За автора
Наричат го новият Стивън Кинг и определят стила му като безкомпромисен, непредвидим и пленяващ. На 19 години Пол започва работа по първия си роман, който никога не вижда бял свят. Завършва първия си публикуван дебютен роман - "Чистачът" - на 25 години, но ръкописът се превръща в книга едва шест години по-късно. Преди да постигне успех с романите си, Клийв работи в заложна къща. Двайсет и пет годишен, прекъсва работа, за да се посвети на писането. Останал без сигурен приход, той е изправен пред дилема: да започне нова работа или да продаде къщата си. Избира втория вариант и продължава да пише.
"Чистачът" печели редица международни награди. Следват още успешни романи, а името на Пол Клийв се появява на върха на класациите за книги в Германия, надминат по продажби само от "Хари Потър". Критиката посреща романите на Клийв много радушно. Най-висока оценка за таланта му вероятно е прозвището, дадено му от немската радио- и телевизионна мрежа NDR, която го нарича "новия Стивън Кинг".
ОТКЪС ОТ КНИГАТА
Мъжът облиза устните си, бяха толкова пресъхнали, че едва преглъщаше. Захвърли найлоновата опаковка и застана пред първия от двата си шкафа за книги. Щеше да постави буркана на най-горната лавица, в празното място, което беше направил в деня, когато спечели търга. Светът на колекционерите, на силно пристрастените, които колекционираха творбите на серийни убийци - или използваните от тях оръжия, или написаните от тях думи, или носените от тях дрехи, или листите със собственоръчно изписаните им признания, или белезниците от ареста им, - не беше по-различен от колекционирането на пощенски марки или фигурки. Осемдесет процента от собствената му колекция се състоеше от книги. Останалото бяха дрехи и ножове. Притежаваше и няколко поверителни полицейски доклада, които не би трябвало да притежава. До този момент най-ценната вещ в колекцията му бе калъфка за възглавница, използвана от пиколо в австралийски хотел, за да покрие лицата на три свои жертви.
Той завъртя буркана в ръцете си и разгледа внимателно палеца, осъзнавайки колко бе зловещ и колко зловещ бе фактът, че го е купил. Спечели го на таен търг в интернет, а поканата получи от свои познати, които бе консултирал в предишни търгове. Той все още не беше съвсем сигурен защо изобщо го пожела. Не го искаше, поне в началото. Видя го и си помисли, че е лудост да притежаваш част от човешко тяло, но колкото повече мислеше за това, толкова повече го искаше. Сигурно бе откачил. Какво си бе въобразил? Че може да го сложи на видно място и да го показва на гостите си следващия път, когато организира вечерно парти?
Лавиците в кабинета му бяха пълни с други експонати, спечелени на търг през годините - както от убийци, така и от жертви. Някои можеха да спорят дали колекционирането на тези вещи създава пазар за смърт. Неговият интерес бе чисто образователен. Щом щеше да обучава другите за методите и инстинктите на убиеца, значи трябваше да бъде заобиколен от подобни предмети. Това не беше хоби, а професия. А палецът... Самият той не бе сигурен. Глезотия беше неподходяща дума. Любопитство пасваше по-добре. Но всичко всъщност беше много по-просто - в един момент той просто пожела да го има.
Пристигането на пратката бе напът да обърка графика му за деня. Неговите студенти по криминална психология съвсем скоро щяха да зяпат към дъската в зала без преподавател. Палецът го забави достатъчно, така че щеше да се наложи да пропусне закуската и да поеме направо сред уличните задръствания. Купър глътна две таблетки комбинирани витамини, влезе в гаража и седна зад волана. После потегли на заден ход по алеята.
Слънцето упорито се катереше в небето, скъсяваше сенките на дърветата и караше нишките на паяжините да блещукат под жарките му лъчи. Радиото беше включено и той се заслуша в дискусията, която се водеше в студиото по най-горещата тема напоследък - дали Нова Зеландия трябва да върне смъртното наказание или не. Всичко започна от една лекомислена реплика, неуместна шега от страна на министър-председателя в отговор на въпроса какво смятат да предприемат, за да овладеят високото ниво на престъпност в страната, което беше препълнило затворите. Ала нещата ескалираха и хората масово започнаха да подкрепят изявлението му и да питат защо правителството не го постави на сериозно обсъждане. В крайна сметка, ако смъртта бе достатъчно добра за жертвите, защо да не бъде дадено същото благоволение и на техните убийци?
Купър не беше наясно коя страна подкрепя в този спор. Не бе сигурен дали държавата трябва да прилага наказания, присъщи за страни от Третия свят.
Дръпна ръчната спирачка и излезе от колата, за да затвори вратата на гаража, тъй като проклетото дистанционно се повреди преди два месеца и в сервиза все още чакаха да получат резервните части. Усети нажежения паваж през подметките на обувките си. Започна да се поти още след първите няколко крачки. Вятърът бе лек, но оставяше усещането, че е достатъчно горещ да подпали всичко по пътя си.
Надуши мириса на марихуана. Идваше от проклетия сърфист, който живееше отсреща и обичаше да прекарва утрините и вечерите си - както и часовете между тях - в облаците, благодарение на печалбата си от лотарията.
Купър усети как ризата полепна по тялото му. Толкова бе завеян заради горещината и придобития палец, че дори не усети как отново беше взел куфарчето от колата и го носеше със себе си.
- Странно - промърмори той, а когато се върна до автомобила си, стана още по-странно. Там стоеше мъж, когото виждаше за пръв път през живота си.
- Извинете - каза непознатият, и макар да беше на повече от трийсет години, в него имаше нещо, което накара Купър да го вземе за момче. Може би беше небрежният му перчем, а може би панталоните му от рипсено кадифе, излезли от мода преди двайсет години. - Ще ми отделите ли няколко минути?
- Разбира се - отвърна Купър, - но закъснявам...
И точно когато погледна часовника си, гръдният му кош се сви в мощен спазъм. Той рязко вдигна куфарчето пред себе си и то се отвори. Съдържанието му се пръсна по алеята, а миг по-късно той се свлече на паважа, изгубил всякакъв контрол над мускулите си. Болката обхвана стомаха, краката и слабините му, но най-силна бе в гърдите. Мъжът свали пистолета, коленичи до него и отметна перчема от челото си.
- Всичко ще е наред - каза непознатият, или поне така дочу Купър, но не бе съвсем сигурен, защото в същото време усети силна химическа миризма и нещо притисна лицето му.
Нямаше сили да го отблъсне.
Тогава нахлу тъмнината и го отнесе далеч от колекцията му.
Коментари (0)
Вашият коментар