Някога в България всяко дете си имаше "кормилачка" - нещо като шейна, но с колела, обикновено от машинни лагери. В Ямайка те са нещо като национален спорт. Именно от там идва щурата идея карибската страна да създаде отбор по... бобслей, че и да участва на олимпиадата в Калгари.
Автори на идеята, а и генератори за изпълнението й са търговският аташе на САЩ в Кингстън от средата на 80-те години Джордж Фич и неговият приятел Кен Барнс, бащата на легендата на "Ливърпул" и световния футбол Джон Барнс. Кен е бивш офицер от армията на Тринидад и Тобаго, но се мести в Ямайка при съпругата си. Барнс-старши вече е бил и президент на федерацията по плуване, футболната и тази по лека атлетика. Запален е и по бокса. През юни 1987 г. двамата гледат и традиционното дерби за кормилачки на Синята планина и се ражда невероятната идея за тим по бобслей.
Фич се свързва с най-добрите атлети на Ямайка, но никой не изразява желание да се включи. От местните спортни клубове също го гледат като безумец, и той решава да направи отворен кастинг. Оказва се, че щури глави в Ямайка има предостатъчно, но те не са сред спортистите. На помощ идва отново Кен Барнс. "Отидох при него във военната база - разказва Фич. - С нас беше и майор Джордж Хенри. Казах им, че ми трябва бързина за забутване и Кени директно атакува - кой ни е шампионът на спринт? И отговорът бе Майк Уайт. Същото стана и с Девън Харис, който пък бе най-добрият на 800 метра. Поисках и някой с добра координация между очи и ръце, за да стане пилот. Кени ме попита - като хеликоптерен пилот? И се обърна към Джордж с думите - а кой е най-добрият ни пилот? Дъдли Стоукс. И ето оригиналната тройка на ямайския бобслей."
Капитан Стоукс дори се отказва от 500 летателни часа заради мечтата си да отиде на олимпиада. Той е бивш футболист и спринтьор. Харис е лейтенант, а Уайт е пехотинец.
Фич вади от джоба си 92 000 долара и закарва тима в Австрия, за да участва на състезания и да покрие критериите на международната федерация. И 10 дни преди игрите - нова драма. Ямайка не е допусната. Спасението в онзи момент идва не от кой да е, а от принца на Монако - Албер, който е член на МОК. Той настоява всички, които са покрили изискванията, да бъдат допуснати до старт.
Дъдли, Девън, Майкъл, треньорът Хауърд Зайлер и Джордж Фич кацат в Калгари с разтегнати от усмивка лица. С тях са и резервите Касуел Алън, студент и спринтьор, и Фреди Пауъл, музикант и електричар, избрани от свободния кастинг. Според предварителния план тимът на Ямайка е трябвало да участва само на двойки. Но след състезанието, където Дъдли успява да задмине цели 10 екипажа, всички отиват при Фич да го накарат да се пуснат и в четворките. Той веднага им отказва. "Обясних им, че първо, никога не сме се състезавали на четворка. Второ, че съм свършил парите, а никой няма да ни подари шейна, която струва около 25 000 долара. И трето, в стаята около мен имаше само трима човека", разказва Фич. Отборът се е свил до минимум. Фреди някъде се е запилял, вероятно да търси договор с някоя звукозаписна къща за песните си. Касуел е контузен и отказва да тренира.
Джордж Фич за втори път решава да рискува. Сключва договор с бар в Калгари да се продават фланелки на отбора с надпис "Най-горещото нещо на леда" по дизайн на съпругата му. Те предизвикват фурор в олимпийската столица и буквално за дни събират 24 000 долара. Дъдли му казва, че по-малкият му брат Крис е наблизо - в Москва, щата Айдахо, където се опитва да спечели стипендия като лекоатлет. Успяват да му изкарат акредитация и тимът прави четири тренировъчни спускания преди началото на самото състезание.
Слухът, че Ямайка се пуска и в четворките, обикаля бързо града. И на състезанието идват над 40 000 зрители, с 5000 повече от обикновено. Всичко приключва в последния манш. На излизане от осми завой Дъдли удря шейната в мантинелата. След него идва 120-градусов вираж. И нов удар. Каските на четиримата стържат в стената на улея. "В този момент бе най-големият ми кошмар. Помислих, че са мъртви. Аз ги убих. Как да обясня на семействата им", припомня си Фич. Той започва да търчи по пистата и да вика имената им. След около 10 секунди те започват да отговарят. Излизат, изтупват се и намират сили да махнат на публиката.
Екипажът, засрамен, иска да се изнесе по-бързо от трасето и започва да бута шейната към финала. "Просто искахме да се махнем по-бързо от пистата. Беше ни тежко. Изведнъж някой се протегна и раздруса ръката ми. Аз му отвърнах. И така до края на пистата. Хората започнаха да ни махат, да ръкопляскат, да ни се обясняват в любов. Почувствахме се доста добре", допълва Харис.
След края на олимпиадата военните отново обличат униформите си, но вече със статут на национални герои. Правителството дори пуска марка с ликовете на бобслеистите си. По това време Ямайка е атакувана от световната преса заради наркотиците на острова. "Някой изчисли, че сме генерирали положителна реклама за 8 милиона долара. Като се прибрахме, премиерът Еди Сеага ми връчи медал за доблест. Според него не е имало по-подходящ момент да се обърне имиджът на страната", обяснява Фич.
Единствената българска загуба от Ямайка е при последното ни участие на олимпиада в бобслея. В Солт Лейк Сити Стефан Василев и Мирослав Данов са 32-ри, докато островитяните са 28-и.
Коментари (0)
Вашият коментар