Емил Велев-Кокала, една легенда на 60! Съпровождах Гунди като малък

Емил Велев-Кокала е юноша на футболния "Левски". Като играч става шампион на България през 1984, 1985 и 1988 г. и носител на Купата на България през 1982 и 1984 г. Играе също така и в Израел за отборите на "Апоел" - Рамат Ган, "Макаби" Ц Ирона, и "Макаби" - Джафа.

През 2002 г. Велев става помощник-треньор на "Левски", а шест години по-късно е назначен за старши треньор на отбора, като го извежда до титлата. Освободен е след равенството 1:1 срещу беларуския шампион БАТЕ (Борисов) в третия квалификационен кръг на Шампионската лига, но този резултат е недостатъчен за "Левски" да продължи напред след загуба с 0:1 у дома в първия мач. Днес е треньор на "Вихрен" (Сандански), ръководи и школата си "Левски-Спартак". Днес "синята" легенда. става на 60 години.

Георги ИВАНОВ

- Г-н Велев, в какво настроение и с какъв дух посрещате юбилея?

- Не е много хубаво, когато остарявам (смее се). Но е според това как се чувства човек. Аз не се чувствам на толкова, на колкото ставам (смее се). Прекалено голям оптимист съм и винаги мисля позитивно - това е моето предимство. А е и здравословно, защото ако човек има негативни мисли, животът става по-труден. Ще се събера с близките си, да почерпя по случая, доколкото е възможно в тази обстановка. Но някакви тържества не се предвиждат. Тези юбилеи вече трябва да ги приемаме по-спокойно. Благодарен съм на моето сплотено семейство. Във всеки момент са ми помагали любимите хора, силата, която са ми давали и ми дават, е водещото нещо за мен.

- Последното ви начинание е детската школа "Левски-Спартак". Как се развиват нещата, това ли е нещото, което ви зарежда във футболен план?

- Добре се развива школата. В момента момчетата са на турнир в Сандански, знаете аз съм треньор на "Вихрен". Децата идват с желание да тренират футбол.

- Вашето началото във футбола бе в "Левски", при това с приятели, които впоследствие всички се превърнахте в легенди...

- Да, в юношеските години бяхме все приятели и единомишленици, левскари, които останахме в отбора, наложихме се и до последно, докато можехме, бяхме със синята фланелка. Наско Сираков, Гиби Искренов, Боби Михайлов и други. Останаха ни прекрасни спомени. Имахме необходимото самочувствие, но на базата на баланс между желание, качества, действителност. Ако го няма него, просто губиш реалността, но ние не я загубихме и мисля и досега не сме.

- Като пример и до днес се сочи това, как като треньори Иван Вуцов и Бобата Жечев налагат вашето поколение от млади и талантливи момчета от школата. Как стана това?

- Лично мен в първия отбор ме взе Христо Младенов, иначе преди това с Кирил Михайлов при юношите и в старшата възраст Янко Кирилов. Бяхме с Краси Коев, Боби, Гибона, Ники Илиев. Но да, Вуцов и Жечев освен велики футболисти бяха и големи треньори, доказали са се.

- Какво беше необходимо толкова млади момчета да влезете в мъжкия футбол и защо това днес не може да се случи?

- Тогава се случи преход от по-опитни, по-стари футболисти - седем-осем от тях бяха освободени и толкова от младите от нашата школа ни взеха. Взеха от провинцията Пешо Курдов и Георги Йорданов, но бяхме едно ядро. Фактор за привличането ни в този най-велик български отбор бяха качествата ни, развити в школата, силните характери. Без това няма как да се наложиш в "Левски" или пък в ЦСКА в онези години. В тези два отбора се събираха най-добрите футболисти и за нас, юношите, бе много трудно да пробием. Днес всичко много се промени, времето е друго, условията са различни.

Някога, като дойдеха футболисти в "Левски" от провинцията, веднага им даваха апартаменти, коли, а ние, юношите, нямахме такива условия. Бяхме повечето от работнически семейства, както се казваше. Аз лично живеех с родителите си, сестра ми, зет ми и племенниците и спях в хола. Когато най-накрая дойде възможност да ми дадат жилище от "Левски" и да играя и живея професионално, се случи историята през 1985 г. от мача срещу ЦСКА, разформироваха ни и всичко приключи. Така и не получих нищо от клуба, но не съжалявам! Водещото при мен, а и при съотборниците ми от школата, винаги е била любовта към великия "син" отбор. Материалното остава на заден план.

- Гражданската ви специалност, така да я наречем, е образование в тогавашния техникум "Вилхелм Пик". Можехте ли нещо наистина да направите в тази професия?

- Да, завърших хладилна и топлинна техника. Знам какво е изпарител и къде е, а вие знаете ли (смее се)? Горе е при фризера, където са кубчетата лед за уискито. Долу, в по-малко охлаждана част е храната. Мога и до днес да обръщам вратата на хладилника, ако се затваря наляво, да я направя да се затваря надясно (смее се). Иначе в училище ни държаха сериозно да учим. Мога да сменя и компресора.

- Доста години играхте в Израел. Какъв беше футболът там в сравнение с нашия?

- Когато отидох в Израел през 1989 г., там се харесваше и играеше южноамерикански стил, бързи, пъргави футболисти и много грубо играещи. Имаше доста силни отбори и играчи. Все пак да не забравяме, че българската футболна приказка бе подготвена именно от отбора на Израел през 1993 г. Те победиха състава на Франция с 3:2 в гол в последната минута и отвориха шанса за нашите. Израелските отбори са по-често в групите на Шампионската лига, националният им, макар и да не се класира за големите първенства, винаги е втори-трети в групата си. Което го прави една идея по-добър от нашия.

- Когато се завърнахте, станахте помощник-треньор в любимия си отбор, после и старши, а като такъв и до днес сте последният, извел тима до титлата. Изненадващо след триумфа бяхте освободен, какво се случи?

- Помощник станах на Георги Василев, после Станимир Стоилов и Велислав Вуцов. Според мен Вили бе неправилно освободен от Тодор Батков, което се видя впоследствие. За мен лично стана добре, защото ми се даде шанс да покажа какво съм научил и какво мога. И станахме шампион!

Странно беше после моето освобождаване. Стана под натиска на една групичка фенове воглаве с Владимир Владимиров-Гугутката с обвинението, че отборът не играел достатъчно атрактивен футбол. Това беше претекста за натиска над Батков. Видяхме после какво стана - дойде Ратко Достанич-Кратко Останич - ето това направи тази групичка. А аз все още съм последният треньор, извел тима до титла, за съжаление. Не съм обиден за случилото се, целта ми си я постигнах. После Батков ми е признавал, че е направил грешка, но колата вече се беше обърнала. Тези фенове после съжаляваха, съжаляват и досега, но...

- Какво бъдеще виждате за "Левски" днес?

- Спекулира се по темата, но "Левски" никога не може да загине заради многобройните си и верни фенове. Видя се, че през последните десет години тази заигравка с политиката доведе клуба и отбора до това състояние. Неправилно бе съборен и сектор "А", очакваше се да се усвоят някакви пари от някои хора, които се бяха присламчили към "Левски" в онзи момент. И сега трябва да се молим на държавата да помага. А то не е само да се направи козирката, трябва да се погледнат и другите сектори, целият стадион. Сектор "В" ще пропадне всеки момент! Бяха направени неща с цел да се унищожи този клуб, но това няма как да стане. Никога!

- Представяте ли си какво му е на Станимир Стоилов сега?

- Не само си представям, защото с него се чуваме, виждаме се. Щом той се е навил на тази стъпка, значи вижда светлина в тунела. С надежда е поел тежката задача да е треньор на отбора. В "Левски" се работи лесно от гледна точка на това, че много и най-добрите футболисти искат да са в отбора, защото това е най-големият клуб. Да, трудно е също така, защото се работи под напрежение. Но на мен ми беше лесно, защото аз съм свикнал с това напрежение от малък, тъй като съм закърмен с левскарството и съм минал през всички нива. Мъри дойде впоследствие на "Герена", но до голяма степен той може да каже, че е левскар и че е свикнал с високите изисквания.

Левскар съм още преди да стъпя на "Раковски" и на "Герена" - от семейството, от махалата, приятелите. Живеехме на 200 метра от къщата на Гунди и съм го съпровождал от тях до спирката на автобуса, още бях малък. Мога да се нарека левскар, болен левскар и това никой не може да ми го вземе.