Прапраплеменник на Христо Ботев: Журналистиката ме влече, чрез поезията дишам с пълни гърди

Прапраплеменникът на Христо Ботев цитира проф. Кирил Топалов: "С гения и делото си той осмисля цяла една епоха и става най-висшата духовна мярка на нацията"

Александър Боянов Ботйов е праправнук на ген. Кирил Ботев, брат на Христо Ботев. 22-годишният мъж е втори курс във Факултета по журналистика и масова комуникация.

Неотдавна Александър направи публицистичен дебют във в. “24 часа”, а наскоро издаде първата си поетична книга - “Когато бръшлянът поникне”.

Днес се навършват 147 години от гибелта на Ботев и 179 години от смъртта на ген. Кирил Ботев.

- Ботев е официализираната фамилия на поета и войводата Христо Ботев. Защо вие, наследниците на славния род, държите да се произнася Ботйови?

- Като наследници на рода с баща ми Боян и брат ми Чавдар продължаваме родовата традиция, като оставаме Ботйови въпреки граматически познатите правила. Самият Христо Ботйов се е подписвал така и всички негови роднини също. Фамилията на великия революционер никога не е била Ботев. По документи и до днес сме с “й”. Придобилата гражданственост форма е по-лесна за изписване и изговаряне, но това реално е грешна.

- Как се чувствахте в училище, когато по литература изучавахте Ботев?

- Чувството да слушаш как преподавател по български език и литература говори възторжено за твоя прапрачичо и всички ученици слушат с интерес, е странно, но не в лошия смисъл.

Просто за мен и днес това да нося името Ботйов и да съм продължител на рода, е голяма, но приятна отговорност. Когато го споменавахме в час по история или литература, както винаги ме изпълваха силен патриотизъм и гордост. Ние, българите, трябва много да се гордеем с историята и предците си. Винаги съм обичал часовете по литература, защото четенето обогатява много културата.

- Кое е любимото ви негово стихотворение?

- “Хаджи Димитър” е пример за неговите гениални умения да съчетава образа на пожертвованието в битка, което е символ на безсмъртие, с този на природата.

Това стихотворение ме кара да настръхвам всеки път, щом започна да си го рецитирам наум. Определено то е много силно и влияе позитивно на емоциите ми, но не обичам да правя класация и да избирам любимо стихотворение, защото за мен е невъзможно. Цялото му творчество ми е на сърце.

- Вие сте студент във Факултета по журналистика. Какво още не сте прочели от творчеството на Христо Ботев?

- Преди да поема по стръмния път на тази професия, който определено е моят житейски път, се запознах с журналистиката на Ботйов. Тя е силна, остра и ненадмината. Той е гениален творец и изключителен мъдрец. Неговите материали са много сложни за разбиране, ако ти самият не искаш да вникнеш в тях дълбоко.

- Неотдавна в “24 часа” публикувахме ваше мнение на политическа тема - “Следизборно: тотошанс - 6 от 49”. Сега издадохте стихосбирка. Накъде ви тегли - към публицистиката или към поезията?

- Поезията е житейският ключ към искреното разкриване на моите чувства, мисли и емоции. Когато пиша поезия, дишам с пълни гърди и ме обзема творческо вдъхновение. Журналистиката е част от света, който ни заобикаля. Тя има трудната и отговорна задача да информира хората и да обогатява тяхната култура и мироглед. Аз съм поел към журналистиката въпреки трудностите, свързани с фалшивите новини и жълтата информация. Това поприще ме влече, но поезията е част от мен, така че, колкото и да се задълбочавам в журналистиката, магията на поезията винаги ще ме обгръща.

- Откога пишете стихотворения?

- Още от детските си години помня, че обичах да говоря в рими и да си записвам думи, които се римуват. Дори когато бях ученик, мечтата ми беше да издам стихосбирка и да споделя част от себе си с читателите. Тази мечта вече е реалност. Всичко ми звучи по-красиво и по-подредено, когато е в стихотворна форма. В гимназията започнах да пиша повече и по-често и не съм спирал.

- В началото подражавахте ли на гениалния си прапрачичо Ботев?

- Никога не съм правил осъзнат мост между творчеството на Христо Ботйов и моето. За мен той е достоен пример за гениален и ненадминат поет и журналист със световна значимост.

Проф. Кирил Топалов казва, че с гения и делото си Ботйов осмисля цяла една епоха и става най-висша духовна мярка на нацията. Имам свой стил и авторски почерк, предполагам, че по гените се предава талантът но не бих си позволил да копирам осъзнато неговото творчество.

- “Когато бръшлянът поникне” е първата ви книга. Какво се случва, когато поникне този увивен многогодишен храст, при това отровен?

- Посланието, което скрих в заглавието на своята стихосбирка, може да бъде разкрито още в първото стихотворение “Бръшлян”. В него заявявам, че бръшлянът не е просто един плевел, който е отровен и пречи на останалите растения, а символ на вечност, безусловен късмет, вярност и чистота. Цялата тематика в книгата е мозайка.

Читателят е този, който сам може да избере кои житейски плочки да си вземе, за да допълни дадена празнина в своя живот.

Когато бръшлянът поникне,

разбираме ний, че сме чисти.

Доброто във зло ще проникне -

зелени бръшлянени листи.

- Известната ви фамилия помогна ли, или попречи за издаването на стихосбирката?

- Когато се обърнах към Даниела Убенова, която ми е редактор, тя реагира недоверчиво. След като прочете ръкописа, сподели, че е приятно изненадана и вижда у мен талант и пламък в лириката ми. Процесът беше дълъг и уморителен, тъй като с нея седяхме месеци, предвид обема на книгата, и редяхме буква по буква, за да стане стилна и завършена книга.

Проф. Димитър Веселинов, който написа предговора, ми пожела да открия бръшляновите висоти на българската поезия.

В нито един момент не говорихме за фамилията ми и не усещах нито да е в моя полза, нито пък да попречи по някакъв начин.

Ботев

Вечер над Балкана, щом ято политне

и бури вековни разтърсят полята,

българско стадо от радост ще рипне,

Ботев че слиза със чета позната.

Безстрашни души, за родина умрели,

войводата търси другари.

Народът се крие, всички замрели,

патриоти и псевдобунтари.

Хаджи Димитър и вярна дружина

жестоко бяха съсечени.

Помощ о тук трябва, не от Гюмюрджина,

корените наши - отсечени.

Ботев, войводо, теб чуха в чужбина.

“Радецки” ни вдъхна надежда!

Във бой със ръце влизахте, не с карабина,

а властта нас сега ни изцежда.

Не гърми за правдата пушка.

Тишина обикаля гората.

Не държим врага веч на мушка.

Закъснява отново зората.

Вечер Балканът ридае и стене,

търси смели души като вас.

Но народът страхливо е племе -

свободата потъна във нас.