Георги Чапкънов е единствен в света, изваял портрет на Федерико Фелини

Чапа имал 3 възможности да живее в чужбина: в Париж, Белгия и Япония. Искат да събарят фигурата на св. София в столицата - била езическа

Георги Чапкънов, наричан Чапа или Чап, навършва 80 години на 24 януари. Още от невръстен той знаел, че ще стане художник и нищо друго. Започва да рисува от малък. Още не знаел буквите и не можел да чете, но пишел лозунги. Гледал как ги рисува баща му и правел същото.

Лозунгите били срещу империалистите и другите врагове на родината, разбира се. В годините след 1944-а това е много модерно и идеологически правилно.

В Художествената гимназия ученикът Чапкънов се среща с преподавателя Петър Рамаданов - една изключителна, възрожденска личност. Той току-що се е върнал от Франция, където прекарва Втората световна война. Рамаданов бил голям приятел на Гео Милев, Николай Райнов, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов и др.

А във Франция другарувал с Матис, с кинорежисьора Жан Реноар, с крикатуриста Жан Ефел. Близостта на Чапкънов с Петър Рамаданов е главната причина младежът да избере скулптурата. Преподавателят обича ученика, ученикът обожава учителя си и това определя професионалния път на Чапкънов. За което той никога не съжалявал.

Рамаданов му разкрива тайните на занаята. И когато отива в Художествената академия, вече няма кой на какво да го научи. Но големите му учители са античните майстори от древните цивилизации - асирийската, египетската, елинската и римската култура, та до Ренесанса. Техните извори са ясни, въпросът е човек да ги намери, за да си пийне малко от тях и това е.

Още е студент, когато Националната художествена галерия откупува за първи път негова скулптура - неголяма статуетка, която се нарича “Оплакване”. Представлява майка, която оплаква сина си.

Освен скулптурата Чапа обича и музиката. Даже като малък свирил на акордеон. Родителите му искали да се изявява колкото се може по-разностранно и да се чувства пълноценен като човек, който се занимава с деликатни и фини неща. Особено обича театъра. Като войник даже играл в ДНА в Сливен. 

Чапкънов имал три възможности да заживее в чужбина. Но отказал, защото още на втория месец започва да го гризе носталгията.

Преди години бил стипендиант на ЮНЕСКО в Париж. Един ден си загубва паспорта. Оплаква се в посолството и консулът казва: “Е, хайде сега да видим какво ще те правим?!” На устата му е да отговори, че нищо не могат да му направят, защото остава в Париж и край с Българията. 

Обаче като си помисля какво ще се случи с родителите и сестра му, ако стане невъзвращенец... За щастие паспортът е намерен в един киносалон.

Втората възможност е да остане в Белгия. Предлагат му цяла къща, в която да вае скулптурите си. С него можело да дойде и цялото му семейство. Но децата му учели и... Това се случва в ония времена, когато сутрин хората се редят на дълги опашки за по едно кисело мляко. Вижда му се недостойно да напусне полесражението в страната си и със съпругата Снежа се връщат в родината.

Третото предложение е да остане в Токио. Там живее най-големият му колекционер, имал повече от 35 негови неща. Колекционерът казал - защо да прави нещата в България, пък да му ги праща, нека остане тук да работи. Чапа отговорил, че има голямо семейство, японецът веднага му казал да доведе и тях. “Обаче там има прекалено много японци и отказах”, шегува се Чапа.

Той е единственият скулптор, на когото позира симият Федерико Фелини. Въпреки че е имал много приятели художници, режисьорът не позира на никого. Заради съгласието на великия режисьор българинът се чувства като богопомазан.

Срещата между двамата урежда един галерист на Чапа в Рим - Енрико Тоди, който имал галерия само на десетина метра от къщата на Фелини. Между скулптора и режисьора преминава нещо като ток, като химическа реакция. И малко преди да си тръгне, Фелини изведнъж казва, че е готов да позира. В този момент Чапкънов се почувствал като най-щастливия човек на света.

Тогава Фелини е здрав, красив и силен мъж. Има благородното излъчване на лъв. Внушава величественост. Докато вае, Чапа го моли да говори, защото иска да хване мимиките му, артикулацията, движението на устните - всичко това е част от неговия характер и жизненост. Иначе застане ли моделът в безмълвна поза, чертите му започват да умират. Чапкънов прави скулптурния портрет само за 3 часа - три сеанса по един час. Не можел да му губи времето повече. Освен това така е обещал на режисьора и трябва да изпълни обещанието. В Рим Чапкънов се разминал с възможността да извае и Марчело Мастрояни - актьора красавец, в когото били влюбени всички жени. Но нашенецът вижда, че той е подпухнал и почти не прилича на себе си. Разбира, че няма да се получи нищо. Трябва да си измисля, а това няма да е добре както за двамата, така и за крайния резултат. Чапа не иска да помрачи представата за красотата на Мастрояни като любимец на жените.

Георги Чапкънов е автор и на скулптурата “Св. София”, която отнася и много критики. Някои от членовете на Светия синод я определят като прекалено езическа. Дори искат тя да бъде съборена - била езическо творение и грозно изчадие.

Чапа дръпва една впечатляваща реч в защита на творението си: “Тази статуя не е направена за възхвала на нашата църква и религията ни. Тя е на всички, символ е на столицата София, в която освен българи живеят и турци, и роми, и евреи... Даже и негри. Ще бъде глупост, ако кажа, че е само на православието.” 

Не беше пожалена от критиката и композицията с Петко и Пенчо Славейков - нарочно ги принизил на тази пейка, та да могат да седнат и се съизмерят с тях и гаврошът, и пияницата, и клошарят... “Как ще принизявам величието им?! - реагира емоционално Чапа. - Никой не светотатства с тези велики български творци. Хората сядат до тях, галят ги, говорят си. Вижда се, че някои детайли от телата им са лъснати от допира на много хора. Това ме радва...”

Веднъж в един от форумите прочетох следните думи за скулптора: “В Чапа има нещо космополитно и първично - той прилича на древен творец, достигнал до висотите на гений. Просто устроен, природно интелигентен и безкомпромисно морален човек. Невероятно симпатична и одухотворена личност!”

Попитах го такъв ли е? Отговори така: “Това е толкова хубаво, че при всички случаи не е за мен казано. Страхотни думи. Май започнаха да ми никнат крилца. Благодаря на този човек, но престанах да се блазня от такива неща. Остарях доста...”