“Рокендрол, шпионаж и... последен валс” - новата книга на тв журналиста не е художествена, а публицистична - героите и събитията са истински. Издава я КК “Труд”
Стотици документи минават през ръцете на автора, докато обобщи какво ни сближава и какво ни разделя от европейците след студената война
Мисля, че именно събитията през 1968 г. бяха началото на идейното сближение между младите хора от двете системи, макар и разделени от Желязната завеса. Оттук нататък реакциите ни на събитията ставаха все по-сходни. Езикът на това сближение беше рокендролът, който беше нещо много повече от музика. Когато падна Стената, символ на студената война, мнозина се почувстваха победители. Западът срещу Изтока, ЦРУ срещу КГБ, демокрацията срещу комунизма... А победител в голямата битка за нашето бъдеще, в битката на свободата и любовта срещу омразата и войната, беше не някой друг, а рокендролът...
Така Иван Гарелов, броени дни преди 80-ата си годишнина, описва идеята на своята книга “Рокендрол, шпионаж и... последен танц”, която излиза на 20 януари с логото на Книгоиздателска къща “Труд”. Стотици листове с документи минават през ръцета на автора, докато обобщи какво ни сближава и какво ни разделя от европейците след края на студената война. Как се променя начинът ни на живот? Как младите дръзват срещу системата на културно ниво? И не на последно място как рокендролът навлиза в България и какви промени носи? Книга, която провокира, задава въпроси, но и търси истината, книга, която среща с много “герои” на времето след промените... 
Ето част от нея:
ИЗГУБЕНОТО ПОКОЛЕНИЕ
Пресилено е да се каже, че ние сме “изгубеното поколение”, защото все пак доживяхме и участвахме в голямата промяна, която ни даде усещането за свободен избор на светоглед, лично развитие, обществено поведение, пътувания зад граница, европейско самочувствие. Едновременно с това ние си останахме “копелета на комунизма”, както казваше Адам Михник. Макар да бяхме преживели неговия упадък, ние носехме в себе си спомени, навици, табута, предубеждения, с които израснахме.
Детството ни мина в следвоенната бедност и нищета. В детската градина ни даваха да пием американско кондензирано мляко. Карахме ски от бъчвени дъги. Майка ми купуваше преоценени платове, за да ми ушие риза. Веднъж за 24 май ми купиха пепитено костюмче с къси панталони. Отказах да облека такава цветна дреха. За пръв и последен път ми удариха плесница. Със сестра ми искахме да отидем на театър, но ученическата ми куртка беше със закърпени ръкави. Беше ни много мъчно.
Пазарджик беше на Пътя, който водеше към Европа и светът стигна до нас. Дънки, плочи, списания. Ровехме из малкото издания, в които имаше снимки от живота зад Желязната завеса. Събирахме се да слушаме новата музика. Нежни блусове на загасена светлина, първи тръпки от докосването на момичешките гърди.
Две години казарма, беше пак някаква международна криза, не освобождаваха кандидат-студентите. В Школата за запасни офицери не ни даваха много да стреляме, но изучавахме история на БКП и на КПСС.
Студент по журналистика в София. 60-те години на XX век – вятърът на промяната задуха и у нас. Конгрес в Москва, пленум в София. Разведряване стана модна дума. Задъхвахме се да обхванем всичко ценно от културния бум. Стъписани на изложба на Галин Малакчиев, изпреварил времето си скулптор. Търсим билети за Сатирата и Народния театър. Четем новите книги на Йордан Радичков, Вера Мутафчиева, Радой Ралин, Тончо Жечев, Валери Петров, Константин Павлов. Следим престрелките на литературната критика. Събираме стотинки да хапнем във Вегетарианския и вечерта да бъдем във “Варшава”, “Славянка” или “Бамбука”, където са великите бохеми от артистичния свят. Посрещаме възстановения Студентски празник в Художествената академия, където свирят “Бъндараците”, а Михалис Гарудис е събрал на маса художниците от гръцката емиграция. 
Дали пък не бяхме “поколението на 60-те”, когато бяха формирани културните ни интереси и критичното ни мислене? Може би, но името бе заето от хората, които бяха творили в тези години, а ние само се учехме.
Нататък е известно. Студентският празник бе забранен отново. Повяха ледени ветрове. Но тогава дойде 1968 г. Чехите поискаха “социализъм с човешко лице”. Пратиха им танкове. Ян Палах се самозапали. В Париж и Берлин избухна мощен младежки бунт и постави системата на изпитание.
… Когато падна Стената, символ на студената война, мнозина се почувстваха победители. Западът срещу Изтока, ЦРУ срещу КГБ, демокрацията срещу комунизма...
Нашето поколение участва в първия тласък на политическите промени, защото беше вътрешно готово за тях. На митингите по площадите първи излизаха рокпевците, после политиците. Но поколението не можа да се впише в надпреварата за бързо забогатяване. Рано се родихме и този ламтеж ни беше чужд.
А победител в голямата битка за нашето бъдеще, в битката на свободата и любовта срещу омразата и войната, беше не някой друг, а рокендролът. 
ЩО ЗА КНИГА Е ТАЗИ?
Накратко – това не е художествена книга, а публицистична. Т.е. героите са истински, а не измислени. Както и събитията са истински. Те обхващат голям период от световната история и цялата територия на планетата. Осъзнаването на общия смисъл на тези събития определи и документалния характер на книгата. Струваше ми дълги месеци на проучвания, за да открия и подбера онези факти, които най-обективно и кратко разкриват процеса на обединяването на света около общи идеи и стремежи.
Разлиствах дебели томове от секретните досиета на замесени личности, издирвах позабравени идоли, изчетох много книги за историята на рокендрола, създадох трайни приятелства с известни хора от музикалните среди, дори се забърках за известно време в продуцентска дейност – да върнем музиката, която носи послания.
ПЪРВИЯТ ПРОДУЦЕНТ НА
“ЩУРЦИТЕ” – ШПИОНИН?
Беше ноември 2019 г. Вниманието ми привлече следното заглавие в наш вестник: “Първият продуцент на “Щурците„ осъден на смърт за шпионаж”. И с подзаглавие, което изяснява, че големият шпионин е спасен от екзекуция благодарение на висш политик от БКП. Изключително интересен материал, но неподписан. Още по-интересно. Разпитах в редакцията, едва ми казаха кой е авторът. След упорито търсене го открих, но не ми каза много освен вече написаното... Попитах, естествено, Кирил Маричков, който беше не по-малко изненадан от мен. Не беше прочел публикацията. Обещахме си да се чуем, когато някой научи нещо повече.
... Изведнъж ми хрумна следната идея. В даден момент той е освободен и оставен да замине за Западна Германия. Как Държавна сигурност би го оставила да замине, ако не го е вербувала да работи за нея там по някакъв начин. Ако е така, значи той има досие, което се намира в Комисията по досиетата. Така се и оказа, колко било просто.
Тупнаха пред мен осем (8!) тома досие плюс един филм на Студия за игрални филми по поръчка на МВР. Много дни прекарах над това досие. Никога досега не бях се занимавал с такова изследване на документи за дейността на лице, наречено един от петте най-големи шпиони в България.
…На основата на тези анализи се прави план за работа по издирването. Създава се оперативна група, която работи по няколко направления. Първо: щателна проверка на изходящата кореспонденция до Австрия и Германия. В системата на службата се залага адресът на получателя на засеченото писмо и на неговия фиктивен получател. Второ: изучаване на обкръжението на Иван Башев и особено на неговата тъща и балдъза с надеждата, че сред тези хора ще се окаже и авторът на шпионското сведение. Трето: да се търси авторът измежду притежателите на коли “Фолксваген”, живеещи в София или окръга. Четвърто: проверка на пътниците до Западна Европа, които са български граждани. Пето: работа по особеностите на използваните от неизвестния автор пликове и листове.
... Тази неизвестност продължава до деня, когато службата за проверка на пощенската кореспонденция прехваща колетна пратка, в която откриват брой на списание за пчеларство “Биненцухт”. Получателят е Стефан Бояджиев. Списанието е обработено от експерти на МВР. Откриват в една от нулите мастилена точка. Такива точки са поставени на различни страници на списанието, но кодът им остава тайна. Започва проучването на Стефан Бояджиев.
СПОМЕН ОТ АВТОРА
Имам честта да познавам и дори да съм кум на Теди Балкански – художник от голямата фамилия Балкански, легендарен купонджия… Теди ме отвори на къмпингарството, което си е форма на съжителство сред природата между хора с еднакви интереси. Това означава, че всеки участва наравно с другите в организацията, храненето, спортуването и реда на къмпинга. Иначе общността го изхвърля.
Спомням си как веднъж ни дойдоха на гости сърфистите от Арапя, за да направим регата. Регатата започна, а ние с Жожо Липовански останахме на брега да сготвим един казан с боб, да нахраним гостите. После щяхме да направим купон под парашута, разпънат над бара ни. Момичетата (съпругите ни) бяха подготвили балетно изпълнение. Бяхме прочути по Южното Черноморие с нашите купони.
Обаче станахме прочути и с нашия боб. 
Сутринта с Теди плувахме заедно в “морето от аспирини”, както наричахме сутрешното къпане. Над водата се беше вдигнала мараня. Теди изведнъж се обади: “Гледай, Христос ходи по водата!”. И наистина към нас се движеше по водата млад човек с дълги коси и брада, отпуснал ръцете си по тялото. Задавих се с вода от изненада, докато приближи, и видяхме, че е пуснал платното на сърфа и се движи по инерция.
Това бяха наистина блажени години. Бяхме млади, но по-важното е, че разполагахме с времето си. Нямаше бизнес, нямаше за къде и за какво да бързаме.
Коментари (0)
Вашият коментар