На 5 юни колегата и приятелят Максим Минчев щеше да навърши 69 години. В края на 2020 г. той се спомина след боледуване от ковид. Максим остана в публичното пространство като един от реформаторските директори на БТА.
Но далеч преди това той бе оперативен журналист, водещ на предаване и тънък познавач на темата за бежанците на Балканите. Поради актуалността на темата препечатваме един от текстовете в специалния брой на ЛИК – издание на БТА, посветен на журналиста Максим Минчев.
Един ден в средата на 90-те тримата с Максим Минчев и Соломон Паси попаднахме в Одринския арест. Задържаха ни през нощта на стария мост над Марица – близо до гръцката граница. Бяхме тръгнали към мястото, от което през ноември 1922 година Хемингуей наблюдавал бягащите бежанци от Източна Тракия. Максим харесваше репортажа “Бежанци от Тракия”, а Соломон реши да отидем на мястото след полунощ.
През 90-те обаче разказът на Хемингуей не трогна полицаите. Преди да ни вкарат в колата, единият от тях попита: Do you speak English (“Говорите ли английски?”). Соломон Паси отговори Yes, yes! (“Да, да”) и помислихме, че всичко е наред. Оказа се, че английският на полицая свършва дотук и колата пое към ареста.
Началник-смяна там бе Хасан – познат от квартал “Кайък”, където се намира и българската църква “Свети Георги”. Домът му бе недалеч от къщата на сегашния одрински свещеник отец Александър, в която тогава живеех. Хасан знаеше че съм “газетеджи” (журналист). Казахме му, че събираме пари за ремонт на църквата и заради това днес
Соломон Паси е пил кафе с одринския валия,
а освен това е дост на премиера в Анкара. Не знам кое точно хвана дикиш, но след десетина минути си тръгнахме. Като потомък на изселници от Солунско, Хасан говореше добре български с лесно разбираем македонски диалект – езика на кажи-речи половината одринчани по онова време. Договорихме кафе на следващия ден. 
Кафе така и не пихме, но през същата година Хасан ни съдейства да вземем интервю от турския президент Сюлейман Демирел по време на т.нар. мазни борби в Одрин – събитие, което събираше хиляди от Балканите. Интервюто ни трябваше. През 90-те ние с Максим работехме в радио “Свободна Европа” - той водеше предаването “Балкански компас”, а аз кореспондентствах.
По време на борбите през лятото посрещнах Максим Минчев в Одрин и веднага отидохме на среща с Хасан в кафене до Македонската кула. Хасан ни запозна със собственика – стар приятел на Демирел. Обикновено президентът идвал в кафенето му, когато посещава Одрин – очакваше се това да стане на следващия ден.
Завардихме кафенето от сутринта. Сюлейман
Демирел се появи в късния следобед
Кафеджията, на когото бяхме натрупали солидна сметка, помоли охраната да останем. Максим обясни на президента, че проучваме темата за бежанците от Тракия и одринския престой на Хемингуей. Демирел поразпита, след това разпореди на валията да окаже съдействие и говори дълго за “Балкански компас”.
Максим бе успял да го впечатли с разказа на Хемингуей за бежанците – самият Демирел бе син на преселници от Балканите. В следващите години пресаташето на президента ни осигуряваше уникална информация от Турция. Името на Демирел ни отвори врати в Диарбекир, Ван, Мерсин, откъдето излъчвахме репортажи за кюрдските бежанци, описвахме сирийските християни в Мардин, проучвахме перипетиите на насилствено изселените български турци.
През 1999-а пак се заплетохме в темата за бежанците – този път в съседния на Одрин град Къркларели, бивш Лозенград. Там двамата с Максим наблюдавахме върволицата косовари, пристигащи от летището на Чорлу в бежанския лагер край Къркларели. Това бе същият лагер, със същите бараки, в който през 80-те години бяха настанявани част от турците, прогонени от България. Приблизително от същото място през 1913 г. християните от Лозенград бягали от турския аскер към България. През 1999 година преследваните бяха други и се спасяваха от друг, но последствията за всички бежанци от Тракия и Балканите май бяха едни и същи.
Тези от Косово пристигаха в лагера край Къркларели натоварени в автобуси, йжени и деца. В едно от помещенията имаше само бебета с родители в неизвестност. Всички чакаха новини от близки. Обстановката беше потискаща. Онези, които добре познават Максим, са наясно как той можеше смислено да я разведри.
Той пристигаше в лагера обикновено през уикенда – след предаването си. Косовските бежанци го очакваха – през седмицата ме разпитваха дали ще дойде. В лагера
едно момиче и едно момче се бяха влюбили и той ги заведе на ресторант
Организира и нещо за децата с помощта на колеги от Къркларели. Говореше с кмета, настояваше пред валията, караше се с Червения кръст, притискаше всички организации, които правеха организацията по пристигането и настаняването на косовските бежанци край Къркларели. А предаването му анализираше причините за проблема и сочеше изходи, актуални и до днес. Но кой ли слуша журналистите?
Не се сещам дали по онова време в България е имало друго специализирано журналистическо предаване за Балканите и за бежанците. Максим Минчев години наред правеше “Балкански компас” и очертаваше тенденции. Добре познаваше кьошетата на региона и ги обикаляше. Не спираше да се чуди, че тук съседите най-слабо се познават, и опитваше да отваря комшулуци.
Коментари (0)
Вашият коментар