Соня Райнова: Богомил не остави недовършена книга

Казват, че зад всеки успял мъж стои поне една жена. При писателя Богомил Райнов те са три. При първите две той е автор само на стихосбирки - пет на брой.

Истинската муза е третата съпруга - Соня, която се появява в живота му почти едновременно с романа “Инспекторът и нощта”. Следват криминалните романи с главен герой разузнавача Емил Боев, които се радваха на силен читателски интерес. Написва и книги за баща си Николай Райнов, за майкаси Диана, за Людмила Живкова и други, както и есеистични творби.

Отказва да пише

поръчков сценарий

на игрален филм

за Тодор Живков

1.

През 60-те години учех в София и с моя приятелка удожничка често посещавахме Клуба на журналистите, беше много моден по онова време. Една вечер на съседна маса седеше непознат мъж със свой приятел журналист, когото познавах. Забелязах как мъжът проявява интерес към мен, но и аз се поинтересувах кой е той. Богомил Райнов, писател. После гледах филма “Инспекторът и нощта” и бях във възторг от него. Богомил му беше сценарист, а Рангел Вълчанов - режисьор.

Познавах част от неговото творчество, но то беше още малко. Един ден го попитах мога ли да получа някоя от книгите му, защото те много бързо се разпродаваха в книжарниците.

Добре - каза той, някой ден ще ви поканя вкъщи и ще ви предложа мои книги. И така започнахме да се срещаме с него. Той ми беше интересен, защото много хубаво разказваше разни истории. А аз предпочитах повече да слушам, а не да говоря. Освен че е забележителен човек, той по много забавен начин разказваше за преживяванията, за намеренията си. Аз бях от добрите слушатели и на него това му беше приятно.

2.

Той ме канеше на обеди и вечери. Така започнаха първите контакти, а на мен ми ставаше все по-интересно и по-забавно. Допускам, че и на него, защото започна да иска почти всеки ден да се виждаме. Въпреки и много зает - тогава беше главен редактор на в. “Литературен фронт” и зам.-председател на СБП, намираше време да се срещаме.

Започнах да оставам при него и по този начин да съжителстваме. Беше ни много приятно. Ние вече имахме нужда един от друг. На мене ми беше безкрайно добре с него. Много често го посещаваха негови приятели вкъщи и забелязах, че той винаги разказваше по един и същи начин своите истории, с едни и същи думи. Ние живяхме заедно 40 години и съм ги слушала по различни поводи тези случки.

Най-близки бяха със Светлин Русев. У дома често идваха Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев, Здравко Петров, Петър Велчев... Всички предпочитаха да го слушат, а не да говорят.

3.

Как пишеше Богомил? Първо намисляше историята, която ще превърне в роман, повест или разказ. И после я написваше направо на машината. Не пишеше на ръка. Разказваше как навремето баща му Николай Райнов си купил пишеща машинка, но не можел да я ползва, защото бил свикнал да пише на ръка.

Богомил го помолил да му даде семейната придобивка, за да пише той на нея. Имаше доста нечетлив почерк и може би причината за това е, че е започнал още от самото начало направо на пишеща машинка. След това поправяше на ръка текста.

Пишеше обикновено през нощта, казваше, че е по-спокойно и тихо и телефонът не звъни.

4.

Караше ме да му прочета на глас написанато, след като разаказът или повестта биваха завършени. Искаше да чува как звучи историята и си водеше бележки. Понякога се случваше в процеса на писането да сбърка името на някой от героите, който изчезва, после изведнъж пак се появява. Много внимавах за тези неща.

Аз съм чувствителен човек и имаше моменти, в които не можех да продължа четенето, тъй като гласът ми започваше да трепери от вълнение... И трябваше да прекъсна четенето, за да ми мине.

Никога не съм си позволявала да му кажа, че някой от откъсите е слаб или банален, или лошо написан. Ние бяхме с голяма разлика във възрастта - цели 23 години - и го бях сложила на пиедестал. Разбирах, че той много повече познава живота, по-интелигентен и по-мъдър е от мене. Но съм слушала, че някои писателски съпруги са коригирали написаното от мъжете им.

5.

Допускам, че започна да пише криминалета, както сега ги наричат, заради сюрпризите на действието и изненадите във взаимоотношенията между героите. Все неща, които са много характерни в работата на разузнавачите. Затова и главният му герой Емил Боев е разузнавач.

След 10 ноември 1989 г. Богомил си даде сметка за промените в България и реши да приключи с разузнавача Емил Боев. Написа романа “Ченге втора употреба”. Той не искаше героят му да умре, но виждаше, че времето налага това.

Последното действие се развива на гробището, но не става ясно умира ли Боев, или не. На читателя беше дадено правото и възможността сам да реши каква е съдбата на героя. Авторът разсъждава много логично, но времето беше алогично.

Никога не ми е казвал какви хонорари взима за книгите си, а и аз не съм го питала. Не сме говорили за пари. Каквото ни е трябвало за вкъщи, той го купуваше. Аз пазарувах за домакинството.

6.

Богомил четеше много и само качествени книги. И мен ме научи на същото. На ул. “Граф Игнатиев” имаше антикварна книжарница. Там работеше една жена, която ни запазваше всичко по-интересно. Ходехме често там и той винаги си купуваше много книги, купуваше и на мене. И някак си ме насочи да чета свястна и добра литература, защото го правех много хаотично. Богомил купуваше книги за себе си и отделно за мене, защото не обичаше да се пипат книгите му. Ако исках да взема негова, трябваше да го попитам.

Четеше другите известни български писатели. Най-често у дома идваше Николай Хайтов. Допускам, че си разменяха книгите. Тук сега има книги на Радичков, както и на други писатели.

7.

Обичах да го разпитвам, докато е бил в Париж, как е контактувал с големите личности. Той написа книга за швейцарския художник Франс Мазарел, когото обожавал от дете. Баща му Николай Райнов имал много книги за художници и за изкуство. Богомил ми е разказвал как един ден в Париж се запознава с Франс Мазарел. Казвал ми е, че се е запознавал с Пикасо, но това става на изложби, а не на специална среща. Богомил най-често е общувал с галеристи и хора на изкуството.

8.

В България е прието мъжът да предлага женитба на любимата си жена. Ние много добре си съжителствахме и без брак. Не е ставало дума кога ще се женим. Но Богомил получи много тежка и остра сърдечна криза. Постъпи в болница и след като го преместиха от реанимацията, отидох да го видя. Той изненадващо каза: “Сега, като се прибера вкъщи, трябва да отидем и да се оженим...” “Добре - отговорих аз. - Но сега по-важното е ти да оздравееш.”

Богомил не обичаше да лежи по болници. Той има една книга - “Пътища за никъде”. Написва я, след като се разболява от хепатит и прекарва дни в инфекциозно отделение.

Този роман после Методи Андонов превърна във филма “Бялата стая”. В романа и филма има много автобиографични моменти от живота му, Богомил е прототипът на главния герой Александров.

9.

Спомням си, че във връзка с кръгла годишнина на Тодор Живков дойдоха хора от кинематографията и поискаха Богомил да напише сценарий с главен герой Живков. Богомил отказа категорично: “Аз не работя по поръчки. Досега не съм написал никаква книга по нечия заръка, няма да го направя и сега...”

Един ден Георги Йовков, директор на СИФ “Бояна”, му предлага да напише сценарий. Богомил първоначално отказва - всичко ставало много бавно. Държат ти сценария в чекмедже, после го оценява Художествен съвет, после друг съвет... и така накрая сценарият се забравя и потъва в Киноцентъра.

Хващат се на бас, че за не знам какъв период от време Богомил ще му даде сценарий, който трябва бързо да бъде заснет. И наистина Богомил сяда и написва “Инспекторът и нощта”. Рангел Вълчанов скоро се е върнал от Чехословакия и няма разпределение.

За да не загуби баса, Йовков му предлага: “Рангеле, ето един сценарий, би ли направил филм по него?” Рангел го харесва и сценарият веднага влиза в производство. Снимали са много бързо, но не знам кой е спечелил баса.

Богомил много обичаше киното. И когато излязоха видеоапаратите и видеокасетите, ние вкъщи гледахме много филми. Често, когато имаше нещо за споделяне, го потупвах по крака, исках нещо да му кажа. Но той не искаше да говори, защото ще изпусне текста от екрана. И коментирахме филма чак след края му.

Много трудно свикнах да гледам филми след като Богомил почина. Нямаше кой да ми подаде кърпичка, когато се разплаквах на някои сцени, нямаше кой нежно да ме прегърне и да ме успокои. Е, с времето свикнах. Киното, хубавите филми бяха най-големият наш общ интерес. Както и книгите, разбира се.

10.

Богомил не остави недовършена книга. Той беше близък с Людмила Живкова и написа книга за нея след смъртта й. Казваше, че нейното дело трябва да остане в историята. Смяташе, че е получила аневризма, докато се е къпела във ваната, и така е умряла.

Книгата му “В името на отца” е за неговия баща Николай Райнов. Някои неща от техните сложни взаимоотношения той вече беше разказал в предишна книга - “Тютюневият човек”. Но тези текстове бяха преработени и той обяснява защо в предговора на книгата.

Книгата “Диана” пък е за майка му. Той е само на 8 години, когато тя умира. Все го питали помни ли майка си и той решава да й посвети роман.