Живот като на кино: Бях уличен музикант, сега съм британски орденоносец

• Крал Чарлз III ме награди за изключителен принос за популяризация на британското кино в България, казва Стефан Китанов 
• В един ден получих две отличия - медал от чешкото посолство и орден от британското
• Продуцирам филм дебют на дъщеря ми Ана по сценарий на съпругата ми Илиана Китанова
• Фестивалът тази година беше много важен. Първият след пандемията. Срещнахме се отново чрез киното

- Честито звание “Почетен член на Ордена на Британската империя”, г-н Китанов.

- Благодаря!

- Къде и как ви завари хубавата новина?

- В София. Поканиха ме на среща в резиденцията на британския посланик. Имах преди това ангажимент в Чешкия център. Наградиха ме с медал за заслуги за представяне на чешко кино в България.

Това е много важно за мен, защото съм специалист по киното на Чехословашката нова вълна и съм посветил години на представяне на това кино в Дома на киното и на “София филм фест”.

С медала в джоба отидох до Британската резиденция. Бяхме трима. Посланикът, директорът на Британския съвет и аз.

- Очаквахте ли я?

- Не. Очаквах да говорим за предстоящия фестивал. А посланикът започна: “Крал Чарлз III взе решение да ви награди с ордена на Британската империя...” “Моля?” - отвърнах. - “Ще падна. Идвам с един медал в джоба, а вече друг се предлага. Чакайте да видя дали нямам още един ангажимент днес, че е ден на отличията” - казах. Смяхме се, разбира се. После е сериозното. Смисленото. И, разбира се, заслуженото, защото това е екипна работа.

- Да разшифроваме мотивите за награждаването ви: “ за изключителен принос за популяризация на британското кино в България. Какво на практика означава това?

- Това означава, че съвместно с Британския съвет през годините сме направили много значими неща, с които да популяризираме британското кино в България.

Първото важно събитие беше “Рок филм фест” през 1993. Тогава Британският съвет финансира почти изцяло фестивал на рокмузиката и киното. И, забележете, това не бяха изцяло британски филми!

Това са филмите, които бяхме пропуснали, събитията (защото част от филмите бяха документални), които бяхме изтървали. В рокмузиката. Специални гости бяха барабанистът на Джими Хендрикс Експириънс - Мич Мичъл.

Представяте ли си!? Режисьорът на първия филм за Джими Хендрикс - Питър Нийл. Критик от Воуг Вижън.

Това беше началото. Следващата година имаше отново “Рок филм фест”. Отново изцяло подкрепен от Британския съвет. Звездата беше един от най-продуктивните автори на музикални филми - Тони Палмър. Представихме неговите рокфилми.

Но в следващите години показахме и филмите му за класически музиканти. Тони Палмър ме покани да организирам снимките на филм за Хенри Пърсел през 1995 и така станах продуцент.

Той ме научи на много неща. Включително да реагирам мигновено, когато е необходимо. Като пристигна в началото на април 1995 в София с 8-членен екип, имаше метър сняг.

От летището Тони поиска да отидем на декора на Лондон, който трябваше да изгори през Великия пожар от 17 век. Отидохме. Тони видя декора. “Много добре - каза. - Но този декор трябва незабавно да се премести оттук - там” (на 100 метра и около 30 метра по-високо).

Художникът на филма за България Анастас Янакиев и неговият екип положиха изключителни усилия и декорът на Лондон се премести на по-високия хълм на Суходолското езеро.

Няколко дни по-късно, когато заснехме нощта на горящия Лондон, масовката и конниците газеха в 20-сантиментрова вода. Тони беше прав. Трябва да прецениш ситуацията на мига и да действаш решително. Дори да рискуваш.

Този урок е един от основните в обучението ми в практиката. Иначе съм правил още много презентации на британско кино. Но престоят ми в Англия през 1993 и 1994 като стипендиант на Британския съвет ми помогна да прогледна много неща.

Няма как да не спомена, че Британският филмов институт и Британският съвет организираха специални прожекции на нови британски филми за фестивални селекционери. Канеха само основните световни фестивали. И София!

Първоначално това се случваше в зала на Британския съвет в Лондон. След това ме канеха (само аз в зала!) в салон на Британския филмов институт. Черешката на тортата беше, когато ме поканиха да селектирам британски филми САМ в Нешънъл филм тиътър в Лондон.

Това е Меката на киното в света. Храмът. Това е все едно да те поканят да селектираш картини за изложба в Лувъра и да го затворят само за теб.

За мен затвориха залите на НФТ 2 и още една зала. Това мога да сравня само с ордена на краля. Беше сакрално!

- Завършвате финанси и кредит във ВИИ “Карл Маркс”, после и “Кинознание” във ВИТИЗ. Защо избягахте от цифрите и избрахте визията?

- Винаги съм бил киноман. Попаднах във ВИИ, защото нямаше нужда да се кандидатства с математика. Беше с география, ок. Пък и можех да играя волейбол. Бях лидер в отбора на Икономическия, след като израснах в школата на ЦСКА като нападател, макар и нисък. Имах голям отскок.

После работих в предприятие. Бях плановик. Срещнах се с чудесни хора. Но не бях на мястото си. Помня библиотеката и прекрасните разговори с госпожата началник на библиотеката. Имах запазено място зад първата редица с книги. Не ме намираха там. Не ме и търсеха. Нямаше нужда от втори плановик. Бях вторият.

Почти всеки ден ходех на кино. Във филмотечното “Дружба” или студийните - основно “Витоша”. През 1985 гледах “Строго охранявани влакове” на Иржи Менцел в кино “Дружба”.

През 1986 някак попаднах на снимките на телевизионния филм на Николай Акимов “Човек в Космоса”. Флуидите се заредиха, имаше натрупвания и приятели ме насърчиха да кандидатствам кинознание.

Успях. Не можех да повярвам, че ще мога да бъда учен от Тодор Андрейков, който беше моят корифей от кино “Дружба”.

- А кога бяхте уличен музикант? Доколкото знам, един от първите в България след 1989 г.

- Така се случи. Беше спонтанно. Дни след 10 ноември 1989 излязох на улицата. Не знам какво ме подтикна. Първоначално в подлеза на хотел “Плиска”, щото беше зима. После на бул. “Витоша” - любимото ми място беше на кръстовището на “Витоша” и “Неофит Рилски”.

- Защо там?

- Знаете ли защо? Защото сградите от двете страни бяха офисни и никой не нощуваше там. Тоест нямаше кой да ме замеря с туршия или с други развалени плодове (какво да кажем за сезона на дините?, би отвърнал Граучо Маркс).

Скоро след това от Норвегия се завърна Пешето - Петър Георгиев, един от най-добрите китаристи на Бългрия. Като разбра как си изкарвам на улицата, веднага се присъедини към мен.

И спряхме трамвай! Не помня на кое парче. Може би на Like A Rolling Stone на Боб Дилън.

Пред нас имаше тълпа от около 100 души. Все още имаше трамваи по “Витошка”. И този нямаше как да не намали и спря. Хората бяха толкова въодушевени. И половината трамвай се вля в публиката на свободния хепънинг. Велико!

- През 1993-1994 г. специализирате артс мениджмънт” в Лестър, Англия. Какво най-важно научихте от престоя ви там?

- Когато отидох в Англия, бях на 32 години. Колегите ми - на 18-20. Бях вече директор на арткиносалон. Тяхното бъдеще след доста години би ги довело дотам.

Това не означава, че бях повече от тях. В никакъв случай. Говорим за целите. Моите цели бяха други. Не теорията, а практиката. Всеки миг се стараех да пътувам, да бъда в Лондон, да се срещам с хора. Направих такава желателна програма пред моя тютър в Нюкасъл, че тя ме помоли да я изпълня сам, ако не възразявам. (Програмата ми беше на 4 страници и на всеки ред - задача). Как да възразя? Това исках. Това очаквах. Да мога да измислям, да планирам. Но не социалистически.

- Ако изброим всичките фестивали, на които сте директор и продуцент, всичките участия в наши и международни филмови журита и т.н., няма да стигнат дори две страници. Затова ви питам кратко - какво е за вас киното?

- Няма да стигнат и четири страници! Киното е моят живот. Извън семейството. Но многократно съм упрекван, че съм пренебрегвал семейството, за да ходя по фестивали, срещи, прожекции, купони, събития и прочее. Сори. Така се случи.

Надявам се да мога да компенсирам. Пък и вече съм дядо. Може би ще е любопитно да направя инсталация с баджовете от фестивалите, на които съм бил гост. Пазя ги. Това е нещо безценно. Част от живота. Фестивалите на Кита. Каква инсталация само!

- Как премина тазгодишният “София филм фест”?

- Фестивалът тази година беше много важен. Първият след пандемията. Затова и дойде слоганът Reconnect - да се срещнем отново чрез киното. Важен слоган.

Много ни дойде тази пандемия. Отчуждихме се. Търсихме заместители. Нищо не може да замести физическия контакт между филм, автор и публика! Затова този фестивал е от особено значение. Върнахме се в мащаб. Върнахме големите имена. Върнахме младите надежди. Върнахме киноиндустрията.

Събрахме в София над 300 международни гости. И всички те имаха възможност да се срещнат с нашата публика.

Съчетахме тази среща и с позитивна акция: да садим дървета, да помогнем на природата. Какво по-хубаво от това? Дървета засадиха Фолкер Шльондорф, Йорданка Фандъкова, Радослав Спасов, Кшищоф Зануси, Ян Сверак, Милчо Манчевски, Джералдин Чаплин.

Аз засадих магнолия. Сам си я избрах. Намира се в градинката на “Кристал”, срещу Военния клуб, където години наред сме свирили с фестивалния бенд на култовото парти след церемонията по връчване наградите на фестивала. Дано оцелее. Ако не, пак ще засадя магнолия! Досега съм засадил 5. А на този фестивал съм засадил 65 дървета. Засадете и вие!

- Вече мислите ли за догодина?

- Разбира се. Вече имам поне 10 заглавия и гости предвид, ама няма да ви ги кажа, защото е важен съспенсът. Ще ги поднасяме едно по едно.

- Кой ви е любимият чуждестранен филм?

- Какъв въпрос към фестивален директор?! Разбира се, трудно е да се определи един филм.

Ако може да отговоря така - на Коледа със семейството ми гледаме задължително два филма: “Кошмари преди Коледа” на Тим Бъртън и “Животът на Брайън според Монти Пайтън” на Тери Джоунс.

Това правим вече почти 20 години. Когато Тери Джоунс идваше в София, го карах да казва реплики с гласа на майката на Брайън. Беше голям майтап. Може би това са любимите филми? Може би са други?

Всяка година избирам над 100 филма лично. Сигурно имам 100 любими чуждестранни филма.

- А любимият ви български филм?

- Когато Жоро Ангелов правеше анкети за избрани филми на “София филм фест” и искаше 5 филма, като директор винаги му казвах - дай ми възможност за 10.

Важните български филми са много и ще спомена някои от тях: “Козият рог” на Методи Андонов, “Лачените обувки на незнайния воин” на Рангел Вълчанов, “Авантаж” на Георги Дюлгеров, “Мъже без работа” на Иван Терзиев, “Парчета любов” на Иван Черкелов, “Бягащи кучета” на Людмил Тодоров, “Георги и пеперудите” на Андрей Паунов, “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” на Стефан Командарев, “Източни пиеси” на Камен Калев, “Аве” на Константин Божанов - опа! Станаха 10. Аз тъкмо започнах... Догодина ще ви кажа други 10.

- Има немалко мнения, че българското кино се възражда, че излизат все по-добри родни филми. Вие какво мислите по въпроса?

- Аз съм от тези, които работят по въпроса. Естествено че се възражда!

Толкова много таланти непрекъснато излизат на сцената. На крачка сме от полуфинал, което означава червен килим в Кан, Венеция и Берлин, номинация за “Оскар”.

Това предстои. В момента абсурдно няма интерес към киното от Източна Европа. Но вятърът се променя. Вятърът на промяната, красиво. И нашият час предстои!

- Имате ли намерения да продуцирате нов български филм?

-Не само един, не само един - примерно от парче на Стефан Вълдобрев. В момента развивам четири български проекта.

Три от тях са на жени режисьорки. Третият игрален филм на Надя Косева “Нина”. Дебютът на Неда Морфова - “Любовта ще ни раздели”. Дебютът и на дъщеря ми Ана Китанова - “Студ”, по сценарий на жена ми Илиана Китанова - любопитна история по разкази от трънския край на писателя Боне Русинов (уф, Китанов проект, колко прозаично! - ама много интересен и оригинален, Е, Па!).

- Спомням си, че преди години разказвахте, как на някакъв фестивал сте се запознали с японец, който се казвал Китано. Бихте ли припомнили тази весела история на читтелите а “24 часа”.

- (Смее се.) Фестивалът не е някакъв, а най-старият - Венеция. Бях в основно жури - като в приказките. Петима фестивални директори избират най-добрия дебют и наградата “Златен лъв на бъдещето”.

Японецът не е просто японец. Това е най-известният съвременен японец! - Такеши Китано или, Бийт Такеши като екранен образ.

Един следобед в началото на септември 2003 на терасата на хотел “Екселсиор” на Лидо ди Венеция забелязах Китано. Веднага се запътих към него и му казах, че се казвам Китанов.

Английският не му беше силата. Извадих визитка и му посочих - Китанов! Ха-ха-ха!, отвърна Такеши. “Ти Китано?” . “Ами да - аз Китанов!”.

И бързо организирах снимка, която след това обиколи българските медии: Китано и Китанов. Епично!

Иначе имам още 3 истории с Китано, някои са по-смешни...