Една манерка вода на селската чешма среща Боян Радев с борбата

Документалният филм “Гладиатор” за олимпийския шампион, превърнал се в страстен колекционер на картини, с премиера на “София филм фест”

Един човек на ръба на живота потегля към миналото, за да се срещне със себе си – среща на борба и помирение, на творчество и разруха. Пред какво ще се изправи накрая? Заедно с него в това пътешествие ще бъдат неговите приятели – треньорът Слав Славов, скулпторът Павел Койчев, реставраторът Емил Чушев и фотографът Бончук Андонов.

Именно това пътешествие е документирано в “Гладиатор” - филма, който изследва двойствеността в душата на Боян Радев – на грубия гладиатор и финия познавач на красотата.

80-годишният юбилей на Боян Радев съвпада с премиерата на документалната лента за него в рамките на “София филм фест”. Две прожекции са предвидени в програмата на фестивала – на 23 март от 18,00 ч и от 20,30 ч в Дома на киното. За първи път за публиката ще се отворят и шампионското сърце, и

пещерата със съкровища от

легендарната колекция

на Боян. Сценаристи са Петя Тетевенска и Свобода Маданска, а оператор е Борислав Георгиев.

“Гладиатор” е истинска история, но сякаш е написана за Холивуд. Без да предлага смайващи обрати в стил 007, филмът е прелюбопитно документално изследване за силата на човешкия дух. Това е историята на един self made man (от англ. - издигнал се сам) с могъща харизма, чийто път до върховете на спорта и изкуството граничи с невъзможното.

Едно момче, захвърлено при баба и дядо на село, в зората на българския соц, учи до четвърто отделение и отива да работи в ТКЗС като каруцар. Преди да навърши 16, става миньор. Една манерка вода го среща на селската чешма с бивш борец. Човекът се смайва от яките мускули на момчето, голо до кръста в жегата. И го води в Перник – да го покаже на треньорите. Така започва кариерата на Боян Радев. Борбата ще стане големият изпит в живота. Тренира “до умирачка” и спи на тепиха в залата, защото няма пари да се връща всеки ден до село. Само 6 години по-късно в Токио ще спечели първото си олимпийско злато в класическата борба, а на игрите в Мексико ще повтори успеха си. Става първият двукратен олимпийски шампион в историята на българския спорт. Същия ден взима решение –

целува тепиха и се разделя със

спортната кариера на самия връх 

Годината е 1968-а. Боян Радев е вече толкова известен, че трамваите му дават път, ако тръгне да пресича. Някак очаквано бившият борец става охранител в УБО. Издига се до кадрови разузнавач в Първо главно управление на ДС, пращат го на работа във Виена, в Дом “Витгенщайн”.

Това полуграмотно момче без образование и офицер от тайните служби взривява всички представи за бившите борци. Започва да купува картини още през 70-те, а след престоя си във “Витгенщайн” е напълно обсебен от тихата лудост на колекционерството. Докато доста от колегите му купуват розови плочки за баня или участват в мутренски групировки, той събира живопис от български класици. Изглежда, се интересува от материалното само когато му попълва колекцията. Бай Дечко Узунов го обиква като син, Атанас Яранов, Павел Койчев, Светлин Русев и Иван Вукадинов са негови съветници. По-късно самият Боян ще каже: “Колекционерството ме спаси като личност”.

Всъщност той е направил една своеобразна национална галерия със същия хъс, желание и воля, с които се бори за спортните си отличия. Колекцията на Боян е паметник на българската пластическа култура. Притежава и огромна сбирка от антични предмети, които дарява на Националния исторически музей. Неслучайно продължава да получава световни отличия – “Златната огърлица” на Световната федерация по борба, най-авторитетното отличие на олимпийското движение – ордена “Пиер дьо Кубертен”.

Боян е гладиатор, защото прави всичко с хъса на победителя. И е личност на две епохи, чиято съдба въплъщава времето.

Преди ковид кризата приключих успешно един от най-трудните си проекти. Пълнометражен документален филм за “златния физик” от Казанлък – Теодосий Теодосиев. През цялото време, докато снимахме, си мислих, че толкова труден за работа герой не съм имал и се надявах тайно да нямам и занапред, но съдбата винаги е готова да направи следващото си предизвикателство… Почти веднага след като приключих урока си по физика, бях поканен от Петя Тетевенска да участвам в проект за Боян Радев. Веднага в главата ми изплуваха детайли за него, които имам създадени от различните медии. Определено за мен той е обобщен образ на нещо, което не е свързано с ведри емоции. Нахален облак от дим на пура, по пернишки говорещ за високо изкуство, носещ показно антични бижута и

винаги облечен в кариран костюм

бивш бонвиван...

Първоначалната ми реакция беше отрицателна, тъй като за мен той беше динозавър от соца, а и кой ли не го знаеше – световния шампион по борба, който има необяснимата страст да събира шедьоври на българското изкуство. 

Все пак ми бяха дадени текстове, от които щеше да се прави бъдещият сценарий за документален филм. Започнах да чета и не след дълго съжалих за повърхностното си отношение, формирано на базата на публичното облъчване. Попаднах на снимка от 60-те години - там Боян беше младият Холивуд, Кинг Конг, Лох Нес, Спартак или Гладиатор, всичко накуп. Потърсих информация какво е произведено за този човек? Оказа се, че сериозен филм за него никой не се е захванал да прави. Открих само безкрайни интервюта, които бяха далеч от артистични продукти. Постепенно започнах да се абстрахирам от клишетата в главата си и да откривам в разказите за живота на Боян Радев сюжет за игрална холивудска продукция. Осъзнах не след дълго, че ми е предложен един изключително любопитен и мащабен герой, който си “плаче” за филм и на всичко отгоре е напълно недокосван от киното.

Казах “да” с пълното съзнание, че това ще е един нелек път… поради няколко причини. Първата е изключителната своенравност и труден контрол на Боян. Втората – напредналата възраст, която го прави трудно активен, и третата - предпазливостта му. След първата ми среща на живо с него бях още по-убеден, че той има не само изключителна история, която трябва да се разкаже по интересен начин, но и изключителна колекция от невиждани съкровища на българското изобразително изкуство, скрити в домашните трезори. Усетих почти библейската възможност да докоснем кивота и дори уникалния шанс да го покажем чрез филма.

Воден вече от новата си емоция и виждането си, че има филм, започнах да правя план как да преминем трите препятствия, които се очертаваха. За преодоляване на своенравието изключително разчитах на съсценаристката Свобода Маданска, която нито веднъж не е подвела Боян като спортен журналист. Предпазливостта ще бъде туширана от основната инициаторка на проекта и сценаристката Петя Тетевенска, която за Боян също е символ на доверие, що се касае за изкуство, още повече заради доверието към един друг голям общ приятел – Светлин Русев. За Боян беше важно, че с него ще работят разбиращи го и доверени хора, тъй като той

страда от стреса на колекционера,

който, ако се уплаши, никога няма да произнесе “Сезам, отвори се”.

Снимането на филма се очертаваше да отнеме много повече време от нормалното, тъй като трябва да създадем условия за работа, които да не тежат на физическото състояние на Боян.

След фалстарт и не без перипетии бяхме подкрепени от Националния филмов център и може да се каже, че хванахме последния влак…

Имам усещане за задоволство, защото направихме така, че в националната памет да остане една по-концентрирана артистична следа за човек, който сам себе си нарича ръбат. Личност на две епохи, чиято съдба въплъщава времето, притежава вродено чувство за хумор, бързина и рефлекси в общуването, не спира да повтаря, че обича България, а в същото време е в състояние да каже: “В България трябва да ги оставяш да те подценяват, докато не стигнеш там, където не могат да те докоснат”. Боян е като учебник по “оптимистична теория за нашия народ”.

* Николай Василев е режисьорът на “Гладиатор”, както и на “Формулата на Тео” за известния учител по физика Теодосий Теодосиев.