УТРЕ!!! Огнян Драганов: Ще заснемем “Атила” в Чинията на Бузлуджа и “Трубадур” сред елеваторите на мини “Марица-изток”

Правим оперни спектакли на брега на древния Севтополис, на стадиони и недостроени сгради - интересът е голям, казва директорът на Старозагорската опера

- Г-н Драганов, Старозагорската опера прави спектакли на нестандартни места като стадиона и под шапито на цирка, където игра “Палячи” от Леонкавало, използва огромни кукли. Разчупвате ли традицията в този жанр, който може да мине и за консервативен?

- Това не се прави, за да бъдем интересни, съчетанието на различни жанрове активизира различен тип публика. Стадионът например е една огромна сцена, арена, на която се срещат двете енергии - на спортистите и на публиката. Да, за първи път у нас използвахме кукли в постановка на “Турандот”. Това стана лесно, защото и ние, и Кукленият театър, сме държавни институти и не се наложи да правим голяма инвестиция. Тъй като експериментът бе успешен, сега подготвяме операта “Фауст” от Шарл Гуно пак с кукли, с нея ще открием през ноември традиционния Фестивал на оперното и балетното изкуство в Стара Загора.

- Да очакваме ли изненади от новия репертоар?

- Миналата година открихме сцена на брега на древния Севтополис около язовир “Копринка” до Казанлък, сега ще продължим да творим там, тъй като интересът на публиката беше голям. Имаме разбирането на кмета на община Чирпан Ивайло Крачолов да направим един спектакъл в недовършения Културен дом в центъра на града. Той е като застинал замък на изкуствата - строителството на тази огромна сграда започнало в средата на 80-те години, но така и не завършило.

Там през август ще изиграем операта “Атила” на Джузепе Верди. Разбирам, че след това, през септември, недовършената сграда ще бъде разрушена, за да бъде издигната на нейно място съвременна многофункционална сграда. Така

нашият

спектакъл може

да се превърне

в най-скъпия

на света,

ако приемем, че той е единственият, изигран в огромния Културен дом, съграден сякаш само за едно-единствено представление. Дори и да бъде завършен, този дом няма как да се поддържа.

Друга моя отколешна идея е да заснемем като филми два спектакъла на нашата опера - “Атила” в Чинията на връх Бузлуджа и “Трубадур” сред елеваторите на мини “Марица-изток”. Бях на Бузлуджа преди две години. Там няма условия мирис на парфюм и комфорт, за да се покани публика, но за да се осмисли това пространство като място за култура, може вътре да се запише филм опера. Ще предложим двата записа на масовата публика - досега такива оперни филми у нас не са правени, ще бъде за първи път.

Надявам се най-накрая да се върнем и към идеята си, която не успяхме да реализираме през 2020 г. -

да покажем нашумелия мюзикъл

“Парижката Света Богородица”.

В пълния му блясък

тук ще го представим с хореографията на Марио Пиаца, италианец, живял дълги години в Америка, играл в Бродуей. Това е много труден за реализация спектакъл, трябват артисти, които едновременно са добри танцьори и певци. Това е европейски събирателен мюзикъл. Той е игран във Франция, в Италия и Русия, но при нас ще бъде за първи път със симфоничен оркестър и хор.

През юли на стадиона в Стара Загора ще играем балета “Сънят на Пилат” - мащабно балетно платно на композитора Стефан Димитров по романа на Булгаков “Майстора и Маргарита”. На Античния форум в Стара Загора ще играем на открито “Отело”, надявам се с участието на певци като Желко Лучич и Роберто Аланя, за който все още нямаме пълно потвърждение. В плановете ни е и оперетата “Графиня Марица”, чиято премиера готвим за октомври.

- Кой на кого е по-верен - публиката на операта или обратното?

- Според мен днес операта е по-вярна на публиката. Най-малкото защото най-трудното нещо в един съвременен оперен театър от европейско ниво, какъвто претендираме да е нашият, сега е да се планира репертоарът с голям аванс.

По принцип операта като жанр е разпознаваема чрез няколко заглавия, които се броят на пръстите на двете ръце, балетът - също. И за да може един оперен театър да има висок хоризонт, следва да представя заглавия, които са извън тези 10, и така да формира интелигентна публика, която се интересува от операта.

Ще се върна назад - когато кажете Миланската скала, всички веднага казват, че това е опера. Преди над 200 години първата опера в Милано била представена в един обор, в който имало една скала (стълба), около която се развивало действието, и виждате какво означава днес този факт. Далеч съм от мисълта, че Стара Загора за толкова кратко време би могла да се превърне в синоним на опера, на балет, но в тази посока трябва да се работи. Отварянето на хоризонта на нашия оперен театър е много важно, защото прехвърля границите на Стара Загора. И когато ти правиш стойностни, значими заглавия, експериментираш в камерната музика, представяш нови заглавия и композитори - български и чуждестранни, организираш майсторски класове като тези на примата Веселина Кацарова, организираш конкурси за диригенти - това са все начини, по които операта става разпознаваема.

- В представите на някои Стара Загора е бирата “Загорка”, други свързват града с футболния отбор “Берое”. Дали има трети, за които той да е опера?

- Мисля, че отдавна сме се превърнали в символ на града, и то в един достоен символ, наред с бирата и футболния клуб. Привличаме все повече хора, които стават съмишленици на операта. Така започнахме - направихме детско-юношеска студия. В нея сега има над 75 деца, около тях са организирани поне още хиляда човека - родители и близки. Това всъщност е метод, познат в целия свят.

След това - при формиране на репертоара много важно е да се акцентира върху певците или танцьорите, които участват в даден спектакъл. Защото много често чувам в Стара Загора: “Аз “Травиата” съм я гледал". Да, разбира се, но акцентирането върху творческия състав на един оперен спектакъл би трябвало да провокира у хората интерес да видят тази опера отново. Неслучайно има традиция в края на всяко представление, когато завесата падне, хората на сцената да се поздравяват и прегръщат. Това е, защото всеки спектакъл е неповторим и единствен, защото той никога повече не може да бъде повторен по същия начин в друго време. Това не е кино, за да го спреш на пауза. Така е в целия свят. Всеки спектакъл е сам за себе си, натоварен от енергията на артистите, които са ангажирани в него. В Стара Загора

още помнят

гостуването на

драматичното

сопрано Мария

Гулегина

през 2018 г. в коронната ѝ роля на Абигайл от операта на Верди “Набуко”, когато тя игра на стадиона в града. Тази певица например е с толкова силно влияние върху публиката, че тя дойде с около 250 свои последователи, които я следват навсякъде, а международната “Оперна мрежа” включи спектакъла в своя топ 10 с постановките по света, които задължително трябва да бъдат видени през съответната седмица.

Друг такъв глас, който привлякохме, е Желко Лучич - титулуван баритон на Метрополитън опера. Когато пя в “Тоска” на Джакомо Пучини, в Стара Загора дойдоха негови последователи от Сърбия, Германия и Англия. За да привличаме такива звезди, работим с импресарии, отделно Веселина Кацарова, която е творчески директор на операта, комуникира с тези хора от първо лице.

Наистина операта не е масово изкуство, тя не е масов спорт, но тя е социален елемент. Бих я определил като заспала клетка, която трябва да бъде размърдана и провокирана. Именно това е и нашата цел, която следваме - разнообразната ни програма, новоизградената балетна трупа, която вече се съизмерва с европейските.

Трябва да кажа, че общината тук ни помага безкрайно много, за което сме ѝ благодарни, но пък с нашето творчество прехвърляме извън границите на страната значението на нашия град като разпознаваемо място за опера.

CV

- Роден е на 29 юли 1964 г. в Стара Загора

- Оперен режисьор, магистър по музикална педагогика от Музикална академия “Моцарт” - Сараево

- Директор на операта в Стара Загора от август 2016 г.

- Работил е като главен режисьор на Държавна опера - Русе, и на оперния театър в Сараево, Босна и Херцеговина

- От 2016 г. е преподавател по актьорско майсторство в НМА “Панчо Владигеров” в София