От икономическа и политическа гледна точка 90-те години са мрачен период за България. Държавата не работи, престъпността е в разцвет, трудещите се са бедни, пенсионерите бедстват, инфлацията стопява спестяванията, бившата номенклатура се представя за новия бизнес елит, банките фалират, мутрите безчинстват, мафията е на входа и на изхода: царят пълен хаос и безконтролен ад!
Засичаш с ладата мерцедес, от него слизат трима глигани и те пребиват като куче, бухалките раздават справедливост. От гледна точка на бохемата обаче няма по-щуро и хубаво време от последното десетилетие на ХХ век. Парадоксално е, но за тогавашните млади и талантливи хора тържествуващата свобода на личността и връщането на частната собственост са достатъчно мотивиращи, за да носят щастие. “Реалността е погрешна, мечтите са истински”, казва великият Тупак Шакур, една от иконите на музиката през 90-те.
Вместо да депресира, тежката действителност вдъхновява активното поколение в България да работи, да твори и да се забавлява като за последно. Никога преди и след този смутен период народни артисти, журналисти, холивудски звезди, депутати, гейове, модели, случайни граждани и главатари на силови групировки не са се веселили под един покрив заедно. Сюжет, достоен за блокбастър на Куентин Тарантино. Едва ли някой някога ще си направи труда да запише спомените на живите свидетели, за да издаде история на клубната култура през 90-те, тя не е и много за разправяне, де. Затова дори зрънцата, фрагментите от нея са ценни, интересни и вълнуващи.
Един от първите модерни барове е “Родерик” на улица “Шишман”, сгушен срещу легендарната 7-а гимназия. Не е нощен клуб, а типично квартално заведение от европейски тип, предлагащо кафе, алкохол и приятна музика. Оттам започват страхотните приключения по Алеята на здравето – така бохемата нарича своите митарства из софийските барове. “Родерик” е любимо място за срещи на звезди от шоубизнеса и популярни хора от онова време, там те имат запазени места в сепаретата, отбелязани със златни табелки с имената им. Нещо като алея на славата.
Доста интервюта съм правила в “Родерик”, но ще откроя едно с Мариус Куркински, записано в началото на 1996-а. Сещам се за него винаги когато стане дума за възторга на гладните години.
Тогава политическата криза е основна новина, но на публиката ѝ е писнало от физиономиите на властващите големци. Затова редакторите от вече несъществуващия вестник “Континент” измислят нов подход към темата: искат да разкрием как творческата интелигенция възприема драматичните събития. Задачата ми е да направя политическо интервю с актьора Куркински, който тъкмо е поставил своя хитов моноспектакъл “Дамата с кученцето” по Чехов.
“Какво мислиш за Жан Виденов?”, е първият ми въпрос. Очаквам като всеки изнемогващ от кризата гражданин да се разпростре върху безхаберието на управляващите. За моя огромна изненада обаче Мариус отговаря: “Ами, харесвам го. Има нещо абитуриентско в него”. До този момент никой не е успявал с по-добро чувство да срине авторитета на един от най-мразените премиери на България.
Първият най-мощен център на творческия прогрес е студентското предаване “Ку-ку”, което в средата на 90-те се трансформира в “Каналето”. За него работят актуалните и до днес артисти, музиканти, сценаристи, журналисти, драматурзи, режисьори, то е гръбнакът на шоубизнеса. Там изгрява и Слави Трифонов. Друг нестихващ извор на креатив е телевизионното предаване на режисьора Теди Москов “Улицата”, в което участват изключително надарени актьори и дори сега да се излъчва, отново ще е хит. Не слиза от екрана от 1992 до 2004 г., стартира от Ефир 2, минава през Канал 1 и финишира в Нова тв.
През 1997-а мощен тласък на талантите дава и основаната от Камен Воденичаров единствена и неповторима, изцяло българска музикална телевизия ММ. Сума ти млади звезди изгряват там: Нина Николина, “КариZма”, Руши, “Ъпсурт”, “Остава”, Графа, “Джанго Зе”, “Сленг”… Всички те формират творческия елит, от който нощта неуморно жужи.
Софийските ентъртейнъри оказват влияние и върху клубния живот в другите големи градове, самият Воденичаров открива страхотното заведение “Момо” във варненската Морска градина, а преди него “Казабланка” в Пловдив, чийто управител е Милен Цветков.
Всъщност кариерата на покойния телевизионен журналист тръгва от заведение – Милен работи в “Коко” на Попа, където го забелязва един продуцент. Деян Славчев, по-известен като Део, е изтеглен в шоубизнеса от адски популярен клуб през 90-те години - барман е в “Ел Кабана”,когато го избират за водещ на “Джубокс”. Миро и Галя от евъргрийн дуета КариZма блесват най-напред в клуб “Опера”, където са пеещи сервитьори.
Съдби не на
кръстопът, а на възел!
Безспорно най-незабравим, клубът на клубовете за всички времена си остава “Спартакус”.
Негов създател е Дим Дуков, незабравим образ, новатор и моден провидец. Той е кралят на долче витата: собственик на първата пицария, първия елитен фризьорски салон, шеф на модната агенция “Ъндърграунд”, тв водещ, българският Жан Пол Готие, монах, притежател на гей френдли хотели и на онлайн магазин, участник във “ВИП Брадър” - неизчерпаема е биографията му.
В онези години инфлуенсърите се наричат трендсетъри - където те ходят, там става навалица, а Дуков е най-блестящият, просветителят, кръстникът.
Носител на най-новото, символ на свободомислието, изпреварващ времето с няколко големи крачки, пръв във всичко. Първи дори си отива от този свят преди 11 години.
“Спартакус” официално е “микс клуб”, непросветените си го представят като оазис на гей обществото, обаче реалността е по-пъстра. Да, клубът е пълен с гей и транс, всякакви екстравагантности, като да речем вамп двойката дизайнери Кристина и Константин, които вечно са в черно и спят в ковчези (бел.ред. - Кристина е леля на Николай Бареков). Но този клуб е “микс” не заради различните сексуалности и характеропатии, а защото приютява шеметни личности – от манекенки и обикновени безделници до университетски преподаватели.
Случвало се е един до друг на бара да седят парламентарен секретар, общински съветник, Жени Калканджиева, бъдеща фолкдива, режисьор на музикални клипове и Клюна (прочутият наркодилър, дето го застреляха в сладоледената къща “Джимис” на “Ангел Кънчев”). Шарен свят! През 90-те не съществуват тежки обществени разделения както сега,
воюват само групировките,
останалите се забавляват
За първи път пред “Спартакус” българската публика вижда фейсконтрол – от тренираното око на шикозната Елица зависи кой ще прекрачи прага на клубния рай, нейна е селекцията на вечно виещата се пред вратата опашка. Всъщност тя и днес има подобна функция в един също легендарен и все още работещ на макс клуб “Ялта”. Друг легендарен фейсконтрол е Веси Коева, шармантна дама, собственик на първия вино бар, а днес е част от екипа на “Преди обед” по Би Ти Ви. Тя бди на входа на “Блек Лейбъл”. В “Спартакус” Дим Дуков въвежда и първата клубна легенда - ВИП членовете получават пръстени на тайна и изключително забавна церемония, преливаща в щури партита с танци на кол, спонтанни цигански колела и пирамиди текила. Всички заведения, които открива главният трендсетър, жънат фурори – “Джордж”, “Бар Луна”, “Но” (последното е в подземието на Народния театър, влиза се през централния вход и се върви до бара по червен килим). Дори домът на този очарователен и креативен човек е прочуто бохемско свърталище.
Веднъж на парти там Азис решава да извика приятелката си, но не може да ѝ обясни къде точно е апартаментът на Дим. Подава ми телефона и аз започвам: “Нали знаеш ЦУМ къде е? Така. Подминаваш го, на Халите завиваш и спираш пред синагогата…” Отсреща настъпва мълчание, явно момичето не е наясно с моите ориентири. Кралят на фолка в този миг силно се отегчава, грабва телефона от ръцете ми и казва: “Значи, тръгваш от “О, Азис”, минаваш покрай “Чакарака”, само направо и след две преки спираш”.
През 90-те все пак съществува известно културно разделение, но то е по-скоро на различните вкусове, нищо общо няма с враждуващите лагери сега. Просто аудиторията се ориентира спрямо музикалния си слух. Пристанищата на творческата интелигенция са “Спартакус”, “Неон”, “Червило”, “Мохито”, “Ялта” и пр., а мутрите и новият бизнес елит ходят в луксозните чалготеки “Скай клуб”, “Най клъб”, “Ай клуб”, “Нерон”, “Домби”, “33”, БИАД. Артистите почти не стъпват в баровете на силовите структури, обаче вървежните мутри много напират да се смесват с творците.
Тук е важно да се подчертае ролята на шефа на ВИС-2 Георги Илиев за възхода на клубния живот. Колкото и мракобесен да е образът му, този човек притежава вроден усет и вкус за ентъртейнмънта. За него работи талантливият трендсетър Мартин Влайков, който основава уникалното “Къти Сарк” (като прочутия английски клипер и уискито). То се намира под сцената на летния театър в Борисовата градина, партитата се вихрят едновременно вътре и в градината.
Наред със “Спартакус” “Къти”, както го наричат на галено, е едно от най-страхотните места в София, поставило началото на цяла нова субкултура - в него се ражда техно и чилаут поколението. Същият Влайков отваря в Созопол легендарния “Кънтри клуб” и дискотеката “Мери Джейн”, в онзи период излиза смешка, че който не си е нито вкъщи, нито в офиса, само Мартин знае къде е.
Няма начин да се изредят всички спирки по “Алеята на здравето”, но “Хамбара” не може да бъде подминат. Като машина на времето е и още работи. Намира се на “6 септември”, отвън човек не би предположил, че е нещо повече от съборетина.
Интериорът е микс от минимализъм, екзотика, творчески хаос и шик. Има два етажа и половин трети, до който се стига с почти акробатично балансиране върху една дебела греда. “Хамбара” е осветен само от свещи, поставени навсякъде така, че восъкът им щедро да се стича като пещерни сталактити. Вратата е заключена, могат да влязат само клубните членове, снабдени със специални ключове. Не е ли куул?
Наскоро приятел припомни смешна история от “Хамбара” някъде от средата или края на 90-те. Влизат две музикални звезди, спестявам имената им, да ги наречем Данката и Ванката. Иначе всички ги знаят, прочути гуляйджии са. Сядат на бара и се разбърборват.
По едно време Данката прекъсва историята, която разказва, и се оттегля в тоалетната, а Ванката, докато го чака, решава, че моментът е идеален да избяга. На сутринта го чака работа, но знае, че приятелят му няма да го пусне, така че използва краткото му отсъствие и безмълвно се изнизва.
Отваря вратата, в същия момент Данката излиза от тоалетната, вижда го, махва му и казва: “Ванка, сядай да ти доразкажа”. Дори не е забелязал пропадането във времето. И накрая, естествено, клубният живот навсякъде си има афтърпартита, те обикновено са в къщи на клубни фурии. На път към тях бохемата е развеселена, но също така умира от глад и едно от местата, на които през 90-те години спира за изтрезняваща шкембе чорба, носи закачливото име “Борсалино”. Под “Японския” , на улица “Бунтовник”.
В заключение цитирам една мисъл на споменатия по-горе Део, която обобщава чудесно палавия нощен живот по време на най-изтощителната българска криза: “Готино е да си важен, но важното е да си готин!”
Написа го в книгата на Слави Трифонов, когато бе гост в шоуто му.
Страхотна скица е тоя Део!
Коментари (0)
Вашият коментар