Инсулти и инфаркти убиват уволнените от Народния театър през 1992 г.

Директор (пенсионер) и министър  (пенсионерка) пенсионират 8 от най- големите имена на Първата ни сцена

В началото на 1992 г. от Народния театър са набързо пенсионирани 8 от най-големите му актьори. Да, те имат необходимите години, но продължават да играят мощно и всеотдайно. Зрителите ги обичат и пълнят салона заради техните имена и участия.

Принудени да напуснат Народния театър са Георги Георгиев-Гец, Таня Масалитинова, Георги Черкелов, Славка Славова, Асен Миланов, Андрей Чапразов, Мария Стефанова и Рачко Ябанджиев.

Заповедите им за напускане са подписани от директора на театъра Васил Стефанов, също пенсионер. Министър на културата, който благославя този погром, е Елка Константинова - и тя в пенсионна възраст.

Нерадостна е съдбата на пенсионираните, те се поболяват и един по един скоропостижно напускат този свят. Жива от тази група днес е само Мария Стефанова, която преживя четвърт век с унижението от принудителното пенсиониране през 1992 г. Тогава е само на 55 години...

През 2018 г. Мария се завърна триумфално на сцената на Народния театър и игра последователно “Три високи жени” от Едуард Олби, “Моята скъпа лейди” от Израел Хоровиц и “Облог” от Дейвид Линдзи-Абер.

Георги Георгиев-Гец

Канят го в пиеса, в която

героят му има само 3 реплики

Гец е роден на 4 октомври 1926 г. Той е един от стожерите на Народния театър и най-сниманият в киното български актьор. Има 8 награди за най-добър артист и носител на всички възможни държавни ордени, медали, звания и отличия.

В деня на пенсионирането му предлагат да играе по договор в нова постановка на театъра. Вкъщи той прочита внимателно и задълбочено текста на пиесата. И едва към края й вижда, че героят му има само три дребни реплики. Защо освен уволнен, големият актьор трябваше да бъде и унизен? Той, който е играл в Народния театър без прекъсване цели 42 години - от 1953 г., когато завършва ДВТУ, до 1992 г.

Гец и част от другите “пенсионери” приемат поканата на строителния предприемач Димитър Барбуков да направят пътуващ театър, кръстен на него.

Със старичък микробус трупата обикаля градовете на България и навсякъде публиката ги награждава с дълги аплодисменти и викове “Браво”. А те играят с хъс и професионална наслада и не обръщат внимание на мизерията в провинциалните салони. Гец сякаш се възражда. И все пак веднъж, прикрепяйки колежката си Славка Славова, той въздъхва: “Ех, Славе, Славе! Такава ли участ заслужавахме на нашите години?!”

Една вечер през пролетта на 1996 г. трупата изнася представление в Стара Загора. Спектакълът върви чудесно. На финала изведнъж Гец се олюлява, което предизвиква смях в салона.

А Таня Масалитинова забелязва, че той съкращава репликите си - нещо, което никога не е правел, винаги е бил много стриктен с текста. Някак бързо актьорът стига до финала на пиесата и напуска сцената, изпратен от силни ръкопляскания. Не се появява на поклоните. Масалитинова подхвърля към публиката: “Татко е сърдит, не иска да се появи!”. Публиката се смее от сърце.

А в това време зад кулисите Гец бере душа след тежък инсулт. Няма дори кушетка и той лежи на четири наредени един до друг стола. Идва линейка и го закарва в старозагорската болница. Още през нощта от София с кола пристигат съпругата му Цена и големият му син Иван. Заварват го в съзнание, но после изпада в кома. Така и не излиза от нея през петте месеца в ИСУЛ.

Умира на 2 септември 1996 г. Само 32 дни преди да навърши 70.

Асен Миланов

Предлагат му хонорар

като за студент

Роден е в София на 22 октомври 1922 г. Участва в Отечествената война като телеграфист. Завършва семестриално Юридическия факултет на СУ. През 1945 - 1946 г. учи в Драматичната студия, ръководена от Георги Стаматов. Играл е в Общинския театър, който по-късно става филиал на Народния театър, а Миланов - негов актьор за цял живот.

Играе във всичките най-добри постановки на театъра - “Ричард Трети”, “Ревизор”, “В полите на Витоша”, “Сън в лятна нощ”, “Дачници”, “Братя Карамазови”, “Сирано дьо Бержерак”,“Смъртта на търговския пътник”, “Бяг”, “Крал Лир”, “Чичовци” и др.

Народен артист от 1971 г., носител на орден “Народна република България I степен”.

Асен Миланов е зевзекът и шегаджията на театъра. Веднъж се “оплакал” на колегите си: “Остарях, остаряях. Косата ми опада, зъби не ми останаха, ръцете ми треперят, нищо не мога. Сал единият секс ми остана...”

Миланов е и изключително горд и деликатен човек. На него не могат да му предложат договор като на Гец, защото участва в една от постановките. Когато отива в счетоводството да подпише договор за нея, се хваща за главата. Сумата, която му предлагат, е жалка дори за студент първокурсник във ВИТИЗ. Никой не знае как се е прибрал вкъщи.

На следващата 1997 г. получава инсулт и умира 74-годишен.

Андрей Чапразов

Затваря се вкъщи

и отказва всякаква помощ

Роден е на 16 февруари 1920 г. в Оряхово. Майка му Сетка е от Тетевен и е внучка на чорбаджи Петко Страшника, който е прототип на Ботевия героя Чавдар войвода в поемата “Хайдути”. Баща му Михаил Чапразов е военен лекар в Берковица. Участва в три войни.

Синът Андрей постъпва в Духовната семинария, но така и не облича расото. Отива в кадетския корпус на Военното училище. Но не му допада и войнишкият живот.

Завършва театрална школа при Народния театър. Учи право, след това музика - завършва Държавната музикална академия, и актьорско майсторство. През 1944 г. се снима във филма “Росица”, който остава недовършен.

През 1966-1967 г. е директор на Театъра на поезията и естрадата. Преминава в Народния театър и става един от стълбовете му. Той е маркиз Поза в “Дон Карлос”, Меркуцио в “Ромео и Жулиета”, Сирано в “Сирано дьо Бержерак”, за която роля получава Димитровска награда. Играе още в “Крал Лир”, “Нора”, “Хъшове”, “Обещай ми светло минало”, “Моцарт и Салиери”...

Има над 5000 записа в радиотеатъра и е създател на този жанр в България. Записва на плочи различни поетични композиции.

Той е болезнено честолюбив човек. След уволнението и отпадането от репертоара на пиесата, в която играе, отказва всякаква работа и се затваря вкъщи. Отказва и всякаква помощ от приятели, които знаят, че пенсията му е малка.

Умира от инфаркт през 1999 г., три години след пенсионирането му.

Славка Славова

Покосена е от инфаркт след

представление в Театър 199

Родена е на 24 март 1924 г. в Берлин, където работят родителите й. Завършва немското училище в Бургас.

Има висше музикално и театрално образование. Завършва Музикалната академия в София в класа на проф. Люба Прокопова и проф. Панчо Владигеров.

Но орисниците са решили тя да стане актриса, а не музикант. Нейната приятелка Цонка Митева я води в школата на драматичните артисти. Славка е пленена от магията на репетициите им, научава монолога с отровата на Жулиета, стихотворението “Потомката” и баснята за гъските на Крилов и се явява на изпит в театралното училище. Приета е от Кръстьо Мирски, току-що завърнал се от специализация в Бургтеатър.

Първата й роля в Народния театър е на “зоза” на име Сузи в пиесата “Борсанови” на Крум Кюлявков. На сцената трябва да пуши, да танцува суинг, да свири джаз на пиано. Изиграла е десетки роли в Народния театър, в Младежкия, Театър 199, “Сълза и смях”. Участва в пиеси на Софокъл, Шекспир, Оскар Уайлд, Чехов, Бертолт Брехт, Едуард Олби, Пейо Яворов, Валери Петров...

През 1950 г. тя е уволнена от Народния театър. Баща й е обявен за враг на народа. Съден е в процеса срещу Трайчо Костов и едва отървава въжето. Славка Славова е принудена да започне работа в разсадника на Борисовата градина. Спасява я директорът на Младежкия театър Стефан Караламбов, която я взема в трупата си. И тук наред с други роли изиграва и Митко Палаузов. В биографичните си бележки актрисата пише, че приликата й с детото партизанин била толкова голяма, че играела без грим.

През 1957 г. се снима в ролята на Станка Гърбушката във филма “Земя” по Елин Пелин. Това е единствената й среща със седмото изкуство.

Славка Славова е изключително силна и в рецитаторския жанр. Години наред представя по нов и неочакван начин произведенията на класици и съвременни майстори на словото. Изпълнява разказите на Горки, прозата на Константин Паустовски, “Съдбата на човека” на Михаил Шолохов, “Шумки от габър” на Николай Хайтов, стиховете на Блага Димитрова, Валери Петров и др.

Въпреки че притежава невероятен характер, воля и енергия от стреса след уволнението Славка Славова се разболява от диабет и падат всичките й зъби. Тя редовно пътува с бусчето, на което пише “Театър Барбуков”, и играе всеотдайно независимо от тежките условия.

Сполетява я съдбата на Гец - актрисата умира от инфаркт на 6 април 2002 г. след участието й в представление на Театър 199.

Рачко Ябанджиев

Не се доближава до сградата

на театъра и не влиза в него

Роден е в Стражица на 29 май 1920 г. Играе на сцената на Народния театър още през 1942 г. в постановката “Краят на Содом”. През 1943 г. е приет в Театралната школа при Народния театър, ръководена от Масалитинов и Георги Стаматов.

От 1944 г. Ябанджиев е на щат в Народния, назначен е на историческата дата 9 септември. Всички артисти на театъра са мобилизирани във фронтовите театри, създадени от Георги Стаматов. Ябанджиев е разпределен в студио “Фронтовак”, ръководено от режисьора Филип Филипов.

Ябанджиев е от онова талантливо поколение артисти, което се утвърди на сцената на Народния театър през 50-те и 60-те години. Той е единственият български актьор, кавалер на ордена “Георгий Жуков”. Народен артист от 1970 г.

В историята на киното ще остане с ролята на Волов в “Под игото” и най-вече с образа на Хитър Петър в едноименния филм. Работи и в радиотеатъра на Българското радио.

След пенсионирането на Рачко Ябанджиев не предлагат нов договор. Кръвно обиден, той никога не приближава до сградата на театъра и не влиза в него.

Съдбата му нанася още два тежки удара. При катастрофа на път за летището загиват съпругата и единствената им дъщеря. Останал сам, актьорът се затваря вкъщи. Умира на 26 март 2004 г.

Георги Черкелов

Свалят моноспектакъла му

“Венчайте ме със

званието шут”

Роден е на 19 февруари 1930 г. в Хасково. След като учи три години право в СУ, завършва ВИТИЗ през 1956 г. В трупата на Народния театър е в периода 1972-1985 и 1989-1991г. Режисьор е на постановките “Полет над кукувиче гнездо”, “Спасителят в ръжта”... Незабравими са изпълненията му в ролите на крал Лир, Ричард III, Сократ и много други. Изиграл е почти целия репертоар на Шекспир.

Дебютът му в киното е през 1961 г. Актьорът става много известен с ролята си на Богдан Велински от сериала “На всеки километър”, където е събирателен образ на полицая Никола Гешев. Според някои критици това е една от най-запомнящите се роли в историята на българското кино.

По време на пенсионирането на Черкелов в Народния театър пред премиера е “Венчайте ме със званието шут!” - негов моноспектакъл по Шекспирови монолози. Предлагат му временен договор за определен брой представления. Въпреки че се играе при пълни зали скоро моноспектакълът пада от афиша.

На 19 февруари 2012 г. актьорът институция, наричан Достолепния от режисьора Вили Цанков умира на 81 години от инсулт на 19 февруари 2012 г.

Таня Масалитинова

Свидетел на последната

изява на Гец на сцената

Родена на 2 септември 1921 г. в Прага. Тя е дъщеря е на родоначалника на съвременната театрална школа в България артист и режисьор Николай Масалитинов и Екатерина Краснополска - театрали, емигрирали от Русия.

Таня завършва Държавната театрална школа през 1943-1945 г. Подготя я Владимир Трандафилов. След конкурс за щатни актьори през 1946 г. е назначена в Народния театър. Играе в постановките “Веса Железнова”, “В полите на Витоша”, “Майка Кураж и нейните деца”, “Чайка”, “Бягството”и др.

Тя приема най-филсофски удара или поне не показва видимо разочарованието си. Била щастлива, че работи с любимите си колеги от Народния театър в “Сълза и смях”, “Театър 199” и най-вече на провинциални сцени. Тя е последният човек станал свидетел на инсулта на Гец. Това става в спектакъла “Ню Йорк, “Плаза” хотел”, където двамата си партнират.

Таня знае, че на обяд той е хапнал риба. Когато напуска сцената и отива при лежашия на четири стола свой партньор, тя го пита: “Рибата, нали? Не е била прясна...” Гец едва отваря очи и с жест й отговаря: “Не е от това.” И изпада в безсъзнание.”

През 2005 г. Масалитинова получава “Аскеер” за цялостен принос към българския театър.

Умира на 31 май 1914 г. от рак на стомаха.