Регистрирахме клуба. За година и половина постигнахме много неща. Тепърва ще демонстрираме на какво сме способни.
Коментари (0)
Вашият коментар