Димитър Маринов дал 300 лв. за такси до Карлово, за да помирише розите

Тъмно е. Балканът е хвърлил своята сянка. Над нея е спусната плащаницата на нощта. Неканен гост се промъква в розовите градини. Поема дълбоко дъх. Беше пътувал дълго, за да направи това. Точно това. И нямаше сила, която да го спре. Стои и диша дълбоко. Стръкче с розов цвят сякаш само е готово да скочи в джоба на сакото му. Знаменцето в три цвята, което всички си мислят, че живее постоянно в джоба, сякаш е направило място за розовия цвят. А всъщност знаменцето живее под сакото. Живее в сърцето. И всъщност онова знаменце и това стръкче от роза са едно и също. Те са България, те са родината.

Звучи като измислен абзац от книга. Като късче от сценарий на филм може би. Но е откъс от живота. Малко късче от реалния филм, който живее Димитър Маринов - първият български актьор, качил се на сцената на оскарите. Почти всички в България знаят за неговата поява с българското флагче в джоба на сакото, след като “Зелената книга” печели наградата за най-добър филм през 2019-а. Но има толкова неразказани епизоди от неговата лична история. Някои наглед малки детайли, зад които обаче се крият големи послания. Като историята в розовата градина. Но и до нея има път. И той също минава през онази сцена на оскарите и онова българско знаменце...

“Когато излязох на онази голяма сцена тогава със знаменцето, което беше във вътрешния ми джоб, и реших в онзи момент да го извадя във външния си джоб, Виго Мортенсен каза само едно. На сцената. Погледнете кадрите и ще видите как се обръща и гледа. Каза ми само едно нещо: “Завиждам на сънародниците ти!” След това си говорихме и той ме попита: “Защо го направи?” Защото е време малката България да стане голяма по света.”

Това разкри Димитър Маринов в емоционална реч пред българската общност в Лондон по време на големия форум Bulgaria Wants You, целящ да мотивира сънародниците ни да се върнат да работят във и за България.

В историята има място и за малко горчилка, не за нещо друго - само за допълнителна мотивация. “Имаше “сънародници” в родината, които ме нападнаха, че жестът със знаменцето бил демонстрация на национализъм и фалшив патриотизъм. И не ги виня, защото те са тези, които живеят в държава, а не в родина. След 33 години по света аз научих едно: Където и да си, ако не се гордееш с родолюбие, светът няма да те удостои с признание и още по-малко, уважение. Това е за мен. ... А за тези, “посрамените” от жеста не знам, то си е тяхна работа. Моят нов път е България. Но не назад, а обратно към ново напред! И не за мен, а за младото идващо поколение родолюбци. Да ги подпомагам, насърчавам и мотивирам за достойно израстване в техните кариери. И единственият враг, който би ми се изпречил, съм аз самият за себе си", каза амбицираният да помага на младите в родината си актьор.

“Ще се връщам в България много по-често, отколкото очаквате. Защото аз все пак си имам българската мечта”, зарече се Димитър Маринов.

А продължавайки темата с критикувалите го заради знаменцето, някак неусетно ни пренесе сред розите. И накара не само упрекващите го за фалшив патриотизъм, но и адмириращите го, накара всички да се замислим. С една наглед обикновена история.

“Искам да попитам всеки един, който ме е изкритикувал за онова българско знаме, на което нямаше герб: Кога беше последният път, когато ти тръгна от София за Бургас и спря в Карлово, за да помиришеш розите?

Защото предишният път, когато дойдох в България, в 11 без 15 вечерта взех такси, беше едно младо момче. Казах му: “Давам ти 300 лева да ме закараш до Карлово и да ме върнеш тази вечер”. Не защото бях войник в Карлово. А защото отвътре усетих едно - аз съм в София, аз работя, аз правя всичко онова, което трябва да правя... Но не усещам онова, което ме доведе дотук”, каза с особена тръпка в гласа Димитър Маринов.

Актьорът създал свои десет заповеди, за да успее

“Успехът на моята кариера се дължи не на късмет или поличба, а на съзнателна нагласа да „вкусвам животът такъв, какъвто ми се сервира“. И тогава, когато останах на улицата в един малък град в щата Тенеси със 120 долара в джоба, без дума на английски, без роднини и познати дори, си рекох: Ето, реши го и го направи. Сега си вярвай, но бъди разумен и готов за всичко. И тогава създадох своите 10 “заповеди”... За Божиите не знам, то си е тяхна работа.”