Мая Бежанска: На 51 г. за нищо не съжалявам

От трети клас се влюбих в театъра. И после се качих на автобуса, кандидатствах и понеже бях резерва, си казах: “Не, не! Дори да не ме приемат, догодина се връщам пак”

На 19 май актрисата Мая Бежанска стана на 51 г., като отпразнува себе си на сцената с премиерата на моноспектакъла “Козата, която свири на акордеон”. Това е много скъп подарък за нея, защото с драматурга и режисьор на представлението Елин Рахнев разкриват пред публиката душата и крилете на истинската Мая чрез силата на поезията и безотказната самоирония. И така, както пее Едит Пиаф, Бежанска за нищо не съжалява, обръщайки се назад към своя живот и своите избори.

“Козата, която свири на акордеон” ще се играе на 23 юни в Theatro отсам канала в София, на 26 юни в Пловдив, а после ще обиколи летните сцени в цялата страна, като от есента ще се завърне в столицата.

- Вие ли сте в “Козата, която свири на акордеон”?

- Това съм аз - да. С Елин Рахнев отделихме много време, почти две години, в които се срещахме, споделяхме си и резултатът е този спектакъл. Двамата изразихме себе си - той през моята игра, аз през неговата поезия.

Това е една ретроспекция на моя път дотук. Взехме темата за артиста, който 25 години играе едно и също - влязъл е в едно лоно. И който е на една средна възраст и се обръща и си прави равносметка как, отдавайки се на едно нещо, е изгубил и пропилял много шансове и срещи.

Другата тема е за времето, в което живеем. Някога излизахме, бунтувахме се, споделяхме, а сега като че ли някак си се затворихме в себе си. Нещата минават покрай нас, а ние или изпадаме в депресии, или нямаме силата, волята, смелостта да излезем и да се заявим. Това е нашето поколение, което в мечтателството си от 90-те като че ли имаше вярата, че ще промени света, а всъщност се оказа, че ние този свят не можем да го променим.

И така, споделяме на сцената емоции на любов и приятелство през едни силни героини от миналото, които са инициирали промяна, като Жорж Санд - прокарала феминизма, Зелда Фицджералд, кралицата на джаза, Айседора Дънкан, която прави пробив в танцовия театър.

- Изтощително ли е да горите в половин дузина превъплъщения цели 75 минути?

- Много е интересно, защото в началото човек си казва, че сам на сцената ще му е тежко. Но е толкова зареждащо, когато си намериш трибуната, на която да изкажеш, изплачеш, изкрещиш себе си - това маха негатива от теб. Особено, когато достигне до публиката и всеки разпознае дори частичка от себе си, всъщност това ти дава криле и сила.

- Работата с Елин Рахнев какво е за вас?

- За мен е среща, нещо изключително. Това е от тези редки срещи, които се случват веднъж в живота. Да намериш човек, с когото да говорите на един език, да споделяте едни и същи мисли и чувства, в същото време - човек, от когото можеш да се учиш до безкрай.

- От колко време се познавате?

- От 90-те още. Ние бяхме една огромна група още по време на протестите - Илиян Симеонов, Колето Карамфилов, Елин Рахнев, Сашо Морфов. Една част, за съжаление, напуснаха този свят. Но това беше силна творческа група, която се събираше, мислеше, твореше, бунтуваше се и аз бях част от тази група. Непрекъснато бяхме заедно в КЕВА, по улиците и т.н. Заедно работехме много, тогава се появи и “Ку-ку”, “Каналето” и т.н.

Животът и след това си ни срещаше с Елин. Първият ни проект “Веселата карета” ни събра в театъра и тогава си казахме, че е време да направим нашия спектакъл. И той се случи. Този проект си имаше нужда от своето място, където да не ни натискат, да не се бърза, да може сам да си поеме посоката и да излезе, както го усещаме. Това стана в Пазарджишкия театър.

- Имали ли сте спорове по естетично-художествени въпроси с Рахнев?

- Не. Той себе си не нарича режисьор. Това е човек мечта. Всичко, което прави, го случва през актьора. Човек, толкова обичащ артиста и толкова вярващ, че един спектакъл се случва благодарение на артиста и на взаимната любов на екипа. Той следеше посоката, в която аз се движа, и така създаваше текста. Със сигурност той ми е давал най-голяма свобода. Все пак и двамата измислихме “Козата, която свири на акордеон”. В свободното ни въображение и работата след това.

- Трудно ли е да се свири на акордеон?

- Това е много личен спомен за мен. Като малка много исках да свиря на инструмент. И така баща ми един ден донесе един акордеон и ми каза: “Ето заповядай, давай!”.

Но някак не го разпознах, защото бях толкова мъничка, а той толкова голям. Изобщо не се преборвах, толкова ми беше трудно, защото почти не се виждах от този акордеон. Две години мъка и баща ми видя, че няма да стане. Но във времето ето че пак се върнах към мечтата да свиря на инструмент. Животът ме закара при този акордеон.

Гледах едно момиче - Вероника Тодорова, която се беше завърнала в Елхово от Германия, за да преподава на децата в Дебнево. Толкова вкусно разказваше за този инструмент, толкова красиво свиреше, че страшно ме вдъхнови с историята си. Написах й веднага във фейсбук, че се радвам, че съм я видяла. Тя ме покани на гости, видях, че е и родена на моята дата и си казах, че няма нищо случайно. Всъщност там ми беше и първата репетиция. С Елин отидохме на гости при Вероника, а тя денонощно ни свиреше. А един приятел пък ми даде акордеона на дядо си, за да му отворя душата.

Изобщо няма случайни неща.

Иначе идеята ни не беше такава - и тази коза не съществуваше, и този акордеон също, но във времето се появиха сами. И си казахме, че това е нашият спектакъл за нашия живот.

- Козата как се роди?

- Не мога да ви кажа как се роди козата, тя просто излезе. И пак не беше случайно, защото аз съм куклена актриса и цял живот има някакви животни около мен. Неведоми са пътищата Божи. Когато човек прави нещо с любов, се появяват и знаците, и всичко.

- Ще излезе ли моноспектакълът извън граница?

- Много искаме. Имахме разговор с Катя Костова, която разпространява българската култура в Германия, Виена. Надявам се, че ще излезе, защото мисля, че този спектакъл ще бъде любопитен и за хората извън България.

- Какво си пожелахте за вашия рожден ден, който отпразнувахте с премиерата?

- Винаги благодаря за всичко, което ми се е случило и случва, защото никак не е малко. Като да срещаш по пътя си съмишленици, с които да тъгувате и да се смеете заедно. Надявам се всички хора около мен да са здрави и дълго време да споделяме този живот.

- Поглеждайки назад, съжалявате ли за нещо, което сте пропуснали?

- Да, да имам три деца. Останах с едно. По пътя така се унесох. Това е единствено и с чувство за хумор го казвам. За нищо не съжалявам, всеки избор за времето си е бил там тогава, дори да е бил грешен, това е бил урок, който съм взела.

- Мислили ли сте, ако не бяхте станали актриса, по какъв път бихте поели?

- Нямаше как, защото аз от трети клас се влюбих в този театър и просто никога не съм поглеждала в никаква друга посока. Това беше моето. То си ме намери и докосна. Има хора, които като млади се лутат да намерят пътя. А аз просто се качих на автобуса, дойдох, кандидатствах и... понеже бях резерва, тогава имаше страшно много кандидати, си казах: “Не, не! Дори да не ме приемат, аз догодина се връщам пак”.

И във времето, когато човек се спира, задава си въпроса: “Това ли е?!” Винаги съм знаела отговора: “Да, това е моята любов”.