Две години след смъртта си актьорът възкръсва като писател
Синът Мартин издаде книга с най-доброто, написано от баща му в неговите тетрадки
Актьорът цял живот се заканвал, че един ден ще стане писател
Две житейски случки сякаш предопределят съдбата на Филип Трифонов. Първата е, когато през 1955 г. Боян Дановски снима филма “Точка първа” по сценарий на Валери Петров. Една от асистентките на режисьора, която прави пробните снимки, казва:
- Момченцето да си отива, не става за кино! Липсват му вяра и невинност!
Никой не би запомнил тези случка и думите на асистентката, ако въпросният малчуган не се казваше Филип Трифонов.
17 години по-късно второкурсникът във ВИТИЗ става новата звезда на българското кино с филм, който се казва - каква ирония на съдбата! - “Момчето си отива”.
Филип извървя своя си път в това кино: без вяра, а с вечен скепсис и без наивност, но с неподражаема ексцентричност.
Втората случка е свързана със сина му Мартин. Бил някъде в началните класове, когато един ден се прибира вкъщи силно разстроен и със сълзи на очи. Оплаква се на баща си как бащата на негов съученик казал, че не харесва филмите на Филип Трифонов. И че актьорите не били нещо особено, защото само изпълнявали желанията и исканията на режисьорите.
“Следващия път кажи на твоя съученик, че баща ти е писател”, казал му Филип, но малкият не се утешил.
За киноподвизите на актьора се знае сравнително много.
Но за писателските му
увлечения не се знае
почти нищо
Истината за двойствения живот на Трифонов разкри тия дни синът му Мартин, като издаде книгата “И един ден, когато стана писател...”.
Към втората си битност Филип се отнася съвсем сериозно и отговорно. Ето ви автентична извадка от дневника му, който начева, когато е на 15-16 години:
Почвам да пиша моя дневник, защото искам да знам какъв съм бил на 16 г. и въобще като ученик, за да мога един ден, когато имам деца, да видят какъв старателен ученик съм бил и да им служа за пример. Трябваше да почна да го пиша 1 г. по-рано, но докато си намеря хубава и подходяща тетрадка, годината измина. А тя може би беше най-хубавата година от изживените досега благополучно (слава богу) 15 години. Но днес - 19 юли 1963 г., взех отговаряща по големина и не много подходяща за случая тетрадка и седнах да пиша моя дневник, който ще бъде много хубав. Писма, теми по бълг. ез. и др. не мога да пиша, затова и дневникът отначало няма да бъде на нужната висота, но по-нататък смятам, че ще свикна, което ще е от полза и за темите по български...
Книгата сглобяват Мартин, издателката Радост Йончева и Николай Гундеров - режисьор и актьор, много близък приятел на Филип. “Баща ми пишеше и изпитваше удоволствие от самото писане - обяснява Мартин. - Той беше като ония рибари, които хвърлят уловената риба обратно във водата, защото тях ги радва самото улавянето на рибите...”.
Филип Трифонов обаче има близък кръг приятели, на които чете написаното и заедно се смеят, обогатяват се взаимно. Актьорът все пак понякога възнамерява и да хапне от рибата, тоест в един момент да сподели с по-широк кръг труда си. “Силно се надявам книгата, която му посветихме, да отговаря на представите му, да вижда отгоре как плувката играе и гъделичка въображението на читателите”, споделя Мартин.
Синът споделя
какво е научил
от книгата за баща си
Че много е обичал живота. Че е бил изключително благодарен за срещите с хората, на които е държал. Че е бил честен с децата си. Че смехът е нещо сериозно и че несериозният смях е нещо по-скоро тъжно. Че е могъл да научи повече...
А какво почитателите на актьора ще научат повече за него? Мартин казва, че има отговор за себе си, но в крайна сметка не може да предвиди очакванията на тези почитатели. Той стои зад отговора на въпроса с какво Филип Трифонов печели любовта на толкова много хора, заинтригувани от играта му на екрана.
Игра, която не крещи с многословие и показност, а напротив - тя е мълчалива и обрана в най-добрия смисъл. И пак се помни! Зад тази тишина на героите му стои много богат вътрешен живот. Той се чете по самото присъствие на актьора и не може да бъде имитиран. “Според мен част от този вътрешен живот се съдържа в редовете на “И един ден, когато стана писател...” . А също и между редовете", обобщава синът.
Той разбира, че баща му е известен човек, през 1994 г., когато тръгва на детска градина. Там една от госпожите, явно разбрала чий син е, всеки път, когато го срещне, започва да пее песента от филма “Момчето си отива”.
Във “вълшебната ракла” с архива на Филип Трифонов Мартин и Гундеров намират безброй проекти, които той не е имал време да довърши. На някои от тях сякаш е възнамерявал да сложи точка, но не защото не ги е ценял, а защото явно нещо ново го е грабнало и заинтригувало и той е прехвърлил енергията си към него.
От юношеските му тетрадки в книгата влизат само отделни откъси, които допълват някои от историите, описани по-подробно и разработени вече в по-зряла възраст.
Мартин и Гундеров са впечатлени от пиеси, изучавани в студентството му. Примерно нещо от Гогол - но до всяка оригинална страница от големия автор има още няколко листа със структурни анализи, дописвания на диалози от автора Трифонов.
“Представям си как е споделял със своя учител Апостол Карамитев идеите си. Всъщност главата в книгата, посветена на Карамитев, ми беше и една от най-интересните”, уточнява Мартин.
Той призовава всеки, който се познае в книгата, да погледне на това с чувство за хумор. Нали смехът лекува?! А в книгата има немалко герои, които “играят” със собствените си имена. Описани са смешно, но почтително и с уважение.
Мартин разказва, че неслучайно ролята на Ран е емблематична за актьора - има невероятно съвпадение на героя с личността на Трифонов. Даже и ако се вземе предвид, че Ран във филма е написал някакъв протестен фейлетон и очаква да излезе в местния малък вестник.
Мартин казва и, че много харесва и ролята му във филма “Силна вода” на режисьора Иван Терзиев.
Там играе неприятен
самовлюбен мазник
и колкото и самият той да не е такъв, кара зрителя да му вярва във всеки един епизод на екрана. Синът се възхищава и на начина, по който баща му представя момчешката наивност на младия ремсист в “Като песен” на Христо Писков и Ирина Акташева.
“Великолепен филм! Истинско кино! И от него отново индиректно се разбира за сянката, спуснала се над България след 9 Септември 1944 г. От един романтичен на пръв поглед филм...”, аргументира са Мартин.
Във филма неговият герой - идеалистът Тинко, е застрелян. Но прагматичният партизанин Илийката (Георги Мамалев), който иска да изнесе скъп килим от богаташка къща остава жив и здрав.
На въпроса коя своя роля баща му обичал най-много и смятал че е най-добрата му, отговаря кратко: “Ролята на баща и дядо”.
Казвам на Мартин, че съм правил няколко интервюта с баща му и той винаги е държал да отговори писмено на въпросите. “Той се отнасяше сериозно към всяка своя публична изява и държеше да казва нещата по начин, по който зрителят или читателят сам да успее да стигне до посланието “Тебе думам, дъще, сещай се, снахо”. А за да стане това и по забавен начин, му е било необходимо да прецени всяка дума”, отговаря Мартин.
Филип Трифонов е преди всичко филмов актьор. Играл е и в два театъра, но голямата му любов е към киното и години наред е щатен актьор в СИФ “Бояна”.
Според Мартин в него той се е чувствал по-свободен, имал е и възможността да работи с режисьори съмишленици. В театъра по-рядко е попадал на такива. Това не означава, че не е разкрил качествата си и на сцената.
Един председател на САБ веднъж му казва, че Филип Трифонов имал добри кинороли, но в театъра трябвало още да се доказва. “Той явно не е гледал “Брехтиада” на Юлия Огнянова. А там тя на всичкото отгоре му позволила и сам да си напише ролята”, казва Мартин. Но е факт, че
Филип не е бил от
най-удобните партньори за
повечето си колеги в театрите
Той непрекъснато обновява и развива ролите си, с което ги изненадва. Е ето, че и тук отново се стига до любовта му към писането.
Преди време актрисата Сашка Братанова ми разказа за своя партньор в “Момчето си отива” и “Не си отивай”:
Филип има особен тип поведение, още повече се концентрира по време на снимките и въобще не те вижда ти какво играеш. След това съм играла с него и в театъра - той си ги прави сам нещата. Че ти си там и нещо правиш, много-много не го интересува. И по време на снимките е такъв. Доста се дразнех от него тогава, но като гледах филмите после, разбрах, че не съм била права. Неговата роля го изисква това...
Мартин не тръгва по пътя на баща си, защото не се възприемал като актьор, даже и на снимки не се харесвал. Някои приятели и приятелки (в това число е и жена му) се опитват да го убедят, че хубав, но той все си мисли, че го правят от добро възпитание.
Като доказателство за това Мартин разказва за случката с една близка. Виждайки го с дъщерята, възкликва: “Ах, колко е хубаво, че въобще не прилича на теб, а е красива като майка си!”.
“А и баща ми уважаваше избрания от мен път - разказва Мартин, - защото за разлика от него, като художник или скулптор аз имам щастието да съм по-независим. Никой не може да ми попречи да изпълня идеите си, докато актьорът в своята работа все пак трябва да се съобрази с цял екип. Да ги убеди в замисъла си.”
Веднага след промените през
1989 г. актьорът заминава
за Германия,
където работи във фабрика за макарони, бил е хамалин и шофьор на камион. Но не спира да пише.
Мартин твърди, че през последните години от живота си баща му се чувствал щастлив. Не му трябвало много, за да бъде такъв. Както винаги се движи на високи обороти в най-различни житейски посоки.
“Видях даже снимка от последното лято, на която се опитва да кара сърф (най-вероятно произведен, преди да се родя). С професионални ангажименти не беше зает, но като че ли тъкмо си беше извоювал спокойствието да седне и да помисли за книгата, спомня си Мартин.
Площадчето, което се образува от пресичането на улиците “Милин камък”, “Крум Попов” и “Акация”, вече се нарича “Филип Трифонов”. Съкварталците са изработили красива пейка и скоро ще я монтират. А актьорът мечтаел политическата обстановка в държавата да стане такава, че софийското летище да носи името на писателя Георги Марков.
Веднъж казва на Мартин, че неслучайно кварталът на запад от центъра на столицата се казва “Надежда”, а на изток е кварталът “Враждебна”.
Коментари (0)
Вашият коментар