По Чехов

Каква сутрин само… Напомня ми Чехов. В главата едно ужасно двоумление – да допия водката или да се гръмна? Нещо като във “Вуйчо Ваньо”? Не! Това, моето, е друга пиеса. Във “Вуйчо Ваньо” Елена Андреевна казва: А времето днес е хубаво. Пък Войницки отговаря: В такова време е хубаво човек да се обеси. Ето… изтънчено някак… Дори пасторално. Това при тях е от чая. Пият чай, много чай. Възпитани хора, интелигенция. Е, да, мразят се, обиждат се… и накрая се гърмят. Никакви въжета. Пистолет, братче, пистолет... Абе, обичам я тази пиеса. Любов, страдание и всичките герои нещастни. Страдащи, захвърлени в сивия край на живота, останали само със спомени за неосъществено величие. А пък какви простички желания имат всъщност: да заживеят “както преди, постарому”, сутрин чай, след дванадесет – нещо за хапване, а надвечер – трапеза и пак чай, и “всичко както си му е редът…” Ако замениш чая с водка, животът наистина би изглеждал опияняващо лесен и напълно безтегловен.

А при мен - какво? …Совсем не хорошо! То и водка не е останала от снощи. Заради поредния опит да изключа… Да забравя… Ама пък чак така да се напия…? Уж не съм пияница... Не съм! Може и така да изглеждам, но на почти петдесет как да изглежда един творец, изцеден от живота, а?

Вали! Втори ден не е спирало. Времето хич не е по Чехов. Значи пистолет...? Тука някъде се търкаляше един… Е, а намери го, де… В тази бъркотия… Абе, голяма свинщина.

“Да, братко. В целия ни уезд имаше само двама порядъчни, интелигентни хора: аз и ти. Но за някакви си десет години еснафският живот, презреният живот, ни погълна; той отрови кръвта ни с гнилите си изпарения и ние станахме също такива простаци като всички” - това вече е от “Вуйчо Ваньо”, само ми кацна на езика… Защо ли? Защото…

Бях… е още съм. Така, де, бях добър актьор. Бях Михаил Лвович Астров, лекар. Пет сезона. В този N-ски областен театър, както казва Чехов. Това беше върхът в моята театрална кариера. “Вуйчо Ваньо”, голяма пиеса, сериозна. Гост-режисьор от столицата, гост-сценограф. Награди на Съюза за режисура и за сценография на гостите, разбира се. За нас, актьорите - “голяяямо творческо постижение” и много чай… разбирай водка… за да се потопим по-дълбоко в психологията на персонажите си и на чеховщината.

Ех, чеховщината! Тя ме облада, лепна се за мене като бездомно куче след клошар… Искам да кажа, просмука се в мене… като влага в бучка сол. Изхвърли ме от добре трасирания житейски коловоз, по който бях поел, и ме превърна в театрален аватар… Така ли се казва сега за реално трагичен персонаж?

Боже, колко сложно мисля вече. Това имах предвид, нали разбирате… Търся пистолета. Всичко трябва да преровя в този безпорядък…

Няма го. И тук го няма… Я да видим какво има в тази кутия? А… Албумът със снимки от сватбата ни с Иглика. Е как така не го е взела с партакешите си? Тази… тази… абе не знам каква… Заряза ме! Заряза ме точно когато талантът ми се нуждаеше от най-много грижи и силна семейна подкрепа. Остави децата на село при майка си, а тя хукна по бардаците в София. Пее. Певица е. В пиано барове и по къщите на паралиите. Преспа с половин София, а децата израснаха на село. Колко я обичах само! Ох, колко я обичах! Исках не просто да блести, исках да искри край мене. Да е съпругата на звездата. Да е Звездата на звездата! Да се носи като слънчева комета из този сив град и всички да са наясно, че ще изгорят при досега си с нея. Е… изгорях аз.

Гледай, гледай… Колко брадясал съм бил на сватбата си. Беше модерно. Саморасляк, неподдържана, половината черна, половината рижа… Ама не ми е пукало. Актьор, перспективен… Тогава така се харесвах. И Иги ме харесваше. Прякорът ѝ беше Иги Поп. Беше пънкарка по душа, макар че можеше и да те разплаче, ако изпее “Бела съм, бела, юначе”. Тогава. Сега е… Баста! Само гадости са ми в главата. И в устата ми е гадно… и в душата. Трябва да пия нещо. Не, не алкохол. Водка няма. Чай?... Чай! Боже, не съм пил чай от времето на “Вуйчо Ваньо”. Тогава режисьорът държеше чаят на сцената да е истински. Казваше, че това е “две в едно” – автентичност и ободряване. Сигурно имаше право. Ама имам ли чай?

А, ето тук, в шкафа над мивката. Ментов. Останал е от времето, когато лекувахме коликите на Иги от “нервен стомах”. Тя казваше, че я подлудявам. Тъкмо беше родила, а ние репетирахме ежедневно и… после правехме “разбор” в клуба към театъра… до един-два през нощта. Тя оставаше сама с детето, с нашия син – Васко… Дъщерята не е от мене. Беше оставена при майка ѝ в онова “горно нанадолнище”, та нямаше и кой да ѝ помага. Една вечер ме прибраха двама колеги, защото не можех да пазя равновесие… не помня по каква причина, а тя като ни погна с един голям кухненски нож, с този, дето режех пържолите… Аз се скрих в банята и тя, к’во … нацепи картонената врата, докато ножът не заседна и вече нямаше сили да го извади. Там и спах, в банята, на плочките. Настинах. Две седмици бях вън от строя. Боже, какво ли не направи тази жена, за да ми провали кариерата. А аз я обичах! Обичах я, бе, братче…

Добре, де, и к’во значи обичах? K’во значи да обичаш, ако “обичаният” през цялото време повтаря като папагал, че не го обичаш, събира си партакешите и духва през девет града в десетия? К’во съм обичал тогава, а? Я да видим, за к’ва обич става дума тука? Ето един въпрос, дето май няма еднозначен отговор.

Ако тръгнем от Сътворението, ще се окаже че обичта идва чак с познанието. Защото в началото никъде не става дума, че Адам и Ева са се обичали. Били са нещо като съквартиранти в рая, ама за обич и дума няма. То и после много-много за обич пак не се говори, ама вече неволята ги събира. Изгонени са. Изръфали са ябълката. Трябва да са заедно, ако искат да оцелеят вън от райския берекет. Пък и са се опознали…Това се случи и на нас с Иги.

Събра ни нуждата. Пристигна в града, завършила някакво училище за народни певици и нямаше къде да живее. Натресе се в нашата квартира, уж временно, при своя приятелка, която беше гадже на моя съквартирант, с когото заедно дойдохме тук по разпределение. Ние обитавахме две отделни стаи и един малък общ хол с кухня. Една седмица Иглика спа на канапето в хола, но това не си беше работа. Сутрин ставахме рано, искахме да пием по едно кафе, искахме да си отворим гласовете, да се посмеем, а вместо това шепнехме, стъпвахме на пръсти и гледахме голите ѝ крака, изскочили от завивките. Тогава предложих двете момичета да спят заедно в едната стая, а ние, кавалерите, в другата, но след като и двамата влюбени категорично отказаха, драматично приех ролята на жертва и се съгласих аз да спя на канапето в хола, а Иглика - на моето голямо легло в стаята. Харесвах я. Още първата вечер тя ме събуди посред нощ и ми предложи да легна от другата страна на двойната спалня, ако обещая да спя кротко и без да хъркам. Не хърках, но нямаше как да устоя на прекрасните ѝ дълги, избелени като с белина бели крака, с изваян прасец и съвършено тънък глезен. Така заживяхме заедно. Десет години. Оженихме се на втората, защото тя бременееше на всеки шест месеца и беше опасно да прави повече аборти. Три години преди да ме срещне, беше родила дъщеря си, на 17 години. Преспала един-единствен път с женения си учител по солфеж и четири-пет месеца по-късно разбрала, че нещо не е наред с тялото ѝ. Нямало как да махне плода вече. Върнала се на село, прекъснала училище по болест и тайно родила вкъщи с помощта на майка си и една стара акушерка от селото. Останала с малката Мила още един срок и после се върнала да завърши. Почти никой от съучениците ѝ не разбрал какво ѝ се е случило. “Таткото” най-малко. Няколко месеца след като заживяхме заедно и беше ясно, че съм хлътнал до уши по нея, гостувахме на роднините ѝ и там на всички тя ме представи като бащата на Мила. Нямах против, детето беше разкошно. И до ден днешен тази прекрасна девойка я чувствам като своя скъпа дъщеря. А най-милото е, че въпреки майка си детето… и двете деца не вярват и на една дума от всичките гадости, избълвани срещу мен. Не ме оставят без внимание.

Ето затова казвам, че обичането, макар и да изглежда ясно като действие, не е просто уравнение. Винаги има поне няколко неизвестни. Понякога така и не разбираме кого и какво обичаме.

Поизстина ли чаят? Ох, топъл е. Пари. От водката също пари, но и боли… понякога сутрин. Главата.

Иглика… Всъщност в онези първи вечери на голямата спалня всеки от нас пренесе в леглото своя свят. Опита или по-скоро разочарованието от предишните си връзки, неосъществени желания, фобии, претенции… Нощ след нощ проектирахме себе си един върху друг и бяхме като огледала, в които, ако искаме, можехме да видим отразената душа на другия. Само че не посмяхме. Страхувахме се. Аз повече. И колкото по-яростно обичах Иги, толкова повече се страхувах. А, както знаем, страхът може да има много и различни форми. Моят страх се проявяваше един път като безразличие, друг път като раздразнение, като колебание, а нерядко и като безчувственост. Режисьорът постоянно ми повтаряше: “Астров, колкото е по-силна обичта, толкова по-голям е страхът!” Ама аз си го знаех, за това и моят Астров беше великолепен. Най-много аплодисменти получавах аз.

Страхът при Иглика изби в желание да си тръгне. Да ме замени… Вярваше, че това ще я спаси, ще я излекува от “безсъдържателната”, както казваше, любов към мене. “Искам нещо друго, скъпи! Искам някой друг!” Казваше го на висок глас и с усмивка, а аз не ѝ вярвах. Сигурно несъвършено, но я обичах и бях убеден, че това се вижда от Космоса. Тя не е сляпа, успокоявах се.

Но един ден, докато бяхме на турне, изпразнила гардероба си в две пътни чанти и в стил Тарантино написала с червило на огледалото в спалнята: “Напускам те!” Прекършеното цвете на леглото явно беше опит да онагледи текста. Беше лято и децата от месец бяха изстреляни в онова село на г-за на географията. Там си и останаха.

Така и не сме разведени още. Аз отказах, а тя отсече, че може да чака. Пък и с моя начин на живот скоро щяла да бъде вдовица…

Напих се безпаметно, а после изтрезнявах с дни. За да вляза отново във форма, като мантра повтарях една от репликите на ролята си във “Вуйчо Ваньо”: “Баста! Изтрезнях. Виждате ли, вече съм съвсем трезвен и такъв ще остана до края на дните си… Аз казвам: моето време вече си е отишло, за мен е късно... Остарях, съсипах се от работа, станах вулгарен, чувствата ми се притъпиха и, изглежда, вече не бих могъл да се привържа към някого. Никого не обичам и... вече няма да обикна...”

И сега потръпвам. Изтръпнал съм от обида и гняв, от безсилие и отчаяние. С изчезването на Иглика всичко се счупи. Съзнанието ми изгърмя. Умът ми се разпиля като издухано глухарче. Изгубих се. Загубих себе си. Остана само усещането за свършеност, за свършена мисъл, за свършен живот… за край на пиесата. Остава само да пуснат завесата, да се подредим всички отзад … и да чакаме аплодисменти.

Отново потръпвам. Този път от чая. Напълно е изветрял. Пия топла вода.

Боже, Боже, ще си почина ли някога от тази тъга? Ще успея ли отново да открия себе си? Но себе си преди Иглика, преди Астров, преди чая и водката…?

Ааа… ето го! Пистолета. През цялото време е бил пред очите ми.

Трябва да се обадя на децата. Трябва да се сбогувам… с тяхното детство, което така и пропуснах. Това да са големи, не е интересно. Не е интересно за мен, те може и да са на друго мнение. Ех, да можеше да се сменим някак : аз - малък, те - големи… Да, ама сега всички сме големи и път назад няма. Няма.

Пистолетът е лъскав, черен. Има голям пълнител. Ето… Заредих го. Стои удобно в ръката. Отварям бавно устата и захапвам дулото. Нямам колебание. Притварям очи и натискам спусъка…

…Топлата вода се изстреля мощно, дълбоко в гърлото ми. Успешен изстрел. Сигурно с водка ефектът ще е още по-разтърсващ. Сега си спомних, че когато всички живеехме заедно, зареждахме пистолета с шампанско и се пръскахме, пръскахме… Васко се късаше от рев, че му ползваме играчката, а после цялата къща лепнеше дни наред. Абе свинщина.

Боже, нищо не е такова, каквото трябва да бъде… Обич няма!

Не чакам аплодисменти…Чакам… нова роля.

“Завесата бавно пада!”

*Откъсите от пиесата „Вуйчо Ваньо“ са от превод на Иван Николов.