Станимир Димитров: Съвременната поезия трябва да се страхува от смъртната присъда, издадена ѝ на много инстанции

“Монолозите на старата тетрадка” - новата стихосбирка на автора, ще бъде представена от издателство “Труд” на 25 април от 18,30 ч в книжен център “Гринуич”

Станимир Димитров е ярко име в съвременната българска поезия. Автор е на книгите “След смъртта на Франсоа” (с две издания) и “Педофилия на съчувствието”, както и на редица стихове, статии и разкази, публикувани в регионалния и централния печат. Той е един от създателите на разпознаваемите в миналото литературни портали “Бунтарите” и “Литературни бесилки” и е съставител на няколко антологии. Носител е на много награди, както и на специална награда на Националния литературен конкурс “Южна пролет”. Роден е през 1977 г.

- Г-н Димитров, вашата най-нова стихосбирка - “Монолозите на старата тетрадка”, започва със следните думи: “Пиша ти от една тъмна стая, в която всичко смърди на цигари... Пиша ти, защото е тъмно, а може би пиша, защото се страхувам”. От какво се страхува днес поетът? Какви са основните му притеснения за поезията, за живота? И дали именно така не се раждат най-хубавите творби?

- Моята тъмна стая не е по-различна от стаята на всяка свобода. Андре Бретон беше написал: “Свободата се ражда в нощта, все едно къде - в някоя дупка, в стена,... където духат ледените ветрове!” Та и моята е такава, тя няма как да е под прожекторите на лъскавите витрини, на които е опакована, изкуствена кукленска плът, подмамваща ни да си купим опитомена красота. Мисля, че точно в такива тъмни стаи всички поети от древността до днес с глави са пробивали своите мънички дупки, за да видят първите неясни проблясъци на истината и красотата.

Поетите винаги са имали много причини да се страхуват. Във всички епохи са били заплашвани или с мълчание, или с репресии, или със смърт – примерите и фактите за това са безкрайно много. Разбира се, не говорим за дворцовите трубадури или конюнктурните писатели, а за истинските поети, служещи на истината. Лесни времена за поезия никога не е имало и ние, които сега сме в нашето време, на нашия пост, нямаме правото да се оплакваме, както не са го правили и тези преди нас. Проблемът на днешната поезия не е във времето, а в нравите.

Напоследък се правят целенасочени опити за силово институционализиране на поезията. Вижда се явен стремеж тя да бъде моделирана не само като стил, език и форма, но и като теми и образи. От другата страна стои проблемът с аудиторията. Вкусът към поезия на съвременния читател не само не се възпитава, но и се разрушава. В този процес важна роля играе и образователната система, която отдалечава младата публика от естетическото възпитание. Като венец на всичко повечето големи издателства са наложили мораториум върху новата поезия и отказват да я издават с мотив, че не се продава. Разбира се, тя няма как да се продава добре, след като не се рекламира. Издават се предимно образци от световната или българската класика, което принципно е хубаво, но съвременните автори са силно ощетени. А някои авторитети почти искрено се учудват, че не се раждат нов Шекспир или нов Ботев. Ами няма как, докато в книжарниците

на най-видните позиции стоят заглавия като “Как да стана милионер за един ден”

Младите автори залитат към курсове по творческо писане с надежда да получат достъп до литературните среди или пък ползват услугите на печатници без реално разпространение, което толкова разпилява картината, че имам усещането, че вървим към нов дадаизъм – остава да изрежем от някой вестник отделни думи, да ги пуснем в една торба, да ги разклатим, после да ги разпилеем на пода и каквото се получи, да го препишем.

Накратко – съвременната поезия трябва да се страхува от смъртната присъда, която ѝ е издадена на много инстанции. В тази връзка искам да благодаря на

издателство “Труд”, което все още подава ръка на новата поезия!

А що се отнася до най-хубавите творби - те се раждат точно когато си искат.

- Във вашите стихове явно се отличават мотивите за честта, за справедливостта, а чувството на гняв и на протест сякаш обединява творбите ви? Откъде идват те? 

- Има една чудесна метафора “Розата е роза”. Няма какво друго да бъде розата, освен роза. Същото е и за истината – тя е истина! Поезията, която не служи на истината, не служи и на красотата. Колкото повече някой се опитва да я кипри с парадни дрехи и да ѝ инжектира изкуствена радост, толкова повече я унижава. По-добре ясно да изкрещиш болката си, отколкото да пееш фалшиво с изкуствено нежен глас. Водили са ме само тези причини.

- Чувствате се близък до героя на Джек Лондон - Мартин Идън? Какво мислите за света ни днес, за хората?

- В отговор на писмо на свой почитател Джек Лондон пише: „Не разбирате ли, аз съм Мартин Идън?! Разликата между нас е, че той е мъртъв, защото беше индивидуалист, а аз съм жив, защото съм социалист!“.

Но аз си мисля, че има нещо много по-голямо от това. В гърдите на мъртвия Мартин трещят като оръдейни изстрели сърцата на всички поругани и смели поети на света, от Данте до Вийон и от Вийон до Пушкин и по-нататък и по-нататък – до безкрай. Да се изправиш срещу този титаничен враг на красотата – претенциозното невежество, и да усетиш как докато си се опитвал да го излекуваш, то вече те е убило! И точно когато ти е дало признанието си и как само те е окичило с венеца на славата, като с гордиев възел на шията, който няма как да разсечеш, без да отрежеш главата си! Не, не ми достига изобразителна мощ да опиша това усещане. Въпреки че жанрово творбата на Джек Лондон се определя като роман, аз имах усещането, че чета велика поезия.

Подобно усещане съм изпитвал и при прочита на творбите на Виктор Пасков. После се замислих, че мога да направя опит да извлека есенцията от поезия от иначе белетристичните произведения и по този начин да направя опит да реабилитирам популярността им пред съвременната мислеща публика, показвайки, че всичко и днес е същото.

Естествено, че си давам сметка колко дръзка е тази идея, но все пак трябваше да го направя!

А за хората мисля, че те продължават да бъдат силни и човечни, поне за хората в моята родина – напук на полудяващия напълно свят.

- Кои са поетите, които ви вдъхновяват? 

- Освен големите творци (няма да ги деля на поети, белетристи, нито на свои и чужди) като Франсоа Вийон, Чарлз Буковски, Уолт Уитман, Ръдиард Киплинг, Джек Лондон, Ърнест Хемингуей, Фьодор Михайлович Достоевски, Михаил Булгаков, Константин Павлов, Любомир Левчев, Янаки Петров, Мария Агликина, Никола Вапцаров, Гео Милев, Христо Смирненски, Виктор Пасков, Йордан Кръчмаров, много съм впечатлен и от съвременните - Иван Ланджев, Митко Ламбов, Анелия Черкезова, Лилия Илиева. Харесвам и незаслужено неиздадените все още, но прекрасни поети, които напуснаха и България – Хелена Окоронко, Юлияна Радулова и много други. У нас винаги е имало страховити таланти на световно ниво, които поради липса на държавна политика в сферата на културата биват изтласквани в периферията на субкултурата.

- Кой е любимият ви стих или по-скоро стихът, който е най-близък до вас, до вашата лична история?

- Поемата на Джон Милтън - Балада за Чарлз I:

"... Прокълнете името ми

в тези написани с кръв страници на историята!

Прокълнете името ми,

наречете ме зъл тиранин...

Прокълнете името ми,

но ПОМНЕТЕ ИСТИНАТА!"

- Уводът на стихосбирката ви е дело на Калин Терзийски, който разпознава стиховете ви като нещо “чудесно”. Какво ви свързва с него и какви съвети ви е давал?

- Често ми се е искало да съм роден в едно време с Джек Лондон. Разбира се, това е невъзможно, но съм

горд, че съм в едно и също време с Калин Терзийски

- един от истинските и честни представители на съвременната интелигенция. С Калин не се познавахме, преди да прочете ръкописа на “Тетрадката”. Но веднага след това той се обърна към мен с думите: “Възхитен съм, друже, много неща са ме молили да прочета, но това е нещо уникално – взривяваща самобитна поезия, на която не бих сменил нито една дума!” После ми изпрати предговора. Съвети как да пиша никога не ми е давал, но много сме разговаряли за състоянието на съвременната българска литература и няма да забравя думите му: “Не търсенето определя предлагането, а предлагането определя търсенето. Ако лимонадата беше на витрината, а кока-колата я криеха под тезгяха, тогава лимонадата щеше да е хит!” Това беше някъде през 2018 година, оттогава ни свързва искрено приятелство.

- Какво е бъдещето на поезията? Ще остане ли тя твърде елитарна и плаха?

- Убеден съм, че въпреки тежките нрави, които се опитват да я опитомят и изтласкат в ъгъла, българската поезия ще оцелее. Не мисля, че поезията е елитарно изкуство, както и въобще поставям под съмнение определението “елитарно изкуство”. Такива словосъчетания препращат към паразитни интелектуални явления като снобизма. Не вярвам, че шепа добре облечени салонни богаташи имат право на вето върху поезията. Напротив, точно такива капсулирани общества я осакатяват и правят непопулярна.

- Предстои премиера на книгата ви. Какво ще представлява тя?

- И този път няма да изневеря на себе си. Ще има интересен спектакъл с поетичен рецитал, съпътстван с жива музика. Максимално ще бъдат обрани дългите словоизлияния и хвалебствия по адрес на автора и книгата, защото вярвам, че читателите са последната инстанция. Изкуството няма нужда от адвокати и трябва да говори само за себе си.

Специалните гости ще бъдат Калин Терзийски и големият китарист Драгомир Драганов, с когото ще свирим на живо. Ще има и други приятни изненади.

Датата е 25 април, часът - 18,30, в книжен център “Гринуич”. С удоволствие каня всички приятели на поезията.