Вдовицата на Ди Киро: От 6 г. искам да даря мозайка на Пловдив, не я приемат

• Русалия Кирова пита и кога ще възстановят разрушеното от буря пано на маестрото
• Сграфитото ще е готово до края на годината, а за мозайката е нужен проект, отговарят от ръководството на Стария град

“Митко толкова обичаше Пловдив, а от 6 г. не ми разрешават да поставя негова мозайка на площадчето в Стария град, което носи неговото име. ”

Тази болка изплака за пореден път пред “24 часа” Русалия Кирова, вдовицата на големия художник Димитър Киров. 

От 1 ноември 2016 г. пространството пред храма “Св. Никола” в архитектурния резерват носи името на твореца. И оттогава вдовицата прави опити да дари негова мозайка, озаглавена “Тракийката”, която да бъде монтирана на това пространство.

“Все не става и не става. Всеки обещава, а резултатът е нулев”, казва балерината. Според нея паното ще краси площада и ще напомня на младите кой е Димитър Киров.

Творбата е с размери около 2 на 2 метра. И е

една от последните работи на художника

Изобразява жена с плодове, цветя и птици - символ на Тракия.

“Въртят ме в омагьосан кръг. Искам да подаря нещо, а не да взема”, отчаяна е Русалия.

Всеки ден на път за дома си тя минава покрай сградата на Академията за музикално и танцово изкуство и вижда как друга творба на мъжа ѝ стои в разруха от месеци.

На 1 април м.г. буря откърти част от сграфитото, което краси фасадата на академията. На него е изобразен Захари Зограф. Рухнало дърво причини поражението.

“Години наред повтарях, че трябва да се изрежат част от клоните, които при вятър се удрят върху фреските. Никой не ме чу”, натъжена е Кирова.

Творбата е правена през 1968 г. “Тогава Митко беше 40-годишен. Катереше се на скеле и рисуваше. Правеше тази сцена върху фасадата с огромно желание. Техниката е мокро фреско. Нанасят се цветовете и се реже. По-късно, когато получи двата инсулта и малко се възстанови, отново се покатери на скелето, за да си освежи цветовете по сграфитото, защото дъждовната вода се стичаше по тях и избледняваха. Направи го, преди да си отиде”, натъжава се Русалия Кирова.

И макар кметът Здравко Димитров да увери  тогава, че сграфитото ще бъде възстановено, засега това не се вижда. А наближава година от рухването.

“Извършено е аварийно укрепване

и стабилизиране. Обезопасено е. Остава да изготвим проект за неговото възстановяне и да го съгласуваме с Института за паметниците на културата”, обясни пред “24 часа” шефката на “Старинен Пловдив” доц. Елена Кантарева. Тя увери, че до края на годината сграфитото ще върне първоначалния си вид.

За мозайката, която Кирова иска да дари, Кантарева е категорична, че трябва да има проект за нейното поставявяне. “Тя не може да бъде монтирана свободно стояща. Трябва да е сложена на някоя сграда, а без проект, одобрен от Института за паметниците на културата, не става”, каза Кантарева.

От тези обяснения обаче Русалия още повече се натъжава, защото не вижда скоро да се решат и двата въпроса. А за нея покойният ѝ съпруг и специално Пловдив са всичко. Пристига в града през 1960 г., току-що завършила балетното училище. Разпределена е в пловдивската опера. 

“Бях на 18 г., когато попаднах в този артистичен град. Влях се в гилдията на големите творци. Всички живеехме заедно”, връща лентата тя. И въпреки перипетиите, които ѝ се струпват, е категорична, че за нищо на света не би заменила Пловдив.  Казва, че

първо се влюбила в Пловдив,

а след това в Димитър Киров. “Целият ми творчески път на балерина, хореограф и педагог премина тук”, допълва Русалия. 

Запознанството ѝ с Ди Киро тръгва от една рисунка. “Един ден моята приятелка и балерина Ели Иванова ми каза, че отива в ателието му да ѝ прави портрет. Обаче я помолил да вземе и мен. “Доведи и твоята приятелка, искам и нея да нарисувам”, настоял младият Ди Киро. “Отидохме. Той направи портрет на Ели, а после се обърна към мен. “Ще може ли и на вас една рисунчица така, както сте седнала”, попита ме. Съгласих се. На другия ден ме срещна на улицата и каза: “Дали ще може отново да дойдете да ви направя по-голям портрет”, връща спомените си Русалия.

Ди Киро ѝ се обяснил в любов, блъскайки си главата. И повтарял: “Аз те обичам, искам да се оженя за теб”. “Разплака се. Беше безумна сцена”, припомня тя. 

От операта я пратили за 2 г. на специализация в Болшой театър. Художникът обаче не я оставил на мира и в Москва. Непрекъснато ѝ звънял от Пловдив.  “Обажда се един тъжен. “Изгониха ме от ателието. Много съм разбит. Ще се ожениш ли за мен?”, попитал я по телефона.

 Ходил и при родителите ѝ в София. “Мама ми пише писмо. “Няма да се връщаш от Москва през ваканцията, защото

един луд дойде да те иска”

Веднага се качих на влака и дойдох”, разказва Русалия.

Нито за миг не съжалява, че е обвързала живота си с Ди Киро и с Пловдив. Затова иска по-скоро да види възстановеното фреско, изобразяващо Захари Зограф, и  мозайката на мъжа си, поставена на едноименното площадче в Стария град.