Коя е авторката на “Ева, която расте и се смалява”

От МОН канят Иванка Могилска да напише текст за банката с неизучавани произведения

Тя иска да внуши, че когато човек е щастлив, се чувства голям, а когато е тъжен - малък

"Тази сутрин се усетих необикновено голяма. Стори ми се, че едва се побирам в леглото. Скочих, протегнах се - горнището на пижамата май ми е окъсяло, долнището едва ми стига до коленете. Лека съм като перце. Хубаво ми е. Днес нямам контролни. След часовете ще ходим с Лили да играем въздушен хокей.”

Така започва разказът “Ева, която расте и се смалява” на Иванка Могилска, който се падна на националното външно оценяване в VII клас. Учениците трябваше

да напишат подробен преразказ

от името на неутрален разказвач.

Авторката на творбата има 7 издадени книги – стихосбирки, романи, приказки и сборници с разкази. Първата й книга е стихосбирката “ДНК”, която излиза през 2004 г. и година по-късно печели наградата за дебют “Южна пролет”. Втората й стихосбирка - “Иначе казано” – е отличена с Националната литературна награда “Владимир Башев” през 2012 г.

Родена е на 5 юни 1981 година. Учила е режисура за драматичен театър в НАТФИЗ, в последния клас на професор Крикор Азарян. Завършила е “Връзки с обществеността” в Софийския университет. Работи като копирайтър вече над 15 години, по-голямата част от тях – на свободна практика. Има опит в създаването на рекламни концепции и текстове и за традиционните, и за дигиталните рекламни канали. В последните години води лекции и обучения за създаване на съдържание за уеб. Неин е и блогът “Свободна практика”,

чиято цел е да помага на хората,

желаещи да работят за себе си, да се научат как да намират клиенти, да водят преговори.

Иванка Могилска определя себе си като разказвач на истории, независимо дали те са в стихотворна форма или в проза.

В момента писателката е на Пражкото квадринале – най-голямото сценографско изложение в света. За първи път българските сценографи се представят с пърформанс, а тя е автор на осемте сценария, които представят сценографите и техните обекти.

Именно оттам пред “24 часа – 168 истории” Иванка Могилска ни разказа повече за себе си и за творбата, по която писаха седмокласниците.

– Г-жо Могилска, как създадохте “Ева, която расте и се смалява”?

– Текстът ми беше поръчан от МОН. Написах го тази пролет, специално за банката с неизучавани произведения. Имаше определени изисквания, на които трябваше да отговаря и съм се съобразила с всяко едно от тях.

– Какво иска да внуши разказът?

– Когато ме поканиха да напиша разказ за преразказ на изпита след седми клас, първото, което направих, бе да разговарям с деца в тази възраст, да чета какво е характерно за физическото и психическото развитие в ранния пубертет. Направих си проучване на аудиторията, за която е предназначен текстът. Така темата се открои от само себе си. Този период от порастването се характеризира с резки смени на настроенията и самооценката, която може за секунди да се промени от “мога всичко, сила съм” до “за нищо не ме бива, никой не ме харесва, никой не ме забелязва”. Затова и моята героиня – Ева, се вози постоянно на скоростното влакче на емоциите, а чувствата й са толкова силни, че има усещане буквално за физическа промяна. Разказът е за това как човек се променя в собствените си очи под напора на емоциите, провокирани от различни ситуации, и за начините да се справи с тях. За мен беше важно да разкажа история, която е близка до ежедневието на децата, следва неговата логика и говори за това, което те преживяват в годините на ранния пубертет.

– Какви са отзивите от учениците и родителите за творбата?

– Мненията са много и различни. Имам обратна връзка от познати, колеги и приятели, че децата им са харесали разказа.

Непознати за мен деца ми писаха в инстаграм,

че им е било лесно и приятно да го преразказват и ме поздравиха за избора на тема. Има и такива, които ми писаха, че разказът не им е харесал и не го разбират. Отзивите на възрастните също са много и различни. Според някои е твърде сложен за тази възраст. За други е твърде елементарен. Едни смятат, че е вдъхновяващ, други – че не е нищо особено. Намирам подобна полярност в отзивите и реакциите за напълно нормална.

Този изпит засяга десетки хиляди хора

– деца, родители и учители. Няма как всички те да са на едно мнение, независимо какъв разказ се падне.

– Кога за първи път започнахте да пишете стихове и осъзнахте, че имате талант?

– Първите си стихове написах като тийнейджър. Това е периодът, в който човек прописва най-лесно. Не защото смята да става писател, а защото е начин да се освободи от емоциите си, да ги подреди. Тези стихотворения ми донесоха втора и трета награда от конкурса “Веселин Ханчев” в Стара Загора.

Там срещнах хора на моята възраст, които се вълнуват от това, което вълнува и мен – книги, истории. И това беше най-важното. През годините продължих да пиша.

Открих, че това ме прави щастлива,

помага ми да си обяснявам света и да си фантазирам безнаказано. Видях, че има хора, които харесват написаното от мен и споделят, че то им е помогнало да преживеят труден момент, да си дадат сметка за нещо, вдъхновило ги е.

Като всеки човек, който се занимава с изкуство или с писане, имам своите моменти на съмнение, на криза и знам, че талантът е само малка част от цялата картина. Писането се учи с писане и четене. Изисква самодисциплина, наблюдателност и трениране на въображението, както се тренира мускул.

– Каква е посоката на текстовете ви – по-хумористична или по-тъжна?

– Харесва ми, когато хората се смеят, и с годините като че ли темите ми просветляват, изпълват се с лекота,

проявявам повече милост към героите си

Специално за последния ми сборник с разкази поетесата Мария Донева казва: “Тези разкази разпознават щастието, умеят да го открият, успяват да го предизвикат и после го провъзгласяват шепнешком”.

– Бихте ли разказали някоя история от последния Ви сборник “Обикновени чудеса”, който излезе преди месец?

– Една от тях се казва “Бялата лимузина” - всички помнели деня, в който изчезнала Николета. Помнели го, защото видели как

трима бабанковци с бухалки влизат

в парфюмерията й, чули как изпотрошават всичко и как Николета крещи, но никой не отишъл да й помогне. Влезли в разрушения магазин чак когато нападателите се изнизали. Видели изпотрошените шишенца, закашляли се от облака парфюм и открили, че Николета е изчезнала. Никой не успял да разбере откъде се е измъкнала и къде е отишла. Полицията не я открила. Парфюмерията така и си останала да пустее и да се руши с времето. Понякога хората си припомняли, че Николета дошла в града им така внезапно, както и изчезнала. Слязла от една бяла лимузина, влязла в месарския магазин и предложила на собственика му да го купи. Той се съгласил и на негово място тя отворила парфюмерията си. Заживяла в градчето и започнала лека-полека да променя нравите в него. Жените искали да са като нея. Момичетата й споделяли тайните си. Мъжете купували от парфюмите й, за да зарадват жените си или да им се извинят. Никой не разбрал откъде е дошла, никой не разбрал къде е отишла. В двора на къщата й

била останала само бялата лимузина

Хората в градчето, гузни и засрамени, се грижели за нея, поддържали я с надеждата, че един ден Николета може да се върне, че могат да се справят по-добре.

– Разказът по действителен случай ли е, или е художествена измислица?

– Веднъж минавахме с колата през някакво село в България и в двора на една от къщите видях бяла лимузина, покрита с найлон, затиснат с камъни. Стоеше странно и нелепо, и се чудех как и защо може да се е озовала там. Година по-късно се появи разказът.

– Има ли случаи, в които сънувате нещо и се събуждате, за да го напишете?

– Да, случвало ми се е. Не бих казала, че ставам веднага, за да запиша, но когато се събудя сутринта, си записвам това, което си спомням. Обичам да пиша на ръка и си имам тефтер, в който си записвам всякакви хрумки, интересни факти, които може да ми послужат след време.

– Освен с писане, занимавате ли с нещо друго през свободното си време. Имате ли си хоби?

– Писането е времеемко занимание. Освен това чета много. Понеже мога да работя отвсякъде, пътувам през голяма част от годината. Впечатленията ми от разговори с хора, различни случки, нрави, обичаи, много често се превръщат в повод и вдъхновение за измислянето на нов разказ.