Смешно и умно "В очакване на Годо" на Армията

Иван Урумов качествено продължава версията на Леон Даниел отпреди 35 г.

След представлението на “В очакване на Годо” в Армията чувам репликите на две дами край гардероба. Едната се възторгва: “Много ми хареса!”. Другата отбелязва: “Да, бе, но се изморих постоянно да разгадавам какво искат да ми кажат!”.

Може би си внушавам, но напрегнатата тишина в салона, без никой да гъкне, е именно заради усилията на зрителите да разкодират зрелището на сцената. А то е съвсем просто и поднесено честно, без декоративни финтифлюшки и нарочни усложнения. Режисьорът Иван Урумов измисля най-подходящ стил за опитомяване на текста на Самюъл Бекет, смятан за библия на авангардния театър.

Точно тази двойственост между елементарния разговор на двама скитници на сцената и сложните философски изводи за човешката участ на Земята е притеснявала постановчиците, заели се с реализацията на пиесата. Как да ги съчетаят, да ги превърнат в зрелище, което няма да досажда на актьорите и няма да отблъсква зрителите! Неслучайно в Англия през 1955 г. след постановката на Питър Хол (две години след първата в света премиера в парижкия театър “Вавилон”) обявяват текста за “най-противоречивата пиеса на годината”. Но изглежда, французите са по-толерантни и любопитни от зрителите на Острова, защото се тълпят в театър “Вавилон” чак до 1958 г., преди спектакълът да падне от афиша.

У нас “Годо” за първи път бе изиграна в Армията през 1988 г. Бях свидетел като работещ в дирекция “Театър” на тогавашния Комитет за култура (бъдещото културно министерство) как първото предложение на Театъра на армията за постановка на Леон Даниел бе отхвърлено след гореща нападка от критика Севелина Гьорова. Мотивите ѝ се опираха върху едностранчивото тълкуване на текста на Бекет от позициите на “най-оптимистичния, най-жизнеутвърждаващия обществен строй, социализма и комунизма” чрез “подателя” ЦК на БКП. Тези позиции не допускаха неоптимистичен поглед за човека. Не дай боже да е виждан самотен, неразвиващ се, антиколективен. Година преди радикалните политически промени у нас Бекет бе низвергнат. Но само временно, защото директорът на Театъра на армията, Стефан Тамахкяров, далновиден и мъдър човек, внесе същото предложение още на следващата репертоарна година. И Леон Даниел поднесе на българската публика царицата на абсурдния театър с елитен състав – Ивайло Христов, Йосиф Сърчаджиев, Атанас Атанасов, Мирослав Косев и Веселин Ранков. Зрителите се отблагодариха, като търсиха билети до 1994 г., когато бе изиграно 150-ото представление.

Сега Иван Урумов се справя блестящо с подводните камъни на текста и поднася стегнато, умно представление на двама клоуни - Естрагон (Георги Къркеланов) и Владимир (Иван Радоев), които чакат Годо, но вместо него посрещат други двама клоуни - Поцо (Юлиан Вергов) и Лъки (Моню Монев).

Сценографката Нина Пашова оставя сцената напълно пуста и дори единственото дърво от текста е преместено в зрителната зала.

В началото на представлението на огромен камък седи Естрагон. Къркеланов представя вечно ухиления клоун и усмивката му не слиза от лицето. След известно време от диалога между двамата можем да отбележим, че Владимир на Иван Радоев е по-разумният, по-зрелият и често командва какво да правят. Естрагон на Къркеланов е разсеян, невнимателен и често забравя действия, места, обещания. Може да се каже, че двамата представляват човечеството.

Комичното третиране на тази ситуация е в репликата, че на единия му миришат краката, а на другия - устата. Двамата актьори се справят прекрасно с нищонеправенето на сцената. Ту се сърдят, ту се заобичват, опитвайки се да внесат яснота в координатите на времето и мястото. Напразно. В нашия свят, където властва случайността, няма логика и обяснение на човешките действия, обречени на неуспех.

Най-безсмисленото съучастие на зрителя е, ако той непрестанно си задава въпроса “Защо?”. Липсва мотивировка за каквото и да е движение или мнение на двамата клоуни. И както си разменят безсмислени забележки, отричащи или потвърждаващи също така безсмислени мнения, посрещат Поцо и Лъки.

Сега трябва да похвалим костюмите на Нина Пашова, оставила Вергов да прилича на блестящо опакован шоколад, нещо между римски император и пожарникар. Слугата му Лъки е подобен на двамата скитници, нахлупили емблематичните Бекетови бомбета. Иван Урумов е работил с двамата актьори гости в камерните “Кафе с претенция” и “Черна комедия”, така че знае на какво може да разчита. Въобще неговата намеса в спектакъла се усеща силно, “В очакване на Годо” е стъпало в режисьорската му кариера.

За зрителите, които познават директора на Армията - актьора Мирослав Пашов, неговата кратка поява на сцената в ролята на Момчето, пратеник на Годо, е финално намигване към публиката. Смешен детайл към смешното представление на Армията, качествено продължение на Леон-Даниеловата версия преди 35 години!