Водопад от женски чувства на сцената на Армията

Дните на любовта и на жените ще отминат, но от сцената на Театър „Българска армия“ ще продължи да се говори за любов.

Лиза Шопова вече е опитен режисьор и се справя вълшебно с трите си актриси Анастасия Ингилизова, Гергана Плетньова и Евелин Костова от представлението „Стъпка по стъпка“ по пиесата на Питър Куилтър, нашумял британски драматург.

Съберат ли се две жени (а какво да говорим за три), разговорът се напълва с откровения и коментари за любовници, приятели и съпрузи. В представлението така се случва, че три приятелки се наговарят да катерят на екскурзия с нощуване. Разнобоят започва още от самото начало, когато Моника (Евелин Костова) и Софи (Гергана Плетньова) трябва да изчакват закъсняващата Паула (Ася Ингилизова). Заслуга на режисурата е показване на индивидуални характери и то откъм комичната им страна.

И така, Паула е разхвърлена в уговорките и ангажиментите си, персонаж, за който околните казват „джаста-праста“, нелоялна към приятелките си, извиняваща се с предимството на трите си деца и с факта, че продължават да се обичат със съпруга си.

Моника се готви да се омъжва и не изпуска момента да го изговори. Сериозно препятствие е, че е зарязала дългогодишен любовник, с когото другите две са свикнали, а пък годеникът й се оказва душевен приятел на Софи с подозрения за бивше нещо по-дълбоко.

Софи е нежна, внимателна и плачлива лесбийка, приемана с абсолютно разбиране и малко осмиване от двете си приятелки. Спектакълът не прекрачва отвъд отношенията между трите жени, силно феминизиран, разкриващ със симпатия и доброжелателство типично женски реакции и проекти.

Трите актриси разиграват с богатство от жестове ситуациите на скарванията и неизбежните примирия на сцена с агресивно минималистичен декор, маркиращ планински профил и скали (сценография на Анелия Райкова). За да даде възможност на трите актриси да поемат дъх отвреме навреме, Лиза Шопова пуска на сцената трима студенти от НАТФИЗ (Даниел Върбанов, Денислав Маринчев и Стефан Роглев), които добре се забавляват, тичайки насам-натам и крещейки като за последно. Те не вземат абсолютно никакво участие в преживяванията на трите млади жени, които внезапно са изправени пред истини за драматично преглъщане.

Свенливата Софи в тон с особеното си либидо признава, че копнее за майчинство и бебе, родено от семенния материал на бъдещия съпруг на Моника. Сега е ред на изумената Моника да избухне – „Че той си е мой, защото и мъжът е мой!“ Паула, която все нарежда и подрежда кое как да се случи, се сеща за четвъртата им приятелка Ребека, починала от рак. И така, в разговорите се намесват спомени на обожание и милосърдие.

Представлението е изненадващо динамично, постижение на екипа като се има предвид, че нищо не се случва, а трите действащи персонажи преоткриват себе си единствено в отношение на обич и нова толерантност. Ама и авторът очевидно е изучил природата на женското общуване, най-важната характерност на което е липсата на жестока конкуренция на всяка цена и липсата на стремеж към финиш на всяка цена. Един знатен мъж беше се забавлявал на премиерното представление, което изгледах с признание за непресъхващия хумор.

След края към сцената се приближи проф. Тодор Кантарджиев и подаде на Евелин прекрасен букет от червени рози. Какво пък, нали са колеги от журито на „България търси талант“!