Как Катето Евро загуби Сашко в планината, а майка й се пристрасти към бингото

“Данчето не само че по цял ден играеше, ами си завъди и компания от несретници, на които носеше баници, кюфтета, хранеше ги царски”

“Сашко беше луд. “Майко - вика, - искам да стана гребец.” “Моля?! Не! Как, бе, ти ще се удавиш веднага!”

С Жорж обмислят да си продадат колите, за да купят свястно болнично легло за момчето им, когато си чупи крака при падане от покрива

Тази година вечно младата фурия Катерина Евро стана на 66 години. По този повод в миналия брой публикувахме два откъса от книгата "Катерина Евро... И още нещо" на Диляна Ценова.

И понеже такава личност не се събира изобщо в две страници (изобщо във всякакви лимити), остана още един уникален разказ от живота на многоцветната актриса, свързан с нейната майка и сина й - актьора и водещ Александър Кадиев. Това е само малка част от всички любопитни истории на Катето Евро, които може да научите от нейната биография.

По едно време майка ми яко се запали по бингото, аз и Валя я научихме. Заведохмя я, показахме й как се играе и

тя остана очарована

Каза, че по-интересно нещо не била виждала през живота си.

Като повечето възрастни и не особено ангажирани хора тя се пристрасти. Не само че по цял ден играеше, ами си завъди и компания от несретници, на които носеше баници, кюфтета,

хранеше ги царски.

Разказваше много смешни неща за бинго обществото, помня един човек например, който отказваше да се прибира.

Жена му идваше да го вика, а те го криеха, правеха се, че не са го виждали, абе, големи истории.

Случвало ни се е с Валя да излезем, да седнем първо да хапнем, после да решим да отидем и на бар,

обаче ни свършват

парите

и започва чудене какво да правим. В такива кризисни моменти й казвах:

- Давай, Вал, да минем през бингото на "Стефан Караджа", майка ми е там, ще ни даде.

Сядахме, започвахме да играем, ако спечелим, спечелим, ако не, тя ни даваше парички.

Много смешна беше тая нейна страст, даже баба беше започнала да се притеснява, мислеше, че дъщеря й се е побъркала:

- Кате, какво й става на майка ти? Заживя в бингото.

- Не знам, бабо - казвах аз, - нямам никакъв пръст в тази работа.

След като

Сашко падна

от покрива и си счупи крака,

ние с Жорж отидохме да съобщим на мама пак в бингото. Само като ни видя още от вратата, веднага разбра. Викна:

- Нещо се е случило със Сашко, нали?

Почти всеки ден идваше в болницата. Детското отделение беше отвратително, малки легла с изтърбушени пружини, горките хлапенца! Как се лежи един месец с опънат нагоре крак върху пружини? При всяко движение го болеше адски, с Жорж обмисляхме да си продадем колите и да купим от чужбина някакво свястно легло, ама докторите все повтаряха: "Още малко, още малко...".

Мама му носеше бонфиленца, както ги обича, на тиган, много се притесняваше. Другият човек, който седеше почти всеки ден при детето ми, беше

моята

приятелка Мартина

Вачкова

Разказваше му разни истории, чешеше му крачето, четеше му приказки, зверски я обичам!

Понеже Сашко беше луд, категорично му отказвах всеки път, когато ме молеше да го запиша на някакъв спорт.

- Майко - вика, - искам да стана гребец, запиши ме на гребане на Панчаревското езеро.

- Моля?! Не! Как, бе, ти ще се удавиш веднага! Най-много хора се давят в Панчаревското езеро, защото отгоре водата е топла, а отдолу е ледена.

Минаваше време и пак започваше:

- Искам да карам ски.

- Не може, забрави. Планини, снегове и вода - не!

- Тогава - вика - балет?

- Не - врещя аз. - Това пък и дума да не става!

Обаче все пак ми стана мъчно за него и

реших един

път да го заведа на Витоша

не да кара ски, шейничка му взех, детенце беше все пак, иска му се да се пързаля в снега. Но както си седяхме с приятели и пиехме топъл чай, изведнъж Сашко изчезна. Вдън земя сякаш потъна, никъде го нямаше! Снегът беше страшно дълбок, до кръста ми стигаше. Зърнах две

следи от шейна, които отиваха право към едно дълбоко дере,

и се побърках.

Започах да тичам с мъка в дълбокия сняг, следите продължаваха все по-надолу и по-надолу, крещях, падах, пак крещях, но така и не го виждах. По едно време дочух от много много далеч едно тъничко: "Майкооо..." Беше паднал, милият, а отгоре го затрупали тонове сняг като лавина. Ровихме като луди, едва го извадихме.

Така и не можа да стане нито спортист, нито балетист.