Биеналето във Венеция превърна зрителя в елемент от творбата

Седмица след финала на Петдесет и деветото издание на Венецианското биенале на изкуствата Венеция започна да се подготвя за следващото голямо изложение – Осемнадесетото издание на Венецианското биенале на архитектурата, което ще се проведе догодина от 20 май до 26 ноември в комплекса Арсенал и в Градините на Биеналето. Билети на промоционални цени вече могат да се закупят на сайта на Биеналето за архитектура, чиято тема ще е „Лаборатория на бъдещето”, информира БТА. А негов куратор ще бъде Лесли Локо, ганайско-шотландска архитектка, преподавателка по архитектура в различни университети в Африка и на други места по света, създателка на архитектурни школи, а също така и писателка.

Както показва обобщаващата тема на Биеналето за архитектура, то ще се фокусира върху архитектурата като лаборатория, в проектиране и създаване на населени места и сгради, в които са вложени всички модерни архитектурни прийоми и нови технологии, замислени да улеснят ежедневието на хората. Но същевременно всичко това ще се вписва хармонично в околната среда, която няма да бъде изтласкана до функциите на декор, а ще бъде нещото, което хората ще трябва в бъдеще да се научат да уважават, бранят и ценят още повече.

И докато тече подготовката за Венецианското архитектурно биенале, организаторите на 59-ото издание на Биеналето на изкуствата обобщават резултатите от него. В числа те могат да бъде обобщени така: над 800 000 продадени билети, което е увеличение с 35 процента спрямо Биеналето през 2019 г. Тази година изданието на Биеналето продължи освен това и по-дълго - 197 дни спрямо 173 дни през 2019 г. и де факто бе най-продължителното в 127-годишната история на Биеналетата във Венеция. Предвид броя на продадените билети спрямо продължителността на тазгодишното издание, то се явява и най-посещаваното в историята на Венецианските биеналета. 59 процента от зрителите тази година са дошли от чужбина, а 41 процента са били италианци. 30 процента от зрителите са били учащи и млади хора. 10 000 са били общо журналистите, посетили изложението през седемте му месеца. Тези числа потвърждават огромния триумф на Биеналето на изкуствата, чието тазгодишно издание бе проведено за първи път след парализата в света на изкуството, причинена от коронавирусната пандемия. Президентът на изложението Роберто Чикуто определи тазгодишното издание като голям успех, що се касае до броя на зрителите и медийния интерес. А кураторката на изданието Чечилия Алемани припомни, че този успех е бил постигнат по време на едно много дълго пътуване, протекло през пандемия, жестока война насред Европа и колективно чувство на несигурност. Организаторите на Венецианските биеналета се надяват този успех да се повтори и при 18-ото издание на Биеналето на архитектурата.

Освен с рекордите и успехите, тазгодишното Венецианско биенале обаче продължава да поражда и коментари за новите тенденции в съвременното изкуството, които бяха откроени в него и които показаха един променящ се в тази насока свят. Изкуството вече не се свежда само до творби, пред които стоят безмълвни зрители. То вече е замислено като творби, в които публиката участва активно. И тук не става дума за пърформанси в стил Марина Абрамович, които са специално заснети, за да бъдат излъчвани после в медиите и в социалните мрежи. На 59-ото издание на Венецианското биенале изкуството се открои като нещо, в което зрителят се потопява неволно, той става част от инсталациите и творбите, неговите реакции са елемент от творческия замисъл. Тази тенденция бе наблюдавана в редица национални павилиони, разположени в комплекса Арсенал и Градините на Биеналето.

Загадката на нимфата

Един от най-успешните павилиони на Биеналето беше този на града домакин Венеция. Експозицията в него бе озаглавена „Лавър”. Изборът на това име идваше от съвременната трактовка на древногръцкия мит за нимфата Дафне, превърната с божия намеса в лаврово дърво, за да се спаси от натрапчивата любов на бог Аполон. Митът е вдъхновил през вековете редица произведения на изкуството, сред които и прочутата мраморна скулптура на Бернини, която се намира в "Галерия Боргезе" в Рим. Куратор на павилиона на Венеция беше известната италианска изкуствоведка Джована Дзаботи, а в центъра на павилиона бе инсталацията „Лимфа”. Името идва от наименованието в древноримската митология на божеството на сладководните извори. Инсталацията бе разположена в три ослепително бели помещения, свързани помежду си с бял тюл. Преходът от едно в друго бе съпътстван от специално създадената за инсталацията композиция „Лаврови капчици” - дело на италианския композитор Пино Донаджо. В едната от белите стаи имаше бял съд с вода с формата на легло, а в другата - бяло легло-постамент с пищна лаврова клонка върху него. От трите бели стаи безспорно обаче най-завладяваща бе първата, в която на ръба на бяло легло седеше леко прегърбена и затворила очи жена - древноримска лимфа или нимфата Дафне, загърната в бяло платно, изтощена от опитите да избяга от връхлитаща я опасност, с изражение на лицето, говорещо за много преживени изпитания, но и за преоткрито спокойствие. Фигурата на тази едновременно крехка и силна млада жена, с дълги разпуснати коси и с боси крака с полепнала пръст по тях, бе толкова поразяваща, че много от посетителите на павилиона на Венеция първо се колебаеха дали да влязат в помещението при нея. А когато все пак се осмеляваха да го направят, те минаваха на пръсти покрай жената, опитващи се да не нарушат покоя й, със смесени чувства на страхопочитание и смайване, но и с усмивка. Някои от зрителите се спираха пред нея и се вглеждаха в лицето й, опитвайки се да уловят издайническо помръдване на затворените клепачи или на устните. Така де факто зрителите със своите реакции пред фигурата на младата жена станаха част от инсталацията, замислена от италианския творец и сценограф Паоло Фантин и реализирана с помощта и на творческата група „Офичина”. След като преминаваха през тази инсталация, за зрителите-участници в нея си оставаше загадката дали жената в първата стая е живо произведение на изкуството, като тези описани в романа „Клара и сянката” на Хосе Карлос Сомоса, или е била хиперреалистична скулптура.

Замисълът на павилиона на Венеция на Биеналето бе толкова успешен, че той се превърна в магнит за зрителите и през седемте месеца на Биеналето бе посетен от над 300 000 души. В него освен инсталацията „Лимфа” бе представена и инсталацията на италианското творческо дуо Сара Голдшмит и Елеонора Киари, наречена „Портали”. Тя бе съставена от творби, съчетаващи стъкло, огледало и ярки краски, напомнящи на катедрални витражи, на цветни облаци от експлозии и на дим от вулканични изригвания.

Привлекателната сила на бялото

Белият цвят бе доминиращ в няколко национални павилиона, сред които и този на България. Аскетично бели бяха и павилионите на Германия и Испания. За разлика от българския павилион обаче, те бяха празни, в тях нямаше произведения на изкуството или инсталации. Самите празни павилиони бяха произведения на изкуството, както и обикалящите из огромните им помещения зрители, учудени от бялата празнота, наслаждаващи се на играта на светлината, проникваща през прозорците, опитващи се да заснемат перфектния бял кадър или перфектната светлосянка.

Празният павилион на Германия бе замисъл на Мария Айкхорн, творец от Берлин, известна с преобразяването на пространствата, така че в тях да доминира бялото, но и да има открояващ се елемент, носещ послание. Във Венеция тя целеше да покаже промените, през които е преминала сградата на германския павилион на Биеналето от нейното построяване през 1909 г. до преобразяването й според фашистките канони за естетика през 1938 г. На места изпод бялата боя се появяваха следи от павилиона такъв, какъвто е бил преди трансформацията през 1938 г., напомнящи и на археологически разкопки и на руини, някои от тях под формата на кръст.

Замисълът на павилиона на Испания, който, подобно на много венециански сгради, е под лек наклон, пък бе дело на каталунския творец Иняси Абали, почитател на белите инсталации. В павилиона той бе издигнал бели прегради, с които бе променил наклона му с 10 градуса, нужни, за да го изправят спрямо съседните павилиони.

Улови мига

Два национални павилиона – този на Малта и този на Швейцария, превръщаха зрителите в участници в играта „хвани ме, ако можеш” – улавяне на перфектния момент за заснемане на променящите се инсталации в тях.

Инсталацията в павилиона на Малта бе дело на трима творци и бе модерна трактовка на платното „Обезглавяването на Свети Йоан Кръстител“ на Караваджо, намиращо се сега параклиса към конкатедралата „Свети Йоан Кръстител“ в малтийската столица Валета. В кинетично-скулптурната инсталация в малтийския павилион чрез индукционна технология зад решетките на огромна килия, насред пълен мрак, малки капки разтопена стомана се сипеха спорадично от тавана и падаха в седем правоъгълни съда, пълни с вода. Всеки един от тях въплъщаваше един от седемте персонажи от платното на Караваджо. За посетителите бе истинско предизвикателство да запечатат на снимка или видео момента, в който капките започват да валят, първо една по една, а после в истинско изобилие.

В швейцарския павилион родената в Мароко Латифа Ешахш бе разположила огромни скулптури на човешки глави и ръце, изработени от рециклирани материали от предишни швейцарски инсталации на Биеналето. Обвити в пълен мрак, огромните скулптури постепенно се осветяваха основно в жълто-оранжено-червени оттенъци в ритъм, композиран от перкусиониста Александер Бабел. Тази музика посетителите можеха само да видят, но не и да чуят и това отново ги превръщаше в търсачи на перфектния миг за заснемане на гигантските фигури.

Уют насред бурята

Такова усещане оставяше у посетителите павилионът на Турция, чиито прозорци бяха затъмнени, така че навън небето изглеждаше непрестанно смрачено от приближаваща буря. Насред павилиона върху миниатюрни бели сцени „изваяни” с метални конци и тел от турската концептуалистка Фюсун Онур фигурки танцуваха, пътуваха, влюбваха се и живееха необикновен живот, осветени в топли нюанси насред околен мрак.

Спокойствието на морето

Павилионът на Сърбия, в който доминираше огромен екран, представящ ослепително синя морска шир под безоблачно синьо небе, пораждаше умиротворение. Инсталацията на Владимир Николич подчертаваше отношенията между човека, подвластен на технологиите и природата, а прожектираната картина, приканваше хората да се научат да бъдат различни от това, което са били, защото в противен случай ги очаква несигурно бъдеще.

Децата ще спасят света

Това бе посланието на инсталацията в павилиона на Белгия, дело на Франсис Алис, творецът, който от 1999 г. документира с камера игрите на децата по света. На големи екрани в павилиона бяха прожектирани кадри на играещи си деца от цял свят и те показваха, че децата могат да си измислят игра дори при обстоятелства, които не го предполагат, във време на войни, на бедност и глад, или просто насред забързаните мегаполиси. Във филмите си, документиращи играещите си деца, Франсис Алис се спираше върху традициите и етнографията в игрите на децата от различни места по света и призоваваше негласно хората да забравят за миг натовареното с ангажименти ежедневие и да изгубят времето си в някаква игра, било то само играта на мечтаенето.

В по-мрачен регистър една от инсталациите в павилиона на Мексико – висящи на закачалки и вериги детски роклички, спускащи се постепенно към земята до момент, в който започваха да изпълняват зловещо тракащ танц, напомняше за всички безследно изчезнали или убити деца, за всички деца, които живеят в бедност, потисничество и страдания и които стават жертва на посегателства и трафик.

По следите на изгубената природа

Заплахите за природата и екосистемите бяха водещ мотив в някои от инсталациите в няколко павилиона на Биеналето.

В павилиона на Чили посетителите се потопяваха в атмосферата на торфищата в Патагония, обитавани от представителите на индианското племе селкнам, известно още и като аона или она. Торфищата на планетата са екосистема, която е от огромно значение за регулиране на климата, но за мнозина техните функции, както и рисковете за тях, произтичащи от човешки дейности, си остават непознати. Още на входа на павилиона, в сгъвката на дланта на посетителите служители капваха парфюм със силния и натрапчив аромат на торфищата в Патагония, който продължаваше да се усеща и ден късно.

В павилиона на Саудитска Арабия властваше дълга 40-метрова структура, покрита с палмови листа, боядисани в черно. Инсталацията напомняше на зрителите на туловище на праисторическо животно, изчезнало преди векове, но всъщност създателят й Муханад Шоно я бе замислил като повалено на земята, опожарено гигантско дърво – една инсталация, призоваваща хората да бъдат мъдри в отношението им към околната среда.

Опустошение и гибел доминираха в инсталацията на скулптора Уфе Изолото в павилиона на Дания, насред който се открояваха труповете на изваяните с прийомите на хиперреализма същества, наполовина хора, наполовина коне, покосени от насилствена смърт.

В общата експозиция в Арсенала инсталацията на американката от нигерийски произход Прешъс Окойомон, вплитаща обичайно в творбите си цветя, билки, като растението кудзу, захарна тръстика, камъни и вода, показваше един свят, в който дивата природа е превзела всичко и човекът отсъства. Инсталацията напомняше за времена, в които човекът не е бил господар на планетата. Творбата бе озаглавена „Да видиш Земята преди края на света”, което бе заимствано от поема на американеца Ед Робърсън, като под края на света тук се разбира край на нашия свят, населен с хора, който човек не може да си представи, че някога ще свърши и че хората биха могли да изчезнат от него.

Живот като на кино

В павилиона на Франция френско-алжирската фотографка и създателка на видеоинсталации Зинеб Седира, родена в семейството на алжирски мигранти във Франция, съчетаваше процеса на създаване на филм с препратки към ангажираното кино от 60-те и 70-те години на миналия век. В инсталацията й имаше и автобиографични елементи и доминираше и темата за миграцията от Магреб към Франция. Павилионът на Франция бе разделен на киносалон, в който се прожектираше готовият филм на Седира, и на помещения с декорите от прожектирания филм, сред които посетителят се разхождаше като актьор или режисьор.

Страхът, който поражда човешкото тяло

Това бе основната тема в проникновения анализ на човешкото тяло на режисьорката Адина Пинтилие, представен под формата на няколко видеоинсталации в павилиона на Румъния. Там бяха прожектирани кадри, на които телата на различни хора – инвалид, транссексуален или зряла жена, изпитваща еротична наслада, бяха уловени в интимни моменти, разголени и различни. Инсталацията бе опит да се разсеят всички онези страхове, които човешкото тяло поражда в общество, движено от предразсъдъци и недоверие към непознатото и различното.

Дехуманизиращата индустрия

В огромния павилион на Италия посетителите преминаваха задължително един по един през зали, оборудвани така, че да приличат на шивашка фабрика и на завод с гигантски машини, свързани помежду си от миниатюрна версия на типично италианско работническо жилище от 60-те години на миналия век. Инсталацията на Джан Мария Тозати оставяше усещането, че индустриализацията на обществата е допринесла за дехуманизацията на човека и го е доближила до машината. В последната зала на павилиона, насред мрак и черна вода, проблясваха светлини, наподобяващи на раздиращи небето комети и символизиращи бързата и ярка траектория на човечеството, за което не е гарантирано, че ще живее на тази планета завинаги.

Завръщане към традициите

Към това приканваше атмосферата в павилионите на Полша и на Косово. В първия Малгожата Мирга-Тас, която е полякиня от ромски произход, се бе вдъхновила от Двореца Скифаноя във Ферара и неговата пъстра зала с 12 фрески, символизиращи месеците, сезоните и зодиакалните знаци. В павилиона на Полша също имаше 12 гигантски творби, съчетаващи техниките на акрила, на гоблена и на пачуърка, представляващи с пъстри цветове смяната на месеците и зодиакалните знаци, примесена с елементи от ежедневието на ромите и на ромската култура. Пъстротата и свежестта на инсталацията превърнаха полския павилион в един от най-атрактивните.

Точно както и този на Косово, в който подът и стените бяха осеяни с килими с мотиви от детски рисунки, народното изкуство и от стрийт арта. Инсталацията бе дело на Якуп Фери и за изтъкаването на килимите той си е сътрудничил с жени от Албания, Косово, Суринам и Буркина Фасо.

В павилиона на САЩ гигантски скулптури на жени от бронз и керамика на родената в Чикаго афроамериканка Симон Лий препращаха към традициите на Африка, по-специално на племето бага в Гвинея, и към тези на африканската диаспора в САЩ. Творбите на Лий, една от които – гигантска глава – бе разположена и на входа на общата експозиция в Арсенала, освен това променяха и представите за крехкостта и уязвимостта на женското тяло и жените. От гигантските фигури на Лий струеше сила и същевременно спокойствие.