Джина Лолобриджида почина на 95-годишна възраст. Заедно със София Лорен тя беше най-популярната и обичана италианска киноактриса по света. Вижте интервюто, което Джина Лолобриджида даде на "24 часа" преди 10 години.
На 4 юли кинозвездата Джина Лолобриджида навърши 85 г. Родена в Субиако, на 80 км от Рим, Луиджия Джина, както е истинското име на актрисата, днес живее в прелестна къща на Апия Антика. Това е древна улица в южната част на Вечния град, където се намират и вилите на режисьора Франко Дзефирели и на модния дизайнер Валентино.
Джина Лолобриджида е една от малкото италианки, които и до днес блестят като истински звезди на всеки подиум в света, където и да стъпят.
Въпреки че актрисата произхожда от заможно семейство с 4 деца на производител на мебели, то губи всичко през войната. През 1947 г. се мести в Рим, където заживяват шестима в една стая. Джина е привилегированото дете - тя учи в лицей по изкуствата, а сестрите й Джулиана и Мария късат билети в киносалони, за да помагат за издръжката й.
Джина влиза в киното в края на 40-те г. на миналия век и веднага завладява всички с таланта и красотата си, превръщайки се и в секссимвол. В Париж дори рекламират сутиен с името Les Lollos (лолосите - б.ред). Според известния фотограф на звезди Филип Холсман "Джина има най-перфектните форми в света". Обожателят на Лолобриджида Хъмфри Богарт я предпочита пред Мерилин Монро.
Една от най-клюкарстваните в медиите срещи навремето е тази между Джина и Мерилин в Ню Йорк през 1954 г. Журналистите ги определят като "кестенявата и русокосата Венера". По-късно двете стават приятелки.
През 1954 г. Джина печели италианската награда за кино "Сребърна лента" за главната си роля в "Хляб, любов и фантазия" с Виторио де Сика. С този филм актрисата добива световна слава.
През 1955 г. снима продуцираната от нея биография на Лина Кавалиери "Най-красивата жена в света", в която изпълнява сама всички песни, включително арията на Тоска. Никой не може да повярва, че гласът е неин. Самата Мария Калас пита 2 пъти приятелката си Джина вярно ли е това. Лучано Павароти възхвалява певческите й дарби. Но Джина отказва да продължи с пеенето въпреки настояванията на Калас и Павароти и многобройните предложения, които получава.
Ла Лоло, както всички наричат Джина, смайва с играта и красотата си във филми като "Ахтунг! Бандити!" (1951) на Карло Лидзани, "Фанфан Лалето" (1952), където играе с Жерар Филип, и "Римлянката" (1954) на Луиджи Дзампа.
В смятания от цирковите артисти за най-добър филм за цирка "Трапец" (1956) на Карол Рийд Джина сама изпълнява най-опасните сцени и отказва да бъде дублирана от каскадьорка. Там тя си партнира с Бърт Ланкастър.
Джина завладява с красотата си в ролята на Есмералда в "Парижката Света Богородица" (1956), както и в "Соломон и Савската царица" (1959) на Кинг Видор.
Лолобриджида е ослепителна и в ролята на Паулина Бонапарт в "Имперската Венера" (1962), за която печели италианските награди "Давид на Донатело" и "Сребърна лента".
Джина блести и като Синята фея в "Приключенията на Пинокио" на Луиджи Коменчини (1971). През 2011 г. след 14-годишно отсъствие се връща на екрана с участие в "Бокс офис - 3Д" на Ецио Греджо, част от който е сниман в България.
През 1971 г. Джина се развежда със словенския лекар Милко Скофич след 22-годишен брак, от който е синът й Игор. По-късно й се ражда внук Димитри. Преди всички останали кинозвезди Джина поставя началото на модата на връзки с много по-млади мъже. Дълги години тя живее с 34 г. по-младия испански бизнесмен Хавиер Ригау, но и до днес не е ясно какво е семейното й положение. Преди година медии писаха, че вероятно се е омъжила тайно за него. За сватба, отменена в последния момент, се беше заговорило преди няколко години. Каква е истината, не е ясно.
Джина винаги е била мениджър на самата себе си, грижи се сама както за имиджа си, така и за стила и грима си.
Освен в киното Лолобриджида постига серия от успехи и във фотографията и скулптурата, които са нейна страст. Сред представените в творбите й личности са едни от най-известните й колеги от киното. Нейни скулптури се излагат в най-престижните музеи в Москва, Париж, Севиля и др., а фотографиите й - на биеналето във Венеция, Ню Йорк, Токио.
- Вашата кариера в киното започва, след като ставате трета на "Мис Италия" през 1947 г. Как влязохте в света на киното и доколко ви е помогнала за това красотата ви?
- Конкурсът "Мис Италия" не е свързан пряко с влизането ми в киното. Още от малка рисувах, харесвах изкуството. Мои рисунки бяха публикувани в детската поредица "Тополино" още когато бях на 8-9 г.
Що се отнася до красотата - когато човек е млад, всички сме много хубави и приятни на външност. Аз обаче не исках да ставам актриса. Спомням си, че на излизане от Академията на изящните изкуства, където учех, два пъти ме бяха спирали, за да ме убеждават да стана актриса. В крайна сметка приех, защото тогава бяха следвоенни времена и семейството ми имаше нужда от пари.
1000-та лири на ден, които ми плащаха в киното, бяха голяма сума за тогава. Приех само по тези причини.
По-късно, когато ми предложиха да изиграя ролята на главната героиня в един филм, отказах категорично, защото не исках да съм актриса. Исках да продължа с изкуството, с рисуване, със скулптура. Киното не ме интересуваше изобщо. Отказах.
Десетина дни след това направиха проби на други млади актриси, но не бяха удовлетворени, защото ставаше дума за музикален филм, в който се пееше. От филмовата продукция пак отидоха при майка ми, молейки я да ме убеди да се съглася за ролята на главната героиня.
Майка ми ме извика и ми каза: Бъди вежлива с хората, иди в офиса им и си намери някаква причина да им откажеш, но поне да бъде по учтив начин.
И аз отидох. Не знаех какво извинение да си измисля за отказа ми да изиграя ролята. Казах си - ще им поискам един милион лири. От 1000 лири на ден до 1 милион за ролята разликата е огромна, така че не могат да приемат и ще си се върна вкъщи. Но те взеха, че се съгласиха!
Така с най-голямо удивление и за мен самата на следващия ден вече се намирах в киностудията на "Титанус", за да започна филма. Продължих в тази насока години. И въпреки това не бях убедена, че киното ме влече и че го предпочитам пред рисуването.
- Кога настъпи моментът, в който все пак се пристрастихте към киното?
- Когато срещнах Виторио де Сика, който е изключителен артист и който беше убеден в способностите ми. Той беше този, който ме убеди да продължа. В крайна сметка се съгласих с него и продължих с киното. През цялото време обаче съм имала най-различни други интереси, въпреки че се чувствах много въвлечена в света на киното.
След около 30-ина години, когато киното започна да се променя, поисках и аз да променя нещо в живота си.
Моя страст стана фотографията. Въпреки че продължих да снимам филми, предприемах сама пътувания между един и друг филм с фотоапаратите си. Обикаляйки света, снимах навсякъде. Това беше нещо качествено различно, нещо много интересно за мен, защото продължих да живея и да гледам на света с нова страст.
Фотографията ме завладя, накара ме да заживея по нов начин и като жена. Тя завинаги е останала вътре в мен като най-големия ми интерес в сферата на изкуството.
- Сред киното, фотографията, скулптурата коя в крайна сметка е страстта, която най-много приляга на вашата същност?
- Фотографията, а след това скулптурата. Скулптурата беше желание, което хранех у себе си още от малка. След като се захванах с фотографията, се върнах и към едновремешната си страст по скулптурата. След 20-ина години направих и първите си изложби и продължих да имам успехи и във фотографията, и в скулптурата. За мен те бяха животът ми.
- В киното вие сте една от малкото, имали късмета и таланта да се превърнат в световни, а не само в италиански звезди - за разлика от повечето други актриси в Италия.
- Да, това е така, защото бях научила и английски, и френски език. Имайки предвид, че съм човек, който обича да изпипва нещата перфектно и докрай, сама дублирах филмите си на трите езика. Ако снимах на английски, след това ги дублирах аз самата на френски и италиански и обратно. Никак не беше лесно.
В тази професия съществува огромно количество завист и трябва винаги да се защитаваш – не само от завистта, но и от лошите хора. Преживяванията, през които съм преминала, никак не са лесни. За един честен човек, който не обича да прави компромиси, животът е бил доста сложен в онези времена.
- Работили сте с най-известните режисьори и актьори в света. Кои от тях са останали в сърцето ви не само заради професионалния си талант, а по-скоро в човешки план?
- В Италия Виторио де Сика със сигурност е режисьорът, който ми е дал най-много.
В чужбина – Жерар Филип и Кристиан Жак (съответно главен герой и режисьор на “Фанфан Лалето” от 1952 г. - б.а.).
От американците - Хъмфри Богарт, Рок Хъдсън, Франк Синатра... Гледайки назад, смятам, че кариерата ми беше много пълна и завършена. Продължих да се занимавам с кино и след като то се промени, успоредно с фотографията.
Всички те – киното, фотографията, скулптурата, са графични изкуства и имат много общи неща помежду си.
Изготвила съм и много книги – винаги сама. Имаха голям успех, например книгата с фотографии “Италия миа”, получавали са и много награди. Направила съм и документални филми – един от тях беше за Индира Ганди (1976), друг за Фидел Кастро (1974).
- Ако трябва вие самата да класирате най-добрите си филми, как ще ги наредите?
- В кариерата си имам 60-ина филма. “Хляб, любов и фантазия” (1953), който съм направила с Виторио де Сика, а след това и “Хляб, любов и ревност” пак с него са сред най-добрите.
“Най-красивата жена на света” (1955) също е интересен филм, защото е прост и семпъл като приказка – той би всички тогавашни касови рекорди, тъй като спечели толкова, колкото и “Долче вита” на Фелини - стотици милиарди лири.
И “Хляб, любов и фантазия” имаше изключителен касов успех, както и “Фанфан Лалето”.
“Имперската Венера” също е един от най-добрите ми филми, в него героинята ми е изключителна личност – играя сестрата на Наполеон Паулина Бонапарт, станала след това Борджия.
“Добър вечер, госпожо Кембъл” (1968) беше много интересна комедия.
- Преди десетина години в анкета на италианските медии с най-важните личности в киното за това кои според тях са трите най-значими филма за всички времена поставихте във вашата тройка българския “Козият рог”. Още ли сте на това мнение?
- Не си спомням на кой точно кинофестивал, където бях жури, го бях гледала за първи път, но си спомням добре как тогава гласувах за него. Спомням си много добре този филм. За жалост загубих копието от филма, дадох го назаем и не ми го върнаха и съм направо отчаяна, защото това е един от най-хубавите филми, които съм гледала в живота си.
Режисурата, актьорската игра, сюжетът бяха изключителни. Опитах се да му помогна да спечели, но за жалост невинаги е лесно да помогнеш на филмите с високи художествени качества като “Козият рог”. В света интересите невинаги са много чисти.
Ако от България ми изпратят копие на този филм, ще бъда безкрайно благодарна. Желая на всяка цена да го имам, това би било огромен подарък за мен.
- Как се чувствате днес сред всичко, което става наоколо? Уютно ли ви е? Харесвате ли съвременното кино?
- Не, никак не се чувствам уютно. Светът се превърна в нещо ужасно. Хората са променени, станаха лоши. За жалост не се чувствам удобно. Понякога искам да изчезна. Не съществува повече хуманност. Много съм обезкуражена.
Киното също се промени. Мисля, че едновремешното кино беше по-интересно, защото хората имат нужда да мечтаят, да гледат нещо красиво. В онова, което се правеше през времето, когато се занимавах с кино – през 50-те, 60-те, 70-те години, имаше много вдъхновение.
После филмите се измениха успоредно с прогреса, с технологиите. По-важна днес е техниката във филмите, а не историята, сюжетите. Техниката би трябвало да се поставя в услуга на историята, а не обратното. Това е моето мнение, въпреки че всеки артист може да си прави онова, което чувства, че е правилно.
Аз обаче предпочитам филмите, в които сюжетът те вълнува и те въвлича с разказа, с героите си. Като тип кино предпочитам филмите от едно време. Много хора днес продължават да си гледат старите филми като “Крадци на велосипеди” например (на Виторио де Сика, 1948 г. - б.а.), които бяха заредени с огромна вътрешна сила.
Модерните филми, въпреки че показват изключителни технически качества, не могат да те развълнуват. За жалост днес артистите са много ангажирани с аргументи, свързани с политика. Вместо да промени света към добро, тя го води към криза, която се разпростира навсякъде.
Коментари (0)
Вашият коментар