Васил Найденов: С българската музика ще стане същото като със зеленчуците - ще изчезне от пазара

Божие право на зрителя и слушателя е да избере
какво да слуша, но е лошо някой предварително да е решил, че няма да пуска родна музика в ефира, казва певецът

- Господин Найденов, дни остават до вашия концерт в София на 26 май. С какво тази изява е специална?

- Става дума за една от хубавите нови зали, които се направиха през последните години – в “Пиротска 5 ивент център”. Аз имах вече там изява наскоро – на празника на БГ Радио. Събраха се всички музикални редактори на радиостанциите, т.е. хората, които диктуват музикалните вкусове. Имах си едно наум, макар че съм работил много добре с тях още от създаването на БГ Радио.

Но когато започнах да пея с моите музиканти, цялата зала започна да пее една моя песен. Изпях още една песен на бис. Прибрах се – те пак продължиха.

- Не ме учудва, свидетел съм, че и на други ваши изяви не ви пускат лесно да слезете от сцената.

- Случвало се е, но чак такова нещо – концертът вече свърши, а публиката стои и продължава да пее, изпяха цяла една моя песен. И за мен беше много вълнуващо. Това е харесало на хората, които са присъствали, и вероятно е причината да ме поканят в същата зала отново.

- Музикалните редактори на радиата ли са силните хора в шоубизнеса? Те, предполагам, трябва задължително да са хора с музикално образование?

- Не всички, но преимуществено да. По принцип е добре, когато някой те оценява, да е музикант, защото погледът е съвсем друг. Дори да не те хареса с дадена песен и да не я пуска.

Тези хора създават вкусовете на широката публика с това, че лансират, или обратното – отказват да лансират дадена песен, певец, група.

Музикалните редактори щяха да изпълняват една идея, която нашумя преди година – да се пуска определен процент българска музика в ефира.

Аз се включих в тази идея – да се гласува закон за задължителен процент българска музика, която да звучи в ефира, съвсем целенасочено. Намерението доста се изопачи в публичното пространство и излезе, че връщаме едни други времена и посягаме на свободния избор.

Но дали е посегателство, всеки може сам да види, когато отиде в която и да е съседна страна. Да, и там се слуша американска, френска, британска, италианска музика и несмънено и там американизирането е голямо, както и навсякъде по света. Но веднага разбираш, че си в Гърция или в Турция, Сърбия. По това, че се пуска и тяхна поп музика.

Иронията е, че години наред съм се борил заедно с колеги да има всякаква чужда музика в ефира, когато това беше строго непрепоръчително. Чутовни скандали сме правили.

Но ако приемем, че наистина има шоубизнес, музиката е неговият продукт. Когато една песен не се пуска, за да може зрителят или слушателят да я оцени, никога не би станала хит. А божие право на самия зрител или слушател е да избере коя станция или канал да пусне и да гледа и слуша.

- Добре, но как тогава се получава този феномен, включително и в българската поп музика - има много песни, които в годината на записването им изобщо не са пускани по единственото тогава радио, а след десетилетия се оказва, че са евъргрийни?

- Има такова нещо, и с мен се е случвало. Например “Болката отляво” в никакъв случай не беше пускана често никъде, да не кажа хич. Същото беше и с “Почти забравена любов”. Тези песни са правени преди десетилетия и доскоро изобщо не можех да разбера как така стават популярни чак сега.

Наскоро открих за себе си отговора – интернет разруши монопола на единствените едновремешни канали за разпространение на музика в лицето на държавното радио и телевизия, пък и изобщо на електронните медии. Никой не може да забрани на човек да натисне копчето на клавиатурата и да чуе каквото си поиска, а изборът какво да слуша, не минава през желанията и вкусовете на никакви редактори. Тук даже не говоря за цензура, защото понякога изборът на един редактор се прави по съвсем други съображения.

- Защо според вас идеята за квотите с българска музика не мина поне засега?

- Оказва се, че музикантите, за разлика от останалите творчески професии, не умеем да си изградим лоби. При архитектите например в никакъв случай няма по-малко конкуренция, нито по-малко скандали. Но те успяват интелигентно да се съберат, когато трябва, и да изработят позиция, която да представят комуто трябва.

Ако позволите, ще направя едно сравнение между музиката и производството на краставици и домати, с които виждате какво става – родните изчезнаха от пазара, няма ги.

По време на изборите пях в Унгария и една вечер попаднах в компанията на техни политици. Разказаха ми как навремето българите са учили унгарците да отглеждат плодове и зеленчуци и това се е превърнало в поминък на унгарски семейства в продължение на поколения. А след толкова години се оказва, че ние трябва да внасяме тези стоки, така както внасяме и музика.

И това според мен е същото нещо. За мен може да е късно да плача на тази тема, но това е огромен проблем за младите. И то най-вече за кадърните млади хора, защото некадърните в нашата професия винаги ще намерят начин да изплуват или най-малкото да оцелеят.

- Нима искате да кажете, че внасяме или ще почнем да внасяме музиканти?

- Музиканти чак не, но музика определено внасяме. Нашите музиканти трудно намират работа в родината си, затова бягат в чужбина. Нищо лошо няма в това да се пуска чужда музика в ефира, но трябва да се пуска и българска. Нещата не бива да отиват в крайност. Представете си го като някакъв влак, в който се возите – еднакво лошо ще ви е вътре да е минус 50 градуса и да е плюс 50.

Пък ако българската музика, която се пуска по радиата, не се харесва, тя по естествен начин ще отиде в забвение. Тези, които я изпълняват, ще трябва да се примирят. Но е лошо някой изначално да е решил, че тя няма да се пуска.

- Винаги ли сте така остро критичен към всичко? Наскоро ви чух да се оплаквате от акустиката в залите и изобщо от звука, от това, че едва ли не няма кой да го осигурява.

- Ако трябва да съм честен, проблемът със звука по време на поп концерти изобщо не е български патент. Бях скоро на един концерт на Стинг, и то на хубаво място. Участваха неговите музиканти, но и смесен хор и голям симфоничен оркестър. Беше кошмарно – ту усилваха духовите инструменти, ту щрайха. Нищо не се чуваше нормално, чак към десетата песен май улучиха тонрежисьорите му какво да правят.

Аз наистина много държа на добрите тонрежисьори и съм си решил проблема по следния начин – в София и изобщо в Западна България работя с един екип, а от Централна България до морето – с друг. Всички се оплакват, че изисквам прекалено много от тях, но това е положението.

Колкото до залите - напоследък се построиха много хубави нови зали, истинско удоволствие е да се пее в някои от тях.

- В края на април имахте концерт в Берлин, как мина той?

- Както навсякъде в чужбина, по-голямата част от публиката беше от българи. На такива концерти, които съм правил по цял свят, има, разбира се, и чужденци от смесени бракове.

В Берлин при мен след концерта дойдоха доста хора в гримьорната – да искат автографи или да се снимаме. Застана един човек до мен и започна да пее “Телефонна любов” с определено чужд акцент. Всички започнаха да се смеят и се оказа, че е германец и покрай жена си учи български и изпя доста прилично песента на български.

- Споменахте наскоро, че работите по създаването на мюзикъл с ваши песни. Какво стана с този проект?

- Най-после мисля, че мога да го съобщя – преди дни избистрихме окончателно идеята със сценаристката и продуцентите. Няма да е мюзикъл на сцена, а музикален филм. Първоначално идеята беше да се прави мюзикъл с актьори и певци, а това е изключително трудно с толкова известни вече песни. Те няма как да се префасонират така, че примерно единият куплет да се пее от мъж, вторият – от жена, а припевът – от дете.

Пак ще има фабула, но песните няма да се преработват. Нямаше просто как да играя всяка вечер на сцена, защото много пътувам.

Няма как да спра да пътувам – заобиколен съм от музиканти, с които работя, и не мога така да ги изоставя. Преди години всеки певец имаше група, с която изнасяше концерти, но днес на пръстите на едната ръка се броим тези, които разполагаме с такава възможност. Това създава доста задължения за мен.

- Ако бяхте станали класически музикант с пианото, нямаше да ги имате тези проблеми – нито със звука, нито с тежестта да осигурявате работа на други. Не съжалявате ли малко за това?

- Аз имах шанса да се родя в музикантско семейство – майка ми беше оперна певица. Като малък в нашия клас учеше музикантът и композитор Андрей Дреников, брат на световноизвестния концертиращ пианист Иван Дреников.

И съм свидетел какво правеше Иван – по 8 часа всеки ден свиреше на пианото. Всеки божи ден! Това е чудовищен труд, нещо невъзможно за мен, аз още тогава си дадох сметка, че в никакъв случай няма да стигна с пианото до неговото ниво. Вероятно съм мързелив или по-точно казано – наистина съм мързелив.

Пък и така се стекоха нещата, че с Андрей и с други момчета намирахме донесени от чужбина плочи с Елвис Пресли, с “Бийтълс”, с “Ролинг Стоунс”, а по-късно с “Мамас енд дъ Папас”, “Куин” и други.

И класическата музика остана някъде назад. Времето измести всичко друго и независимо че завърших Консерваторията, животът ме отведе в различни групи, съчинявах някакви мелодийки...

- И през 1979 г. изведнъж се прочухте като певец...

- Да ви кажа честно, никога не съм се вземал на сериозно като певец и това не ми е била амбицията. Майка ми все ми казваше да не се занимавам с глупостта да пея, а да си гледам пианото. Докато следвах, най-големите вицове и подигравки отнасяха именно певците.

- Защо всички твърдят за вас, че се намесвате основно в правенето на песни, които други композитори са писали за вас?

- Без да подценявам певците, аз съм все пак инструменталист. Подготовката е изключително важна за един музикант, трябва да знаеш какво значи музикална форма, да знаеш какво е предкласика, класика и т.н. Това е една от причините да имам по-развито чувство за аранжимент, за това как трябва да звучи нещо. И затова се намесвам.

Чувството за мярка също е много важно. Често се заслушвам в чуждата музика и откривам, че понякога нещо е направено без никаква логика, а в музиката има много логика, включително и в поп музиката. Песента е най-малката музикална форма, защото в 3 минути трябва да кажеш всичко и си има закони, които трябва да се спазват. Но преди всичко онова, което правиш, трябва да минава през твоята емоция.

- Защо през последните години не се раждат често хитове у нас освен заради, както твърдите, непускането на българска музика в ефира?

- Когато връщам годините назад, се сещам, че едновремешната “Мелодия на годината” съдържаше 12 песни, поне 3-4 от които се пеят и до ден днешен. Това е показателно – щом една песен се върти вече 30-40 и дори 50 години, нищо не остава на младите, които се увличат по всичко модерно, освен да се замислят. И да правят нещата повече със сърцето си.

Не трябва да правиш музика по един или друг начин само защото такава била тенденцията в момента и защото един или друг стил бил модерен. Ако този стил не е минал през твоето съзнание и чувства, ще създадеш нещо, което е импотентно и стерилно. Което е много страшно, защото публиката не го възприема. Хората се прибират от работа и са достатъчно уморени, за да се заслушат в нечии тенденции, капризи или изобщо в нещо, изсмукано от пръстите. Което уж е модерно, ама някъде на другия край на света.

Трябва нещо да ги жегне, да има емоция. Ако са влюбени, музиката да им прозвучи така, сякаш ги докосва точно по тази струна, ако са разделени – по същия начин, също и ако са погребали близък човек. Всичко в изкуството е отражение на част от живота и ако го няма това нещо, публиката просто възприема изкуството с досада, то не е част от него.

Или както ми бе казал веднъж един военен лекар, при когото бях на преглед: “Ако знаеш само на твоята “Телефонна любов” колко съм любил”. Той не го каза, разбира се, точно с тези думи, досещате се как се изрази.

Но ми се струва, че точно това е разковничето - музиката е една органика и трябва да те докосне, за да станат нещата.