Стивън Спилбърг се помирява с родителите си чрез “Семейство Фабелман”

През цялата си кариера най-иконичният режисьор канализира сърдечната болка от детството си в своите филми

С полуавтобиографичната лента той споделя по холивудски ранните си спомени за семейството, развода, антисемитизма и камерата, която го защитава

“Отрано бях много, много наясно, че съм аутсайдер”, признава носителят на “Оскар”

Докато 7-годишният Сами Фабелман отива към първата си филмова прожекция на “Най-великото шоу на Земята” от 1952 г., неговите родители му разказват за чудесата, на които предстои да стане свидетел. Бърт, електроинженер, обяснява устойчивостта на технологията - как движещите се картини използват ограниченията на собствените системи на тялото ни, за да ни подмамят да видим движение там, където такова няма. Мици, която можеше да е концертираща пианистка, ако не беше домакиня, романтично казва: “Филмите са сънища. Сънища, които никога не забравяш”. Има само един проблем, отговаря Сами: “Сънищата са страшни”.

Страхотна начална сцена, която показва как в крайна сметка едно дете е продукт на двамата възрастни, а усещането за магия на майка му и прагматизмът на баща му се комбинират, за да създадат естетиката към изкуството на един легендарен режисьор.

Това е тайната на Стивън Спилбърг, който по време на цялата си кариера канализира сърдечната болка от детството си в своите кинотворения.

С новата си полуавтобиографична драма “Семейство Фабелман” (The Fabelmans) най-иконичният режисьор прожектира собствените си спомени на големия екран по своя най-верен начин, а именно по холивудски - в (измислена) версия на израстването на едно момче и посвещаването на неговото призвание.

Лентата, чийто сценарий е написан от него в съавторство с великия драматург Тони Къшнър, разказва за идеалистичното дете от еврейско семейство, което расте горе в Американския югозапад и се влюбва в киното, докато майка му и баща му се разлюбват един друг.

За Спилбърг това не е само шанс да сподели историята на живота си със света, но и възможност да се примири със загубата на родителите си.

“Мислех за това от дълго време - обясни носителят на “Оскар” на световната премиера на филма на международния фестивал в Торонто, където спечели наградата на публиката. - Не знаех кога ще стигна до това. Не е, защото реших да се пенсионирам, а това е моята лебедова песен, не вярвайте на това. Тони [Къшнър] и аз започнахме да говорим за тази възможност, правейки “Линкълн” заедно. Тогава Тони изпълняваше ролята на терапевт, а аз бях негов пациент”.

Професионалното дуо работи върху спомените на Спилбърг, за да напише сценарий, който да служи като интимен портрет на годините, по време на които той обработва трудните за осъзнаване проблеми между майка му и баща му - всичко това, докато усъвършенства страстта си за правене на филми.

“Помислих си, ако щях да оставя нещо след себе си, какво трябва да преразреша и разопаковам относно майка ми, баща ми и сестрите ми? - обяснява той, добавяйки: - Този филм за мен е начин да върна майка си и баща ми. И също така доближи сестрите ми Ани, Сузи и Нанси по-близо до мен, отколкото някога съм смятал, че е възможно.”

Простирайки се от началото на 50-те до края на 60-те години, лентата драматизира почти цялото юношество на режисьора - започвайки, естествено, с това, което може би е първият му спомен от ходене на кино.

“Най-великото шоу на Земята” в крайна сметка се оказва незабравимо преживяване, ако не и вълшебно. Сцената на дерайлиращ влак плаши малкия Сами (Матео Зорион Франсис-Дефорд) толкова силно, че той не може да я избие от главата си. Тази травма ражда мания. Той кара родителите си да му дадат влак от осем части, по един вагон за всяка вечер на Ханука, и се заема да пресъздаде картините в главата си в тяхното мазе, използвайки камера, за да документира всичко и да може да го гледа отново и отново. Баща му (Пол Дано) първоначално е бесен, че чупи влаковете, които са прецизно изработени, но майка му (Мишел Уилямс) разбира какво търси Сами: “Той заснема изображенията, за да може да ги контролира”.

Властта върху картините, разбира се, е това, което Спилбърг винаги е правил.

Пътят на Сами и семейството му, включително двете по-малки сестри на момчето, продължава от Ню Джърси през предградията на Финикс до Калифорния. По-голямата част от лентата показва тийнейджъра Сами (в чиято роля вече е Габриел Лабел), докато той става все по-опитен режисьор.

Драмата прескача между две успоредно вървящи песни. От една страна, Сами бавно се развива, научавайки триковете на занаята чрез все по-сложни аматьорски продукции (включително уестърн и легендарния 40-минутен военен филм от младостта му “Бягство от нищото”). В същото време той наблюдава отстрани как родителите му се отдалечават един от друг и в крайна сметка стигат до развод. Голяма част от напрежението между тях произтича от присъствието на трета фигура в брака им: колегата на Бърт и близък семеен приятел Бени (Сет Роген), чиято връзка с Мици очевидно е нещо повече от чисто платонична.

Когато баща му нарича правенето на филми “хоби”, Сами се бунтува срещу неговото описание, сякаш чувства дълбоко в костите си, че това се превръща в същността на нещо, което той наистина е. Намира щракането на камерата за успокояващо, малкото си монтажно студио - за комфортно, а решаването на проблема как да направи филмите си още по-въздействащи - за трудна, но изключително възнаграждаваща задача.

Продукциите на Сами са много сериозни спрямо бюджета им, но също така показват колко много умения притежава момчето в ранна възраст. Вдъхновяващо е да ги сравним с начина, по който Спилбърг в реалния живот режисира този филм, позволявайки да видим сами корените на нечий стил на работа и докъде може да стигне някой след десетилетия упражняване на занаят.

Показателна е сцената, в която семейството използва фаровете на колата си, за да осигури прилична “кинематография” за кадри, заснети през нощта.

Голяма част от продукцията изглежда нарисувана от преки спомени, защото има подробности, които са твърде специфични, за да бъдат измислени - набръчкването на хартиена покривка, нежния пулс на врата на умиращата баба на Сами, жестоката мъдрост на чичото (Джъд Хирш), който показва на момчето, че мечтите му да стане режисьор всъщност могат да се превърнат в реалност.

Моменти извън времето, увековечени в блясък от кинематографията на Януш Камински, докато музиката на Джон Уилямс вълнува допълнително, без да надделява върху разглежданата история.

Актьорът Джъд Хирш, който получава много хвалебствия за играта си в ролята, призна, че когато е попитал Спилбърг за истинския човек, на когото е базиран неговият герой, той му отговорил, че: “никога не е разбрал и дума, казана от него”.

В калифорнийската част от историята, когато е абитуриент, Сами е тормозен от антисемитски настроени съученици, които го наричат “Бегелман”. По-късно той излиза с приятелка християнка, която се опитва да го обвърже с Исус.

Спилбърг сподели, че антисемитският тормоз, с който се е сблъсквал като момче, е “само малък аспект” от живота му: “Това не е никаква управляваща сила в живота ми. Отрано бях много, много наясно, че съм аутсайдер”.

По-широките сюжетни линии на филма са верни на детайлите от собствената история на Спилбърг. Той е роден малко след Втората световна война в Синсинати. Баща му е бил пионер в компютърното инженерство, а майка му е свирила на пиано. Арнолд Спилбърг идва от семейство на ортодоксални евреи. Стивън посещава еврейско училище като дете и има бар мицва в Аризона. Семейството се мести от Ню Джърси в Аризона, а после в Калифорния. Родителите му се разделят в средата на 60-те години.

Разводът, отсъстващият баща и обтегнатите отношения родител - дете се очертават като ключови теми в много от неговите филми.

По повод на “Семейство Фабелман” Стивън Спилбърг не скрива: “Винаги съм можел да сложа камера между мен и другите, за да се защитя, но не можех да го направя, разказвайки тази история. Актьорският състав знае, че това беше емоционално много трудно преживяване”.