1998: “Супершоу Невада” направи Къци Вапцаров по-предпочитан от Иван Костов

“Колелото на късмета” остава незабравим символ на прехода

Дано БНТ да пази предаванията в своя Златен фонд. След години те ще са вълнуващи, автентични артефакти за духовното пропадане и развитието в застой на един иначе славен народ

Не мога да си спомня точно коя година беше, към края на 90-те със сигурност, на кандидатстудентския изпит по журналистика се падна темата “Нееевадааааа!”. Когато поднасяме днес тази информация на подрастващите си деца, чиито спомени започват след първото десетилетие от новия век, в погледите им се чете изумление - опитват се да преценят родителите им в държава ли са живели, или в психодиспансер. Тяхното свободомислещо съзнание е неспособно да проумее и дори да си представи с колко подтекст е натоварен въпросният възглас, какви противоречиви сладко-горчиви асоциации събужда у няколко поколения българи и с каква лазерна точност характеризира безумието на епохата.

За непросветената младеж и за късопаметните съвременници припомням, че през 1993 г. Канал 1 на БНТ (имахме само него и Ефир 2) започва да излъчва невиждана американски тип игра с възторженото име “Супершоу Невада”. Води го непознатият дотогава на широката публика Къци Вапцаров, който още след първото излъчване добива светкавична национална известност и се нарежда в съзнанията по популярност до “Камъните падат”. Предаването се гледа стръвно, улиците опустяват, през отворените прозорци долита фалцетът на Къци: “Супершоу НеееееееВадааааааа”.

Те и улиците са съвсем други, и градинките с изкорубени пейки. Няма както сега уютни барчета и ведри кафененца, магазини, шоуруми, лъскави места. Осеяно е навред боклуци, пликчета шумолят в храстите като врящи чайници, вятърът подмята кофички от кисело мляко и обелки, завихря ги в косите и лицата. Докъдето ти поглед стига се реят отпадъците от възхода на изпаднала в безтегловност, напълно провалена цивилизация.

Държавната и общинската власт са се отрекли от основното си призвание, беднотията и чувството за безизходица издигат корупцията, далаверата и сивата икономика в култови ценности. В първите години на демокрацията социалистическият родителски завет “Учи, за да не работиш” е девалвирал в

“Стани измамник, да не гладуваш”

В тоя мрачен, объркан, изпълнен с наивни илюзии исторически момент телевизията изведнъж предлага на българина нова, светла, абсурдно приповдигната, преекспонирана, но неистово примамлива реалност. И той впива жадно поглед в екрана.

“Супершоу Невада” не е точно световен формат, а някаква стъкмена версия на популярните още от 60-те години инфантилни игри на Запад с многолюдна публика в студиото.

Избират участниците, теглейки от урна листчета с имената на екзалтираните присъстващи. Неистово напрежение се чете по лицата на щастливците, извисили се над битовата си немощ, догребали по чудо до райските порти. Триумфът на “избраните” е истинският съспенс в шоуто.

Следва тест - да познаят теглото, размера или цената на нещо си, за да прекрачат в “светлината”. Който уцели най-близо, продължава нататък към благоденствието, защото в това бляскаво шоу от зората на 90-те заветната цел, естествено, са парите и домашните електроуреди (фритюрници, миксери, разкошни скари за сандвичи и пр. битов лукс). Дума не може да става за награди под формата на книги, билети за театрални постановки или други обидни културни, но безстойностни стимули.

Спонсорът, вносителят на модерни европейски автомобили “Мото-Пфое”, става най-разпознаваем бранд в България и даже веднъж в някаква телевизионна анкета на въпрос: “Какво е вашето мото?” минувач отвръща смело: “Мото-Пфое”.

Тук е мястото да бъдат споменати асистентките:

истински дългокраки богини Първите секссимволи на демокрацията (след Лиана Панделиева, разбира се), с къси поли и обезоръжаващи усмивки, оживели мокри сънища. Аудиторията не мига, докато са в кадър, и макар дума да не продумват, на нея ѝ стигат дълбоките им деколтета и чупката им в кръста.

“Супершоу Невада” не просто вади от анонимност тези млади и прекрасни момичета, а направо ги изстрелва на върхови житейски позиции, слагайки на пътя им изгодни партии и неподозирани шансове за професионална реализация. Стажът им в телевизионната игра остава завинаги отправна точка в творческите им биографии.

Шоуто става още по-оруелско с изпитанието “Бурята Невада”. Участникът влиза в нещо като прозрачна душкабина, асистентка затваря плътно вратата и изведнъж вътре се завихря мощно торнадо от летящи банкноти. На раздрусан буркан прилича, пълен потрес! Задачата е да се уловят колкото може повече пари и да се проврат през процеп в кабината.

Сега си представете пенсионера от 1993-а, вдигнал се от другия край на страната с няколко филии във вестник и буркан лютеница за из път и с едничката надежда да се добере поне до “Бурята Невада”.

По онова време един долар е около 25 лева, инфлацията изяжда спестяванията на хората със скоростта на гладна свиня, управлява правителството на Любен Беров с мандата на ДПС, държавата е в тежка международна изолация, в магазините няма нищо, лекарства се намират само с връзки и подкупи, сивата икономика процъфтява, във всеки дом се поддържат запаси от свещи и налята вода в легени, защото не се знае кога ще се мине на режим. Дълбоки дупки зеят в асфалта и дори да опазиш колата си от мародерите и да си сипал скъпоценен бензин, в крайна сметка я потрошваш, а често и катастрофи стават заради лавирането между ямите. “Модерни” дрехи и обувки се купуват от битаците, мутри и кучешки глутници кръстосват улиците, финансови пирамиди ограбват до шушка наивниците, насилието и кражбите са безнаказано ежедневие, а бъдещето е просто на доизживяване.

Мокър блян е да се добереш до “световния търговски център “Илиянци”, където навъсени момчета от СИК и/или ВИС с отегчен вид продават на безобразни цени модерни перални и пр. електроуреди, нов внос. Само безразсъдно смел потребител би си поискал гаранцията от елитните нискочели търговци.

И изведнъж съдбата поднася на този, забравен от Бога народ “Бурята Невада”, сякаш ангел е слязъл от небето.

Къци е трогателен:

вдига тонуса, подканя ги да ръкопляскат, да се усмихват, екзалтация иска с незабравимия за публиката вик: “Тук са най-веселите и най-шумните!”.

Ще направя кратко отклонение, в интерес на фабулата е. Случка няколко години по-късно, когато вече властва кабинетът “Костов”, допълва с особено въздействие печалния образ на клетия български пенсионер от началото на прехода.

На 17 октомври 1998-а в зала 1 на НДК се провежда 10-ата Национална конференция на СДС, делегатите са 4 хиляди. Цялата власт, местна, законодателна, изпълнителна и съдебна е в краката на синия Командир. “Неговият” президент Петър Стоянов излиза на трибуната, прегръща членовете на Националния изпълнителен съвет и приветства конгреса, затвърждавайки абсолютната власт на сините.

Интригата в този момент е преизбирането на обожествения и безалтернативен водач Иван Костов и на членовете на ръководството. Спектакълът с речите и прегръдките обаче се е проточил твърде дълго и дават почивка на делегатите.

Аз съм репортер на “24 часа”, докладвам обстановката на редактора, който ми пази мястото на водещата новина на първа страница, но неочакваната почивка обърква графика на вестника. “Говори с делегатите - ми казва, - намери интересни хора.”

В същия момент засичам в залата един от депутатите на СДС (любопитно е, че днес същият човек е лидер на неправителствена правосъдна организация от орбитата на кръга “Капитал”). Видимо притеснен е, питам го какво става. “Не трябваше да ги пускаме в почивка.

Ще се пръснат по “Витошка” и няма да можем да ги съберем до довечера”,

отвръща раздразнено той.

Партията е докарала делегати от всички кътчета на родината с големи бели автобуси, раздала им е някакви “дневни”, колкото да не се обезводнят, и те са нетърпеливи да ги похарчат в центъра на София - “Меката на цивилизацията”. С периферното си зрение забелязвам възрастна жена, която енергично си събира багажа и се кани да напусне залата. Зарязвам разтревожения активист, приближавам се към нея, представям се, вадя си диктофона и тя се съгласява да ми отдели две минути, много бърза.

По моите критерии това е едно от върховите блицинтервюта в репортерската ми кариера, неповторима метафора за духовната криза на българските граждани.

Мисля, че жената идваше от Северозапада, пенсионерка, изключително добронамерена и откровена. Питам я дали ще се върне в конгресната зала за най-важното гласуване и тя видимо се притеснява. Не помня точните думи, но още ми е пред очите миловидното ѝ лице, напомнящо за мис Марпъл. Съвсем чистосърдечно си признава, че заедно със съпартийците ѝ са дошли не толкова заради конференцията на СДС, колкото заради Къци. “Супершоу Невада” вече го няма, Вапцаров води друго звездно шоу от същата категория. Казва се “Риск печели, риск губи” и се излъчва от зала 2 на НДК. Съвсем близо до зала 1, в подлеза точно под централния вход, срещу фонтана с топките. Ей го де е!

Колкото и лоялна да е към синята идея тази делегатка, колкото и отдадена да е на управляващата върхушка, по-пламенно от самите Костов и Стоянов да е вярвала в европейското бъдеще, в крайна сметка избира лесната печалба пред тържеството на демокрацията. Много вероятно е играта при Къци да се проточи и тя да пропусне сакралното гласуване, но на конференцията все пак са дошли 4 хиляди човека, Костов е обречен и без нея да победи!

Но да се върнем на оригинала “Супершоу Невада”, запалил факела на българските надежди за благоденствие. Неговият култов символ, венецът в състезанието е вездесъщото “Колело на късмета”. Жива метафора на житейския кръговрат, чиято най-голяма награда е лек автомобил. Останалите сектори от колелото носят домакински уреди или парични суми, всичко е в ръцете на съдбата.

През следващите години Къци развива концепцията в “Риск печели, риск губи”, в опит да избегне буквалното хазартно внушение въвежда игрословица. От участниците се изисква да познаят дума.

Ако днес напишете в гугъл “Скакауец”, ще се натъкнете веднага на извадка от уикипедия, от която научавате, че това е заглавие на хит на група “Хиподил” и произлиза от незабравим момент в телевизионната игра. Димитър Корчев от Перник трябва да познае думата СКА_А_Е_, условието е: “насекомо, обожествявано в Древен Египет”. Къци Вапцаров предлага жокер, но Корчев демонстрира твърда увереност и заявява: “Я това го знам, бе, мене ми жокер не требва!”. След което изрича: “Скакауец” вместо “скарабей”.

В софийските бохемски среди битува и друг подобен феномен, когато участничка в пенсионна възраст трябва да познае думата КАР__А - превозно средство, задвижвано от коне. Доволна, че е случила на лесно предизвикателство, тя казва: “Каруца”, но за нейно най-огромно удивление Вапцаров контрира: “Грешен отговор”.

Пуска брояч и я юрва да продължи с предположенията, повтаряйки “Имате 10 секунди, опитайте!”.

Изпаднала в пълна несъстоятелност, като изгубен заек в папури, жената започва да налучква панически: “Карума, Карула, Карута”. Нито за миг в съзнанието ѝ не се мярка асоциация за “карета”, твърде далечно приказно понятие с монархически привкус.

Дано БНТ да пази в своя Златен фонд изданията на “Супершоу Невада”! След години, когато историческата дистанция се увеличи още повече и атмосферата от началото на 90-те в България потъне в мъгла от противоречиви спомени, тези предавания ще са вълнуващи, автентични артефакти. Като гробницата на Тутанкамон ще разказват въздействащо за далечното минало, но няма да славят триумфа на едно царство, ще бъдат свидетелства за унизителното съществуване на прага между две реалности. За духовното пропадане и развитието в застой на един иначе славен народ.