Белослава: Как пък една сутрин не станах и не се харесах

Темпото, с което се развивам, напълно ме устройва, защото не съм от най-продуктивните артисти, казва талантливата певица

Нещата трябва да се правят, когато има защо, не непрекъснато

Певицата е поредният гост в подкаста “24 ЧАСА ОТ ЖИВОТА”, в който любими лица и по-малко разпознаваеми публично българи говорят за важните неща - любов, семейство, здраве, кариера, предателства, приятели.

Анатолий Попов преди година създаде този нов канал с марката “24 часа” - “24 часа podcast”. Обичайно историите от хартиения вестник са ценната добавена стойност на сайта ни. Но вече се случва и обратното - историите от сайта влизат във вестника. Правим го, защото най-важното от тези едночасови разговори си заслужава да бъде прочетено и после чуто.

- 22 години на сцена, нов албум, турне, документална книга и всичко това ви предстои тази година. Защо всичко така накуп, Белослава?

- Около мен винаги има много и нови различни неща, но аз не искам всеки път да говоря за тях. Трябва да мине интервал от време, в което човек да натрупа опит, желание, смелост, радост, щастие, вдъхновение. Има едни моменти, в които аз, като истински представител на зодия Рак, съм много интровертна. В по-дългите етапи от моя живот аз съм си в черупката, което не значи, че не спирам да работя, да записвам, да пея, да пътувам. Но за какво да тръбя клаксона, като това е моят живот и без това? Има емблематични моменти, в които човек е хубаво да отвори една страница, да затвори друга. Обикновено тогава се появяват албумът, книгите и неща, за които важи заглавието на третия ми албум - “Когато има защо”. Трябва да се правят нещата, когато има защо, не непрекъснато.

- Годините ви на сцената всъщност са малко повече от 22. Музикалната ви кариера започва през 1998 г. с група “Трип”. Как стана това?

- Страхотно беше. Бях в Консерваторията и едно от най-хубавите неща, които ми се случиха там, е срещата с колеги, съмишленици, хора, с които вибрираме на една честота. Влюбени във фънк, соул, нео соул, направихме програма с кавъри, с която се явихме на няколко фестивала. За пръв път с тях излязохме на амфитеатралната сцена в Созопол на “Аполония”. Те направиха страхотен кавър на How Deep Is Your Love на “Би Джийс”, с който аз се явих на “Златния Орфей”. Спечелих наградата за млад изпълнител, но не беше това пътят, по който поех. После срещнах “Авеню продакшънс”, Петър Дундаков и така започнах работа по албума “Улици”.

-  На 22 години раждате дъщеря си Божидара, а след вашите 22 години на сцената ви предстои нов албум. Така ли го планирахте?

- Албумите са затварянето на един етап и отварянето на нов. Имам четири албума досега и за мен темпото, с което се движа и се развивам, напълно ме устройва, защото не съм от най-продуктивните артисти от гледна точка на записи. Но от гледна точка на работа съм всекидневно на тъгъдък, както се казва. Не съм спирала да пея, не трябва всяка песен да е сингъл и от всички песни да излиза албум. Слушам себе си и разбирам кога е време да издам нов продукт. Не мога да обясня каква е логиката.

- Но успявате да останете вярна на себе си. Лесно ли?

- Това е някакво клише - “остана вярна на себе си”. (Смее се.)

-  Колкото и клиширано да звучи, вие не правите компромиси в нито едно отношение.

- Никога! Много и всякакви предложения съм имала през годините за формати, журита, дуети в различна музики, дори и реклами. Има неща, които, когато не усетя, просто няма как да направя. Заставам като магаре на моста и си казвам “Това не съм аз”. По отношение на опазването на личното пространство и хигиена съм абсолютно безкомпромисна, не мога да предам себе си, не мога да плюя на себе си, не мога да спя спокойно, ако съм направила нещо, което не ми харесва. Трябва да слушам сърцето си. Това понякога ми е струвало много компромиси, загуби, контакти, сцени, познанства, може би съм обиждала разни хора с отказа си, колкото и деликатно да съм го правила. Погледнато отстрани, Белослава си е Белослава. Тя си има стил, прочит, вид, визия, път, последователи, нейни са си. Когато успявам да погледна отстрани на Белослава, не като на Бубето, а на изпълнителя, се радвам, че доста професионално подхождам. Това наричам професионализъм – хигиената.

- Отново издавате първия си албум “Улици”, но на винил. Защо?

- Това е емблематичен албум за мен. Първите ми участия бяха в един столичен клуб.

Една вечер влезе един

много красив и висок мъж

и каза: “Белослава, аз съм Заки Соколов, представлявам “Авеню продакшънс” и искаме да те поканим да станеш наш артист и да запишеш своя първи албум”. Тогава от вълнение не бях спала цяла нощ. Той ми отвори вратата към един нов свят, те ми повярваха, дадоха ми крила, платформа, на която да стъпя и да ме запознае с хората. Някой да ти повярва, когато си млад изпълнител, е нещо много, много голямо и аз го ценя до ден днешен. Срещнахме се с Петър Дундаков, когото познавах през годините, той е с изключително силен софийски бохемски дух, на много купони съм го виждала. Тогава с него направихме прекрасния албум “Улици”, който беше нещо ново и различно за българската сцена, нещо, което доведе след себе си много хора, които още ме следват.

- Как песента “Между две луни” от този албум се превърна в хит само за една нощ?

- След като излезе “Между две луни”, в рамките на една седмица нямаше класация, телевизии, медии, които да не ме поканят. Така изведнъж станах Белослава. Благодарна съм за всяка крачка и за нито една стъпка в миналото не съжалявам.

- Нарочно ли вашите песни са като пиеси? Има много театър в тях.

- Да, има някаква драматургия. Може би подсъзнателно.

Възпитана и израснала в

семейството на актриса,

живяла в театъра в повечето години от детството си, със сигурност са се запечатали някакви неща, които ме възхищават и до днес в театъра – сюжет, истории. Всяка песен има своя герой. Първата песен, която написахме с Живко Петров, се казва “Забравих си шала”. В нея има история, в която си забравих шала, пък си разлях чая, пък се оглеждах в него, имаше и есенни листа. Има нещо, което аз си визуализирам и това ми прави по-интересен света. Имам песен за малката бяла лодка, която наистина беше на хоризонта. А “Дяволи сестри” от албума “Улици” беше посветена на моята дъщеря Дара. Може би наследството от театъра и миналото ми няма как да не ги прехвърля в музиката. Тя също е сюжет и има своите измерения.

- Подготвяте документална книга. Какво ще съдържа тя?

- Всъщност това не е типичната книга. Тя е повече фотоалбум, защото аз много чинно през всичките 22 години пазя и имам огромен архив. Като започнем от медийния, който е свързан с много красиви фотосесии за корици, които трепетно пазя. Най-ценен е архивът от мои почитатели.

Имам една приятелка, която

идва на всичките ми

концерти от десет години

и снима, снима, а най-ценните са снимките от концерти, от задкулисието, от саундчека, от едни състояния, които хората не знаят, защото те виждат лъскавата страна на медала. Фотосесията и това, което излиза. Най-лесно е отпред, а всъщност истината е това, което стои отзад. Искам в тази книга да има и от двете, защото аз и моите колеги, всички, които се занимаваме с музика, театър, визуални изкуства, имаме много интересен живот. Като се започне от пътя, по който вървим, пътуванията, срещите с хората, взаимоотношенията, публиката и до местата, където се гримирам. Сега вече клубовете и залите се понаучиха, но преди години тоалетните и баните в тях бяха местата, на които се гримирах и преобличах. Там се срещах с моята публика, която също се гримира и чака да влезе да ме слуша, пък аз съм между тях и си слагам спирала на очите. Една звезда не би трябвало да си позволи да показва такива неща, обаче каква ти звезда бе, човече? Такъв ни е стандартът и аз съм много щастлива, че съм сред хората постоянно. Със сигурност много мои почитатели имат снимки с мен в тоалетните и баните на заведенията, където сме се гримирали, преди да се кача на сцена. Нищо срамно не виждам в това, напротив, страшно съм горда, че съм била сред тях.

- Тази година празнувате и 25 години брак със съпруга ви Евгени. Как се промени момчето от къмпинг “Веселие” със сърфа?

- Той израсна с мен. Двамата пораснахме и стана изключителен мъж, на когото имам безусловно доверие. Когато спра, ме дърпа напред и винаги ми дава най-правилния съвет.

Не идва на моите концерти,

но с годините осъзнах, че

това е страхотна свобода

Ако постоянно мисля за човека до мен, ще ми стане много досаден и ще ми омръзне. Той ме изненадва непрекъснато. Все още не го познавам. Пълен е с идеи, сто нещо прави едновременно и е мой двигател. Аз съм някаква част от неговия двигател.

- Чувствате ли се едно цяло с него?

- Да! След 25 години си знаем и кътните зъби, нещо като съквартиранти, брат и сестра, любовници, гаджета, врагове понякога, всичко сме. Откакто Дара не живее с нас, първите години беше много трудно и сега имаме нов период на гаджета. Свободни сме от ангажимента да сме си вкъщи заради детето. Учим се да живеем наново, хубаво ни е.

- Искам да ви върна малко назад във времето и да отидем до село Антон при баба Мими.

- Баба Мими почина на 1 януари тази година на 94 години. Много тежка деменция я застигна и последните три години не беше тя. Сърцето ми още е на лешник. То така се смали, откакто тя се разболя. Тя ми е най-близката жена на света. Не сме ходили последните години в село Антон. Там прекарвах пролетните и летните ваканции. През лятото с баба и дядо ходехме на палатка на язовир “Душанци”, който е в близост до селото, посока Копривщица. Много искам да отида скоро в селото, имам ябълкови дръвчета, останали от баба. Мислила съм как някой ден ще правя сладко от ябълки, орехи и уиски, имам страхотна рецепта. Няма да продавам тази земя от баба, ще си я пазя.

- Любовта ви към кулинарията идва от бащата на майка ви - дядо Митко. Какво научихте от него, което и днес използвате?

- Научих се да пазя работното си място чисто, докато готвя, което в началото не правех. Когато готвех с приятелки, аз цапам, те вървят след мен и бършат и събират, много ми беше досадно. С годините се научих като дядо - всичко се реже под определен размер, колкото и артистично да е, има определен ред, хигиена и динамика на готвенето. Всичко е много пунктуално. Забърквам крем и бързо слагам купичката да я измия, нарязвам нещо на дъската, бързо си я избърсвам, за да не се трупа. Готвя между три и пет неща понякога и в кухнята става купон.

- Живели сте с мексиканка и испанец в Лос Анджелис, където сте учили рекламна фотография. И знам, че сте готвили много. Какво приготвяхте?

- В последната ми квартира живеех с Алехандро и Хелан Себалос. Тя беше от много беден мексикански род и понякога в квартирата ни се изсипваше цялата фамилия. Едни много грозновати квадратни човечета, бяха много типични като маите. Много харесваха сармите. В района, в който живеехме, имаше арменски магазин и там продаваха лозови и зелеви листа. Правех им многократно сарми и помня, че всеки път, когато идваха, тя ме караше да ги приготвям. Беше много хубаво, с много хора живеех тогава, но носталгията в Америка ме победи. Много бързо се прибрах, без да се колебая.

- Съжалявате ли, че се прибрахте?

- Никога, нито за миг. Заминах много малка, на 17 години, и взех две години за една. Бях толкова уплашена, изведнъж сам сред вълци в един огромен град, че не се насладих, не се фокусирах над нищо. Гледах ден да мине, друг да дойде и живеех от писмо до писмо. Мои приятели ми пишеха, тогава нямаше интернет и се чувахме само в неделя вечер. Исках да си дойда, защото съм много свързана с корените си тук. Дори сега, когато тръгвам за някъде, вече искам да се прибирам. Нещо, за което много споря с моя мъж, защото той все иска да е някъде другаде. Много е хубаво да има къде да се върнеш.

- В кое време бихте искали да живеете?

- Осемдесетте години на миналия век за мен са много емблематични. Не само защото обожавам диското, аз свързвам всяка една епоха от живота на човечеството с музика. В момента част от програмата ми е истинско диско, акустично, красиво, динамично. Модата на осемдесетте години, Ню Йорк, розовите кадилаци, черните с афро прическите, аеробиката, студио “54”. Също и модата на дългите чорапи и анцузите и емблемата на “Адидас”. Това ми е отношението към осемдесетте и си го нося в себе си.

- За какво тъгувате?

- Непрекъснато си намирам неща, за които да съм тъжна. Има някаква меланхолия в мен, която пък събужда много голяма част от артиста. Тя храни артистичното ми начало. Понеже съм от много анализиращите и мислещи хора, това понякога не е добре. Много се самокритикувам и се самолинчувам и самоунижавам и самонаранявам. Обръщам се срещу себе си, което ми струва много. Как пък една сутрин не станах и не се харесах. Имам си едно такова нещо: “абе, Белослава, виж се какво хубаво момиче си, жена, къдрици, гърди, тяло... Харесай се!”. Не! Боря се срещу себе си, това е и философски момент, явно още не съм си го избачкала. Сега ми беше тъжно и още ми е, даже още не съм плакала като хората за баба, това са два месеца, откакто почти я няма, и не мога. Разплаках се, като научих, и оттогава не мога да се освободя от тъгата си, явно ще дойде, човек се мобилизира в такива моменти. Тъгувам страшно много и всички бездомни кучета късат сърцето ми. Ходя, спирам, купувам храни, у дома имам чувал за кучетата от горната улица, те са доста.

За бездомните хора също

ми е мъчно, но за кучетата

като че ли повече

- Какво ни липсва в днешно време, за да сме щастливи?

- Това с щастието е много дълъг и сложен процес. Мисля, че българите сме много топъл по балкански начин народ и когато българинът е щастлив, той наистина е щастлив. Най-вече е щастлив, когато е на маса, няма какво да си кривим душата.

- Казвате за себе си, че сте посланик на любовта. Още ли мислите така?

- Още повече. Само дето нямам бюро за женитба. Почти нямам концерт, на който някой да не ми се обади, за да пея за някого. Аз съм като събирателен образ. Така започнах още навремето, защото тихо, нежно, меко и любовно звучи музиката ми. Много хора припознават любовната страна от себе си в мен, което само ме радва. Така на концертите си се обяснявам на някого в любов от името на друг.

- На кого благодарите?

- На всички. На нейно величество публиката, защото без нея тази Белослава нямаше да е същата. Хората, които ме припознават, следват и виждам как пеят това, което аз съм написала. Това е много личен момент. Да видиш, че цяла зала мисли като теб.

Благодаря страшно много на моите колеги. Много ги обичам и не ги сменям често. С един отбор съм – Живко Петров, Димитър Семов, Антон Рикев, Антон Захариев – Роко, Елена Кокорска. С тях съм над 20 години, те са мое семейство. Благодаря на Евгени за търпението, на Дара за любовта, на родителите ми за всичко, на което са ме научили. Умея да благодаря всеки ден, даже понякога по няколко пъти на жената в магазинчето. Хубаво е човек да е благодарен.

- Миналата година бяхте част от един наш проект - “Жените, които променят”.

- Много ме поласкахте, че ме поканихте.

- Вие как се променихте?

- Станала съм по-организирана, по-подредена, по-отговорна. Пак отлагам днешната работа за утре, но дори и в това има вид организираност. Правя план и знам, че ще го свърша, когато трябва. Сега ще стана на 48 и вече съм си възрастна жена, но по хубав начин. Харесвам си възрастта, обичам си се в нея. Не искам да я сменям, не искам да се променям. Даже жената в мен започва тепърва да се събужда. Аз я крия, а тя си е там. Диша и тупти. Няма лоша промяна, има лоша гледна точка към промяната.