Васил Бараков сам правел боите за картините си, но тетрадката с рецепти изчезнала

Синът на художника - Мирослав, станал микробиолог, за да избяга от сянката на баща си

“Като художник Васил Бараков ползваше бои, които си изработваше сам от пръст и други естествени материали. В началото, защото бил беден да си купи истински бои, а след това - и по навик. И си записваше рецептата за всяка боя в специална тетрадка, но за съжаление, тя се загуби някъде”. Това разказа пред “24 часа” д-р Зоя Първанова, бившата снаха на художника, за която той си останал завинаги един много добър човек.

Д-р Първанова е специалист по вътрешни болести, а синът на художника - д-р Мирослав Бараков, е микробиолог. Когато се разделили, тя се омъжила за чужденец дипломат. След смъртта му в Индонезия се върнала в България, за да се грижи за бившия си съпруг.

Двамата заедно дойдоха в Казанлък на откриването на изложбата “120 години от рождението на Васил Бараков. Територии на меланхолията”. Синът на художника си помагаше с бастун, а бившата му съпруга внимателно го подкрепяше по стълбите.

“Роден съм на 26 април 1944 г., когато бушувала Втората световна война. И баща ми решил да ме кръстят Мирослав, за да има мир”, разказва синът.

Точно на този ден пловдивският театър, където художникът работел като декоратор, трябвало да се евакуира в Асеновград. Младият баща натоварил набързо багажа на семейството на една каруца, а най-отгоре сложил свитък със свои рисунки - към 80 на брой. Каруцарят го уверил, че няма да се изгубят, защото по пътя, дълъг 19 км, често щял да се обръща назад и да ги наглежда. Но все пак свитъкът паднал, без каруцарят за разбере. После Бараков се шегувал: “Сигурно го е намерил някой селянин и е

покрил кочината си с моите рисунки, защото картонът им бе непромокаем”

“Баща ми имаше особено чувство за хумор”, обобщава синът.

Мирослав сам избрал да стане лекар - казва, че никой в семейството не е седял на главата му и не му е казвал какво да прави. А и той самият не пожелал да хване четката заради една несправедливост, запечатала се трайно в детското му съзнание.

“Когато бях в първи клас, имаше една “Златна книга за децата”, много малчугани от моето поколение я помнят - с хубави илюстрации и стихове от Елисавета Багряна, Дора Габе. Сред илюстрациите имаше един щъркел, който аз се престраших да прерисувам. Харесах си много рисунката и горд от себе си,

я занесох на учителката. А тя вика: “А, това го е рисувал баща ти”

Така, съкрушен, още тогава си казах, че няма да се занимавам с рисуване”, разказва днешният лекар.

Талантът да рисува наследил внукът на художника - Васил Бараков-младши. Той обаче се занимава с живопис само любителски.

Можело, разбира се, Мирослав да стане и учител - професия, която и до днес намира за интересна, защото обича да общува с деца. Майка му Катя била учителка по математика, а баба му Зина - начална. Тъкмо тя го възпитавала строго и му късала листовете, когато пишел грозно или с грешки. Защото баща му, вглъбен в творчеството си, нямал много време да се занимава с него.

В по-късните години, когато вече семейството си построило вила в Драгалевци, художникът се качвал в ателието си към 8 ч и слизал за обяд чак в 15 ч. Не спирал, докато не завърши започнатата творба.

А преди това - в първите си софийски години, Бараков работел върху кухненската маса. Живеели на тясно: художникът и съпругата му в кухнята, Мирослав с баба си и дядо си - в другата стая. Деляло ги едно коридорче.

“По-скоро баща ми ме възпитаваше с личния си пример.

Необичайно за художник, той не беше бохем

Пиеше само по чаша вино на Коледа и на Нова година, в останалото време не близваше дори бира. И не пушеше, държеше много на моралните норми”, спомня си Мирослав.

Професията на майка му се оказала много полезна за семейството през 1947 г., когато Васил Бараков бил обвинен във формализъм. На практика не можел да работи официално като художник. Бил добър с шрифтовете и издателства му давали да рисува корици на книги и правел реклами. Жена му преподавала частни уроци по математика, за да имат допълнителни доходи - така някак скърпвали нещата. “Майка ми винаги го е подкрепяла, бяха добро семейство, а и тогава хората някак бяха по-сплотени”, дава си сметка Мирослав. И така докъм 1958 г., когато нещата отново се отприщили.

“Човекът, който го обвини във формализъм, беше Богомил Райнов

След време двамата се срещнали, Райнов му подал ръка, но баща ми я оставил да увисне във въздуха. Аз самият също имам своя история с този човек. Навремето на площад “Славейков”, в сградата, където е сега Столичната библиотека, работеше ресторант. Аз седях на една маса, а до мен имаше празни столове. Богомил Райнов, без да ме познава, случайно дойде и седна на един от тях. Не знам кой дявол ме накара, но му казах: “Г-н Райнов, аз съм синът на художника Васил Бараков”. Той леко трепна и рече: “Аз имам грехове към вашия баща, но времената бяха такива”.

“Обвинението във формализъм подейства на баща ми много зле, но той не изпитваше някаква ненавист към тези, които съсипаха и творчеството, и живота му. Да прощава, го беше научила майка му - моята баба Лала Баракова. Тя бе от свещеническо семейство и много религиозна”, разказва Мирослав.

В изложбата на Васил Бараков е включен и портрет на майка му. “Вероятно го е дал синът на художника Златю Бояджиев, един от най-близките хора на баща ми”, предполага Мирослав.

“Баща ми се увличаше по Бялото братство

Беше много близък с художника Васил Иванов - ерудит, философ и мистик, последовател на Петър Дънов”, разказа още Мирослав Бараков.

Васил Иванов се занимавал с йога, астрология и хиромантия, славел се с дарбата на ясновидец. Живеел в малка дървена барака в дъновисткия квартал “Изгрев”. Водел затворен, изолиран, свръхконцентриран в творчеството си живот. Петър Увалиев казва през 1962 г. по Би Би Си, че Васил Иванов е човекът, който задълго е единственото лице на модерното българско изкуство на Запад.

Покрай баща си Мирослав имал привилегията да познава лично едни от най-големите български художници, които често посещавали дома им.

В съзнанието му са оставили траен белег творци като Златю Бояджиев, Цанко Лавренов и Владо Рилски, баща му бил добър приятел със Здравко Александров Канчелов. Често им гостували Рафаело Михайлов, Кирил Цонев, Иван Ненов, Екатерина Савова, Давид Перец.

“Много често вкъщи идваше и Петър Младенов - художникът, не някогашният външен министър и президент на България. Мисля, че за този човек след време ще се говори много и може би той ще стане по-известен от съименника си политик”, казва Мирослав Бараков.

През 1931 г. Петър Младенов е сред основателите на Дружеството на новите художници, а през 1970 г. тогавашната власт го удостоила с орден “Георги Димитров”.