Габриел Борич, който поведе Чили на 36 г. - брадат, татуиран и никога с вратовръзка

Младият социалист е с хърватски корени, спътницата му - с гръцки

"Човек, който не е бил социалист преди 25, няма сърце. Ако продължава да бъде социалист след 25, няма глава.” Тези думи са изречени от шведския крал Оскар II през далечната 1923 г. Един век по-късно млад и харизматичен 36-годишен чилиец с хърватски корени ще получи възможността да докаже, че социализмът не е просто временно младежко залитане. Не и когато става дума за Габриел Борич, който на 11 март встъпи в длъжност като най-младия президент в историята на Чили - държавата, където не толкова отдавна първият ѝ демократично избран президент социалист бе свален с военен преврат, а последвалата военна диктатура подложи на репресия всички хора с леви възгледи в Чили. Брадат, татуиран и почти никога с вратовръзка, Борич рязко контрастира с наложения в обществото традиционен образ на президентите на Чили.

Роден е на 11 февруари в най-южния регион на страната, а и на света - Магалянес, в столицата Пунта Аренас. Потомък е на хърватски заселници по бащина линия. Майка му пък e с каталунски корени.

Прадядо му - Иве Борич, и прабаба му - Божица Черношия, имигрират в Чили от хърватския остров Углян през 1897 г. и са едни от първите хърватски заселници в южноамериканската страна. Според сайта Zadarski.hr

в Чили има повече

хора с фамилията

Борич, отколкото на

остров Углян

Впоследствие през 2010-а бъдещият президент посещава острова, за да види старата къща на прародителите си. Среща се и с далечни роднини, сред които братовчед му Домагой Камбура, който описва Борич като срамежлив, не знае дори дума на хърватски, но с перфектен английски и любопитен за всичко. Малко след това обаче - в периода около разпада на Югославия, започват промените в живота му.

Като малък всяка неделя ходи на обяд със семейството си в в т.нар Югославски клуб до 1991 г., когато се преименува на Хърватския клуб. С времето смяната на думата “югославски” с “хърватски” навсякъде, където се съдържа - на клуба, училището, улицата, силно го изненадва. Стига се до момент, в който младият Габриел по време на семеен обяд казва на баба си:

“Аз не съм хърватин,

аз съм югославенец”

Като ученик посещава частно британско училище в Пунта Аренас, а след това учи право в Чилийския университет в столицата Сантяго.

По време на военната диктатура от 1973 - 1989 г. Чили става експериментална лаборатория на икономическата система на неолиберализма, която превръща страната в една от най-неравноправните в света с големи социални неравенства в почти всички обществени сфери - включително образованието. Именно от средите на учениците и студентите тръгват първите големи социални протести в страната след падането на диктатурата на Пиночет.

Борич се проявява като буден активист още в студентските си години. Между 2011 и 2013 г. организира демонстрации в цялата страна с искания за безплатно, достъпно и качествено образование. Малко след това е избран за депутат - за първи път като независим, от родния му регион Магаланес в Пунта Арена - чилийския арктически регион, а след това през 2017 г. като част от лявата коалиция “Широк фронт”. Именно “Широкият фронт” и Чилийската комунистическа партия застават зад него на президентския вот в страната през 2021 г.

Запален читател на поезия и история, в туитър профила си Борич цитира фразата на Албер Камю, че “съмнението трябва да следва убеждението като сянка”. Описва себе си като умерен социалист и

не пести критики към

останалите страни

със социалистическо

управление,

включително и към Куба.

“Убеден съм, че точно както ние осъждаме нарушаването на правата на човека в Чили по време на диктатурата, “белите” преврати в Бразилия, Хондурас и Парагвай, израелската окупация на Палестина или интервенционизма на САЩ, ние от левицата трябва със същата сила да осъдим постоянното ограничаване на свободите в Куба, репресиите на правителството на Ортега в Никарагуа, диктатурата в Китай и отслабването на основните условия на демокрацията във Венецуела”, казва Борич още като депутат през 2018 г. Заради това отнася критики и от президента на Венецуела Николас

Мадуро, който го

описва като

представител на

“страхливото” ляво

Година по-късно Чили е обхваната от най-мащабните социални протести след падането на диктатурата на Пиночет, предизвикани първоначално от увеличаването на цената на билета за градския транспорт, а впоследствие прераснали в масови демонстрации срещу увеличението на цените, социалното неравенство и корупцията в страната. Стига се до обявяването на извънредно положение и тежки сблъсъци с полицията. И въпреки че е един от най-силните противници на подхода на правителството към протестите, Борич протяга ръка и към други партии в опит да намерят решение на кризата, включително с дясноцентристки. Така се стига до съгласието между политическите сили да се направят промени в конституцията, която е от времето на Пиночет. Въпреки това политическите му спътници го критикуват за договорката с десните.

Протестите стихват през 2020 г. заради ковид пандемията и обявяването на локдаун в страната. Това обстоятелство обаче спомага за обединяването на левите сили в страната на фона на подготовката за национален референдум за промяна на конституцията, който завършва със 78% от гласуващите за такива промени. Плодовете на лявото обединение си проличават, когато фаворитът за кандидат за президент на обединената опозиция - комунистът Даниел Хадуе, губи надпреварата от Борич, а Хадуе продължава да го подкрепя по време на кампанията. В програмата си Борич се застъпва за европейски модел на благоденствие. Той обещава да увеличи данъците на богатите, както и амбициозна данъчна реформа, която да събере до 5% от БВП за четири години и да замени сегашната частна пенсионна схема от времето на диктатурата. И е привърженик на състрадателния подход на държавата в отношението си към гражданите.

“Ние сме поколение, което се появи в обществения живот, и искаме нашите права да бъдат уважавани като такива,

а не като

потребителски стоки”,

каза Борич в победната си реч пред хиляди поддръжници, повечето от които млади хора.

Не се страхува да говори за личния си живот и необходимостта да се засягат темите, по които обществото мълчи. Такъв е случаят, когато Борич още като депутат обяви в инстаграм профила си, че излиза в болничен, за да се лекува от обсесивно-компулсивното си разстройство.

“Както съм казвал и преди, от дете имам ОКР (обсесивно-компулсивно разстройство) и по лекарска препоръка реших да бъда отговорен и да го лекувам. Би било добре по-късно да говорим повече за ОКР и психичното здраве като цяло, защото знам, че това се случва на много хора и е тема, на която рядко се обръща внимание”, пише тогава Борич. Но въпреки това не е сам в борбата. Спътницата му в живота през последните години,

както и другар в

политическите борби,

е приятелката му

Ирина Караманос

- добре образована жена и феминистка. Тя е дъщеря на Хорхе Караманос - начален учител, лидер на гръцката общност в Сантяго през 80-те години.

Именно тя поема ролята на първата дама - позиция, която първоначално отхвърля, защото смята, че е анахронизъм и че “времената са различни”. По-късно преосмисля и обещава да адаптира позицията в крак с модерността, използвайки я да повдига чувствителни социални въпроси за жените в страната. Така една от първите стъпки на Борич бе да представи кабинет, в който от 24 министри 14 са жени. Любопитното е, че една от тези жени е

министърката

на отбраната - Мая

Фернандес Алиенде

- внучка на първия демократично избран президент Салвадор Алиенде.

По традиция дори и при встъпването си в длъжност като президент младият Борич е без вратовръзка. А няколко дни по-късно на брифинг пред медиите президентът излезе с бяла риза с вдигнати ръкави, на които се виждат част от татуировките му, много от които изобразяват пейзажи от родната му Пунта Аренас.

Макар и президентският му мандат да е до 2026 г., Борич си поставя немалка цел. Когато печели номинацията за президент на обединената лява опозиция, той се зарича, че “ако Чили бе люлката на неолиберализма, тя ще бъде и негов гроб”.