Американка издирва наследници на знатен врачански род със 154-годишна трагична съдба

Брат и сестра, баща и син, първи братовчеди, пръснати в Румъния, САЩ, Швейцария и Германия, не успяват да се видят преди смъртта си въпреки намесата на Червения кръст

70-годишната американка Керъл Кордър от Флорида разследва трагичната история на заможен врачански род, чиито перипетии започват преди 154 г. във Враца и завършват в САЩ.

Надеждите й да намери жив потомък на рода засега удрят на камък. От българската фамилия, пръсната за 154 г. в Румъния, САЩ, Швейцария и Германия, изглежда, не е останал никой. Единствената следа може да се намери в няколко американски, германски, британски и български архива, които носят отпечатъка на военни конфликти, идеологически различия, на жестокостите на Холокоста и на страховете от времето на Студената война.

“Има приблизително 6 млн. жертви на Холокоста и още 5 млн. оцелели. Има поне 11 млн. истории за разказване. И оцелелите, и жертвите заслужават да бъдат запомнени. Не можем да позволим историята да се повтори. От милионите зверства на II световна война и режима на Хитлер има

неразказани истории за преследване на християни, роми,

хомосексуалисти, психично болни, които рядко излизат на повърхността. Такава е историята на една православна жена, родена във Варна.”

Така Кордър обобщава историята, която привлича интереса й през 2009 г. Тогава тя оглавява департамента по радиология в болница във Флорида, а там се лекува жена на име Лилиан Статков.

Двете се срещат 13 седмици. Лилиан говори, а Керъл записва казаното. “На моменти спомените бяха толкова болезнени, че

сълзите заменяха изречените думи,

но Лилиан се наслаждаваше на преразказването. Очите й бяха пълни с надежда. Каза ми, че има много артефакти от Германия, които е успяла да донесе в САЩ, и иска да ги видя”, казва Керъл.

Жената няма близки, макар в последните години на живота си все по-силно да се надява да намери някого. Уви, не успява. “Тя се боеше, че историята й ще остане неразказана”, казва Керъл.

След смъртта на жената през юни 2010 г. Керъл започва да преглежда записките и установява, че в историята има много празноти. “Трябваше да запълня с проучване темите, които бяха болезнени за нея, или отказваше да говори”, споделя Керъл. За да събере пъзела, тя решава да се свърже с архиви и библиотеки в Европа и САЩ с надежда, че те може да съхраняват информация за Лилиан и майка й, включително как между 1939 и 1950 г. двете се озовават няколко пъти на косъм от смъртта, преди да се доберат до САЩ.

Едно от местата, до които пише, е Wiener Library for в Лондон - един от най-големите архиви за проучване на Холокоста, геноцида и нацизма, който съдържа повече от 1 млн. публикувани и непубликувани истории, снимки и разкази на очевидци. Когато получава отговор, открива, че в архива се пазят документи на Червения кръст, според които Лилиан и майка й Катерина са издирвани 3 пъти между 1954 до 1961 г.

Исканията са правени от българския баща на Лилиан

и от брата на майка й - Евстати. В разгара на Студената война обаче и след перипетиите между 1939 и 1950 г. жените отказват контакт с България.

Керъл пише и до архива Arolsen в Германия, чиито експерти от десетилетия проучват съдбата на жертви на нацисткото преследване, или издирват изчезнали хора. Всяка година те получават по около 20 000 запитвания - искането на Керъл е едно от тях. Така жената стига и до световен генеалогичен форум, в който търси помощ за

проучване на рода

на Лилиан в България Надеждата й е да намери живи роднини и да открие документи, които разказват за българското семейство на Лилиан, за което и тя знае сравнително малко.

Нито Лилиан, нито Керъл някога са подозирали, че в Централния държавен архив в София се пазят следи от врачанския род. Проучване на “24 часа” показа, че те са свързани главно с вуйчото на Лилиан - брат на майка й - Евстати Статков Статков, бивш дипломат и виден столичен адвокат, чиито права са отнети през 1948 г.

От кадровите му досиета в архивите на МВнР и Министерство на правосъдието изскачат документи, според които

трагичната история на семейството започва в

далечната 1868 г. Според изложения на самия Евстати за постъпване на работа или за запазване на адвокатските му права 1868-а е годината, в която умира главата на заможна врачанска фамилия, което се занимава с добив на мед. Добри хора отвеждат 9-годишния му син Статко Д. Статков - бащата на Евстати - в Галац, Румъния, за да му дадат шанс за нов живот. Невръстното момче не подозира, че това ще стане само началото на оплетена и тъжна житейска драма, белязана от няколко войни, която след години ще стигне до 4 страни по света и ще предизвика интереса на американката във Флорида.

Когато малкият Статко пораства, се жени за румънката с български корени Анна. От брака им в Галац през 1895 г. се раждат майката на Лилиан - Катерина, а през 1892 г. - брат й Евстати.

Според “Културно-политическа история на Враца” на Димитър Йоцов фамилия Статкови е“един от 44-те значими врачански рода, някои от които водят началото си от средата на XVII век”. На стр. 151 в книгата

родът е под №43

“Най-старото сведение за рода, което намерих, е за Евстати (Статко) Хаджидимитров. Той има трима синове - Ангел, Димитър и Йоаница. Вероятно Статко Д. Статков, когото са отвели в Румъния, да е бил син на Димитър и да е кръстен на дядо си”, разказва Нели Стоянова, специалист по възрожденска история в историческия музей във Враца.

“Българският дядо на Лилиан е бил заможен бизнесмен, който е дал на семейството си най-доброто, което Европа може да предложи: образование, лукс, порцелан, най-добрата храна от цял свят, прислуга. Според нея е участвал в добив на мед. Без съмнение тези хора са живели привилегирован живот”, казва Керъл. Дъщерята на Статко - Катерина, се омъжва за българин. От този брак

през 1918 г. във Варна се ражда Лилиан,

но семейният съюз трае кратко. След тежък развод и връзка, пълна с изневери и унижения, Катерина се връща при родителите си в Галац и дава на Лилиан моминската си фамилия Статков.

През 1931 г. Европа претърпява финансова криза, а семейството на Лилиан пострадва финансово. “През 1941 г. Румъния влиза във II световна война. Лилиан и майка й първо губят семейството си, след това - дома си, и накрая са взети като пленници - първо от Червената армия, а после - от нацистите”, казва Керъл.

1941-а е последният път, в който братът Евстати вижда сестра си Катерина

После ги разделя трагичен низ от събития - Втората световна война, планът “Барбароса”, Студената война, комунизмът.

Когато през 1945 г. войната свършва, Лилиан и майка й нямат дом, в който да се върнат. “От концентрационния лагер са преместени са в лагер в Линдау, Германия. В тези места, администрирани от съюзниците във войната, хората са оставали, докато ООН им помогне да открият близки или организации, които да спонсорират преместването им на ново място”, обяснява Керъл.

Двете остават в лагера 5 мъчителни години, преди през 1950 г. да бъдат преместени в Бременхафен, за да отпътуват за САЩ. Там Катерина е домакиня, а Лилиан работи като помощник медицинска сестра в болница в Ню Йорк. Катерина така и не успява да види брат си Евстати Статков преди

смъртта си в Ню Йорк през 1965 г.

Според документи в българските архиви роденият в Галац Евстати следва право във Франция. През 1918 г. начетеният младеж, който говори френски, италиански, румънски и български, завършва престижното LEcole des sciences politiques в Париж и се озовава в България. Назначен е като аташе по печата в Министерството на външните работи.

През 1924 г. в София се ражда синът му Евстати-Димитър. Баща и син обаче почти не се виждат след развода на родителите си. Имат обаче една обща черта - ненавиждат комунизма и правят всичко възможно да избягат от него. Успяват да се измъкнат през една и съща година - 1966-а. Бащата е вече на преклонна възраст - 73 г., когато се озовава

в гръцкия емигрантски лагер Лаврион

с втората си съпруга. Готов е на всичко, за да не се върне повече в страната, която му е причинила само страдания. Описва перипетиите на живота си в 37-странично изложение с неизвестен адресат, написано на безупречен френски на 22 юни 1966 г. в Атина. Подписва го с “бивш дипломат, банков директор и адвокат от София”. Копие от него се озовава в личния архив на лидера на българите в емиграция Г. М. Димитров. Писанието е безпощадна и детайлна дисекция на комунизма и най-уродливите му прояви на натиск и смазване на инакомислещите.

Евстати разказва, че произхожда от “почтено врачанско семейство”, което стига до Румъния. След като работи в МВнР за кратко, е банков директор, кмет на Симеоновград през 1939-1940 г., адвокат във Варна, Кавала и София, където е заличен през 1948 г. Един от мотивите е, че има “реакционно отношение към ОФ”.

Изселван е 11 пъти между 1948 и 1966 г.

Ловеч, гара Елин Пелин, Враца, Божурище, са само част от местата, на които е принудително въдворяван, преди през 1964 г. най-после да успее да се завърне в София.

Заради тези неволи от времето на комунизма Евстати приема с огромно облекчение шанса да напусне България въпреки преклонната си възраст. Когато е на 74 г., той и втората му съпруга отиват на гости на сестра й в Гърция и не се връщат. После с помощта на емигрантска организация се установява в малко швейцарско градче. После дирите му се губят.

Напълно независимо от него, синът му Евстати-Димитър Статков, който по-късно се именува само Димитър, също повежда

безпощадна битка с комунизма

От безупречен преводач и научен работник в БАН той става един от най-активните във “вражеската емиграция” в Германия. Статков-син успява да напусне завинаги България, след като се озовава по работа във Финландия и не се завръща. Бягството му е отразено в бюлетините за издирване на ДС. Според събраните по повод бягството материали синът не поддържа връзка с баща си. Не е ясно дали се е интересувал къде се намират леля му и братовчедка му и дали е правил опит да ги открие.

До март 2022 г. Керъл Кордър, която проучва историята на родената във Варна Лилиан, не подозира за нито едно от тези събития. Най-вероятно и самата Лилиан не е подозирала за тях. Въпреки десетките страници, от които излиза част от истината за семейството, те не водят до живи продължители на изстрадалия врачански род.

“Лилиан събуди в мен любопитство да знам повече за нея, за нейната страна и за войната, която оформила човека, в когото се превърнала. Завинаги ще бъда благодарна за времето, което прекарах с нея и за пътя, по който тя ме поведе. Бях й обещала да разкажа историята на нейния живот. Доверието й към мен да направя това, е истинска чест. Въпреки че ми отне много години, докато сглобя пъзеля, ще го направя. Обещанието си е обещание”, казва Керъл, която започна да пише книга за историята. До края на годината те планира да я завърши и да потърси американско издателство, на което да я предложи.

Случайна среща в болница във Флорида дава началото

Керъл Кордър среща Лилиан Статков за първи път през 2009 г. “Беше петък вечер. Лилиан бе пациент в регионалния медицински център Bayonet Point на западния бряг във Флорида. На нас, шефовете на отдели, бяха отредени по няколко стаи с пациенти, в които да отиваме. Седмицата бе напрегната и този петък не бе изключение. Слънцето тъкмо залязваше в горещ августовски ден и аз бях напрегната, че трябва да мина по стаите, преди да се прибера”, разказва Керъл.

Когато стигнала до стая 274, първо си помислила, че е празна. “Бе тъмно, малко светлина идваше от единствения прозорец. Когато очите ми се приспособиха, видях крехка фигура на жена в мъхнат розов пуловер близо до прозореца. Оскъдната светлина осветяваше лицето и част от рамото й. Представих се и попитах дали мога да й отнема няколко минути”, разказва Керъл.

Единственият отговор било леко махване с ръка. “Тя бе мъничка, крехка на вид и извита от тежестта на годините си. Имаше кичури оредяла бяла коса по цялата глава, която изпъкваше като релеф. Очите й бяха мекокафяви и не приличаха на очите на 91-годишна жена. Ръцете й бяха изкривени от времето. Това, което някога са били дълги деликатни пръсти като на пианист, сега бяха вейки с неподдържани нокти. Движеха се непрекъснато, чоплеха пухчетата по розовия пуловер, сякаш, за да намерят правилния конец да го дръпнат и разнищят”, описва Керъл.

Жената седяла в инвалидна количка с бяло болнично одеяло върху краката. Керъл я попитала как е в болницата. “Тя ме погледна презрително и каза, че е преживяла и по-лоши неща. Чух отчетливо

тежък източноевропейски акцент”,

спомня си Керъл. Когато попитала откъде е, жената отговорила с тихи сълзи, които се стекли по бузите й: “Скоро ще умра и никой никога няма да разбере историята ми”.

Жената обяснила, че е родена във Варна, но част от ранните си години е живяла в Югоизточна Румъния, че е православна и е била пленена заедно с майка си, когато румънската и германската армия воювали с Русия. Първоначално двете са пленени от руснаците, после - от германците до края на Втората световна война. Жената обяснила, че никога не се е омъжвала, че няма деца, нито роднини, които познава. “Тя знаеше, че скоро ще умре и никой никога няма да разбере историята й. Сърцето ми трепна и й предложих да я запиша.

В понеделник Керъл побързала да отиде в стаята на Лилиан. Занесла със себе си чисто нова тетрадка и решила, че ще прекара обедната си почивка там. “Напълно се паникьосах, когато стая 274 се оказа празна. Изтичах до медицинската сестра и попитах какво се е случило с пациентката. Казаха ми, че е била изписана и е пратена в дом за възстановяване. Прилоша ми при мисълта да я загубя, преди да започнем”, споделя Керъл.

Прекарала останалата част от следобеда в обаждане в няколко местни дома. Накрая намерила Лилиан в един на няколко мили от болницата. Веднага щом успяла да се освободи от работа, отишла в дома The Willow Creek. Когато влязла там, я ударила миризмата на силен почистващ разтвор, който се опитвал без успех да прикрие миризмата на урина и гниене. “Килимът бе износен, мръснокафяв. Мебелите бяха стари и изцапани. Мълчаливо се молех да не попадна на такова място в по-късните си години”, казва Керъл.

Най-накрая намерила правилната стая, в която имало 2 легла. “Всеки обитател бе затворен в собствения си пашкул. Лилиан бе на първото легло, все още облечена в пухкавия си розов пуловер върху износена нощница. Тя светна от радост, като ме видя: “Мислех си, че няма да ме намериш.”

После отишли с инвалидна количка до тиха празна слънчева стая, за да започнат “своето пътуване”. “Лилиан ме попита: “Откъде искаш да започна?”. Отговорих: “Ами от началото, както го помниш.”

“Началото е добро”, рекла Лилиан и започнала да разказва. Керъл продължила да ходи при Лилиан един-два пъти седмично. “Винаги я карах до слънчевата стая. Изглежда, че тя помагаше да се облекчи тягостната атмосфера в хосписа. Не задавах много въпроси - оставях я да говори за всичко, което иска”, казва Керъл.

Понякога Лилиан говорела с копнеж за миналото си, спомяла си за майка си, баба си и дядо си. Понякога очите й се пълнели със сълзи от бруталния начин, по който тя и майка й били третирани. Понякога се усмихвала за добрите времена преди войната или изказвала съжаление за изгубеното семейство, което щяла да види отново скоро в отвъдното.

Лилиан много пъти казвала на събеседничката си, че всички американци са глупави. “Особено аз. Причината бе, че говоря само един език, а тя владееше румънски, руски, немски, френски, английски и малко български. “Американците, казала Лилиан, не ценят образованието. Поставяте вещите на първо място.” Не мога да кажа, че не съм съгласна. Но тя обичаше Америка и много пъти казваше: “Слава Богу, че живея в САЩ. Слава Богу", спомня си Керъл.

Срещите между двете прекъснали внезапно

След като изписали жената от дома, Керъл отишла на адреса, който й дала Лилиан. “Беше скромна сива къща в приятен тих квартал. Имаше прясно окосена морава и няколко цветя в лехи, обрасли с плевели. Желязото във водата от напоителната система беше оцветило алеята и пътеката в тъмно ръждивокафяво. Отидох до вратата и звъннах. След известно забавяне госпожица Лилиан отвори - беше с проходилката си. С наведени очи ми каза, че не може повече да говори с мен. Не ме погледна и не отговори, когато нежно попитах защо. Казах й, че разбирам, и ако реши друго, може да ми се обади”, разказва Керъл.

Тогава една жена се приближила иззад Лилиан. “Погледна ме неприветливо и ми каза да вляза. Бе около 50-годишна, с изцапана бяла блуза и набръчкани панталони. Покани ме в скромна всекидневна със старинно обзавеждане. Миришеше леко на мухъл, защото без съмнение бе стояла затворена със седмици при престоя на Лилиан в дома”, спомня си Керъл.

Жената се представила като Дениз. “Искаше да знае какво точно мисля, че правя, и защо безпокоя Лилиан. Опитах се да обясня как започнаха нашите срещи и колко хубаво бе да накарам госпожица Лилиан да разкаже на някого за преживяванията си. Жената обаче не разбираше защо ми е да правя това за една непозната. Опитах се да обясня колко завладяваща е тази история и колко много означава това за госпожица Лилиан. Споменах, че няма много писано за неевреи пленници през Втората световна война и би било добре да се осъзнае

страданието на източните народи, попаднали в ръцете

на руснаците Обясненията ми останаха глас в пустиня”, спомня си Керъл.

В това време Лилиан получила заповед да седне на дивана, което й струвало известно усилие. “Станах да й помогна, но Дениз ми каза да я оставя да се справи сама. Говорихме само още няколко минути. Дениз така и не разбра, че исках да направя щастлива една възрастна пациентка в края на живота й. По време на разговора Лилиан седеше мълчалива, с наведена глава и очи, човъркайки отново нишките на пухкавия си розов пуловер”, споделя Керъл.

После Дениз се изправила, за да покаже, че срещата е приключила. “Обърнах се към Лилиан и й казах колко ми беше приятно да се запозная с нея и да науча за нейния необикновен живот. Тогава тя вдигна поглед, хвана ме за ръката и ме погледна с надежда: “Моля, върнете се”. Казах й, че може да ми се обади по всяко време. Помислих си, че отново е затворничка - този път в собствения си дом”, разказва Керъл.

Лилиан умира през юни 2010 г. “Никога повече не я видях. Не знам какво се случи с вещите й. Най-големият й страх в края на живота й беше, че историята й никога няма да бъде известна. Неразказаната история е забравена история”, казва Керъл.

След смъртта на Лилиан тя издирила нейна бивша съседка. “Жената я описа като мила - нещо, което тя не ми показа до края на дните си”, откровена е Керъл.

Тя признава, че Лилиан не била човек, когото би избрала за приятел. “Моето възприятие за Лилиан в този момент от живота й не беше за топъл и грижовен човек. Преживяванията бяха втвърдили сърцето й и изострили езика й. Но тя промени хода на живота ми”, споделя американката.