Като дете е Гунди в махалата, днес създаде филма “Гунди - легенда за любовта”

Героят на този сюжет Емил Бонев не е футболист, а актьор, сценарист и режисьор със съдба, белязана от Георги Аспарухов

Георги Аспарухов ме е формирал като личност. Откакто се помня, съм искал да приличам на него. Думите са напълно откровени, изрича ги без капка колебание Емил Бонев.

Той не е футболист. Актьор, драматург и режисьор. Сценарист на филми и сериали, сред които “Морска сол”, “Скъпи наследници”, “Недадените”, “Прогноза”, “Засукан свят”. Автор на 6 пиеси, поставяни в 30 театъра у нас и в чужбина.

В сценария на неговия живот обаче съдбата преплита една личност и едно прозвище, символ на вечността - Гунди. И днес - в навечерието на 80-ата годишнина от рождението на Георги Аспарухов, той е в основата за създаването на първия игрален филм за Аспарухов - “Гунди - легенда за любовта". Сценарият е написан. “Съотборник” на Емил Бонев за изграждането на драматургията е единственият човек, който може да пресъздаде необикновената история с онзи финес, сякаш я разказва самият Гунди - съпругата на Аспарухов Величка Маркова. Време е за реализацията, време е за снимки.

Но историята, довела до идеята и създаването на филма, сама по себе си е достойна за Гунди. И да бъде разказана.

Емил Бонев е роден през 1961 г. в Търговище. Когато е на 6, семейството му се мести в Две могили, Русенско.

“Първите три години от реалните ми спомени са последните три години на Гунди. Но всичко започва много преди това”, казва Емил Бонев.

“Обичам футбола дори отпреди първите ми спомени. На годинка и половина, вместо да проходя, съм пробягал. След топка. Голяма радост за баща ми - бивш нападател на “Филип Тотю” (Две могили). И за брат ми - тогавашен нападател в детския отбор на “Светкавица” (Търговище).

Заживял съм с истории за Георги Аспарухов, откакто се помня. Още от първия му гол в “А” група в мач между “Левски” и “Ботев”, който татко и батко слушали по радиото. Впоследствие по мое настояване са ми разказвали много пъти.

Колкото повече растях, толкова повече се засилваше любовта ми към футбола. Играех от сутрин до вечер. Аспарухов беше Гунди за цяла България, а аз бях Гунди за цялата махала. Той бележеше за “Левски” и България, аз - за отбора на нашата улица”, разказва Емил Бонев пред “24 часа”.

“Ходех да бера билки и ги продавах, връщах бутилки, хартия и старо желязо, продадох няколко топчета биячи и си купих топка с плондер. Изрязах №9 от бяло хасе и собственоръчно го заших на синия си потник. Е, сега само емблема ми липсваше.

На стрелбищата имаше мишена “По избор”. Улучвам. Витрината се отваря. В шкафа - само мечтани неща. Пистолет с капси. Като в каубойските филми. Истински! Прожектор с шест елемента. Жесток! Картички с намигаща японка. Фантазия! И някъде там в дъното светеше едно “Л”. Оттук нататък помня, че минах на забавен каданс. Посочих емблемата, сложих я на гърдите си. Още я помня”, доразкрива емоциите от детството, белязали целия му живот.

“Брат ми ми вземаше топката

и трябваше да изброявам

наизуст отбора на “Левски”

или състава на националния отбор от вратаря до последната резерва. Сбърках ли, държеше топката над главата ми и ме караше да започна отново. Когато изреждах правилно всички играчи, ми хвърляше топката и аз хуквах след нея и след мечтата си - да бъда като Гунди.

Брат ми беше голям левскар. Първото нещо, което си спомням, че ми е казвал, е, че Георги Аспарухов е голям човек. Той е различният. По онова време България има много големи футболисти - във всеки клуб поне по една емблема. Ако за Георги Аспарухов казват, че е Артиста на зеления терен, примерно Димитър Якимов е Поета на българския футбол. Александър Шаламанов е избран в идеалния отбор на световното първенство през 1966 г. Никола Котков е огромен голмайстор. Можем да продължим със следващите поколения - с Павел Панов, Христо Бонев... Но за мен Георги Аспарухов беше емблема, защото се различаваше от всички останали. И като стил на поведение, и като стил на обличане. На всички снимки, които съм гледал във вестници и списания, той винаги е бил елегентен, винаги е бил изправен, винаги е бил усмихнат. Винаги е бил модел за подражание. И какво му трябва на едно 6-7-годишно момче? Голям футболист, голям човек - изключително красив и външно, и вътрешно”, продължава с емоционалния си разказ Емил Бонев.

Баща му се видял в чудо с момчетата - трябвало да купи телевизор, за да се гледат мачове. За да се гледа Гунди.

Може би е бил на 6 г., когато се появяват първите му лични спомени от Георги Аспарухов. “Седя вкъщи, често под масата, и гледам мачове. Тогава в събота и неделя се излъчваха много футболни срещи. И вкъщи се чакаха като празник. За мен празникът беше истински, когато започнах да разбирам какво гледам. И кого искам да гледам. Впоследствие вече започват ярките ми спомени за Георги Аспарухов и неговото влияние върху мен. Като поведение, желание и мечти. Гледах неговата виртуозност, след което вземах топката и отивах да играя. Стоях на стадиона от 9 сутринта, докато се стъмни. За да съм като Гунди”, споделя Бонев.

Влиянието е огромно и върху развитието му: “Заради футбола се научих да пиша, за да мога да отбелязвам мачовете и головете на Аспарухов. Пак заради играта се научих да смятам. Ако този кръг вземем две точки, а следващия направим равен - три, дръпваме с шест в класирането, а до края на първенството остават три кръга, значи в неделя ни трябва задължително победа. Пишех, смятах и хуквах след топката. Тогава забелязах, че след като гледам играта на Аспарухов, и аз играя по-хубаво и бележа повече голове”.

Пак заради Гунди Емил влиза в спортното училище в Русе.

Двата му най-ярки лични спомена с Георги Аспарухов обаче са свързани с плач. С много рев.

“Първият е от 28 юни 1971 г. – когато го изгониха. Последен кръг от първенството. Мач без значение за крайното класиране. “Левски” срещу ЦСКА. Стадион “Васил Левски” е претъпкан. 60 000 зрители. Мачът се излъчва по телевизията. Хиляди на стадиона. Милиони пред малкия екран. И аз. Аспарухов е подкосен в гръб и без топка. Той пада и се превива от болка. Инстинктивно посяга с крак към футболиста, извършил нарушението. Съдията е далече. Публиката става свидетел на случилото се, но не и той. Изгонва и двамата футболисти. На вечеря се разплаках на масата. Не ядох, не спах, вдигнах температура. Родителите ми се разтревожиха. Казах им причината за болестта. Футболното ми заболяване продължи цели два дни. Нашите се притесниха, защото ми предстоеше предварителен изпит за спортното училище в Русе. Обещах им, че заради Гунди ще ги взема. И ги взех. Но нямаше как да не боледувам – с една от най-големите манипулации по онова време откраднаха мечтата на едно дете. Първенството беше свършило, но предстоеше финална битка за Купата на Съветската армия. Пак започнах да връщам желязо и хартия – да събера пари, за да може баща ми да ме закара на финала за купата, за да видя Георги Аспарухов на живо. Е, не успях... Толкова бързо дойде втората тъжна история, най-тъжната...

Беше 30 юни 1971 година.

След изпита се прибирам

и виждам черна жалейка

на външната врата

Помислих, че e починал роднина - баба или дядо. Истината беше друга. Едно момче, цесекарче, мой съсед, чуло по следобедните новини за трагедията на Витиня и за смъртта на Аспарухов. И се пошегувало. Така се разплаках на тази “смешка”. Та до днес.

Онзи момент ме беляза. Казах си: “Ще вляза в спортното училище. Като открият паралелка по футбол, ще се преместя. И ще стана голям футболист и голяма личност като Гунди. Бях одобрен на предварителните изпити. Записах се и отидох на изпит след седмица.

Поклонението на Гунди е било

три дни, преди аз да вляза в

спортното училище. Влизайки

там, си изпълних дълга,

обещанието, че ще го направя. Завърших. После играх футбол. Е, никой не може да стане футболист като Гунди. Но онези качества, които калих в спорта, след това ми помагаха в другия професионален път - кино, телевизия и театър”, разказва Емил Бонев.

След спортното завършва и ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” - актьорско майсторство. Номиниран за “Аскеер” за главна мъжка роля в “Балканите четат Радичков” през 2003 г. Директор и главен художествен ръководител на драматичния театър в Пловдив от 1999 до 2010 г. Но следващата важна нишка в историята е, че след като завършва театралната академия, започва да пише.

“Лятото на 2017 г. усетих за себе си, че съм узрял да направя нещо голямо, нещо, което да остане. Когато ревизирах миналото си - коя личност ме е вдъхновявала най-много в живота ми? Коя личност по някакъв начин ме е формирала да бъда това, което съм? Излезе ми едно име - Георги Аспарухов. И си казах - започвам да го правя и ще го направя. Истински го желая, вярвам и се моля да се случи.

Филм, чрез който ще пренесем

през времето всичко онова,

което е правил за българския футбол,

и изобщо онзи пример, който е дал на българите - как да се живее достойно”, казва Бонев.

Закърмен с идеалите на Гунди, тичащ след топката, за да бъде като него, дал си обещание да влезе в спортното, за да стане като Гунди, Емил Бонев върви по пътя си, за да се приближи до момента, в който да се преклони пред своя любимец, написвайки сценарий за живота му: “Не станах голям спортист, но съм убеден, че и това ме е отвело по пътя, за да седнем един до друг с Лита Маркова и заедно да го създадем”.

На тези думи Величка Маркова се усмихва: “На този свят няма нищо случайно. Това, че се срещнахме с Емил, въобще не е случайно. Съдба е, разбира се. И аз съм много благодарна на съдбата. Но повече съм благодарна на самия Емил”.

Всъщност усмивката на Лита и думите ѝ за човека, родил идеята за филма, са като печат за автентичност на историята. Печат с марка “Аспарухов”. Като онзи невидим печат, белязал съдбата на Емил Бонев.

Очаквайте специално двойно интервю със създателите на сценария на "Гунди - легенда за любовта" Емил Бонев и съпругата на Аспарухов Величка Маркова - в съботния "24 часа" и на 24chasa.bg