Едва на 18 години си извоювах правото да вкарам куче в дома си завинаги. Преди това съм прибирала временно, за да ги спася, кучета, котки, врабчета, таралежи, костенурки, въобще каквото намеря да мърда и е болно. Бях като д-р Дулитъл. Включително и охлюви съм носила в нас - първо един и после още два. Един ден два се бяха заврели на баща ми в домашните чехли, а единият - в обувките на брат ми и така намериха смъртта си. Исках магаре да имам, като си представях, че ще го гледам на балкона, но нашите не ми взеха. Малки патенца и пиленца също исках да гледам. Но нашите нищо и никога от това, което исках, не ми купиха и аз си го набавях.
Първото куче, което гледах, го намерих в Кюстендил. Играеше си с някакви други бездомни събратя. Оказа се, че е на 5-6 месеца, но и като порасна, си остана дребно. Беше много сладко и рошаво, приличаше на нещо между пудел, болонка и някаква друга порода - териер, например. Много умно куче беше и си го имах за приятелка, защото беше момиче. Беше много по-добра от най-добрите ми приятели. Загубих я като беше на 16 години, вече почти оглушала и ослепяла и един приятел я сгази с моята кола. Това й беше участта на горката. Много ми е мъчно за нея и винаги ще ми липсва. Нея я „застъпих" с друго куче, което си купих от Лондон - Джиджи. Тя пък си отиде преди две години от рак на млечните жлези. Колкото и операции да й направихме, беше получила и разсейки, спря да й функционира и черният дроб... както се случва и при хората, когато се разболеят от тази болест. Още докато беше болна Джижи, намерих Били до кофите за боклук при Правителствена болница. Беше се пръкнал с още пет братя от много изтормозена безпородна мадама. Беше люта зима - минус 15-20 градуса, които се задържаха по една седмица. Едното го сгази кола. Помня, че като стояха си повдигаха ту едното - ту другото краче, тъй като им замръзваха от студа. Хранех ги докато заминах за Лондон, те да са били на месец и половина. Като се върнах след 25 дни три от братчетата, които бяха кафяви бяха изчезнали и беше останал Били, който още нямаше име и още един негов черен брат.
Били правеше някакви странни движения - езикът му беше изплезен и имаше гърчове. Един следобед го взех и го заведох на лекар. Не го искаха в няколко клиники, казваха, че до вечерта ще умре, защото е много болен от Гана. Помолих се на приятели, които имат частна клиника на ул. „Нишава", да го приемат. Те го взеха, но ме предупредиха, че ако не до вечерта, то на другия ден ще умре и да не плача. Казах им да направят каквото трябва, пък ще видим какво ще стане. В продължение на 20 дни Били се бореше със смъртта. Ходех по два пъти в клиниката при него, той беше на системи. Доц. Димов, който е много добър специалист, каза, че в практиката си не е виждал куче с такава тежка форма на Гана да оцелее. Той наистина беше много зле, изпадаше вкъщи в кома в продължение на 4-5 часа. Викала съм лекар през нощта. Така съм се молила на Господ да го спаси, даже сложих една икона на Св. Богородица под легълцето му. Вече е добре, дори няма тези силни тикове. Защото дълго време, след като излезе от болницата, като излизахме навън, бързо се изморяваше, падаше и се гърчеше. Един човек, който ни срещна в една градинка, ми каза да му се направи курс с нивалин, след време още един курс и да му давам невробекс и калций, за да му се засили имунната система. И след 4-5 месеца Били както не можеше да ходи, започна да тича като стрела. И беше странно, защото като тича няма тикове, а като спре, не знае кой крак закъде му е. Но ето след три години е чисто нов! Много е свободолюбив, не обича да го водя на каишка и намира всякакви начини, за да се освободи от нея. Сутрин е като кукувичка на часовник - буди ме около седем часа. Но го прави много деликатно, така че хем да не ми досажда, хем да напомни, че е време за разходка. Когато е хубаво времето не иска да се прибира, оставям го и когато реши, застава пред вратата и съседите, които го познават вече, му отварят, качва се по стълбите и чака пред нашата врата.
Джоджо, който през юни ще стане на две години, го взех като беше на 36 дни и се събираше в едната ми шепа. Той е дългокосмест пекенез. Първите няколко дни си мислеше, че Били му е майка и ходеше при него, а той бягаше и ръмжеше. Трябваше много да го гушкаме, за да не се чувства самотен. Като стана на година започнаха страшни игри с Били, а и Били много го пази от други кучета. Бяхме на една хижа и тамошното куче нападната Джоджо, който се направи на голям, Били се притече на помощ и отнесе боя, дори има белег на главата си.
Свикнала съм ги да ядат колкото искат и те не се тъпчат. Голямото им хранене е вечер, а през деня, ако ние хапваме нещо, им давам и на тях, но те не винаги искат да опитат.
Храня и уличните кучета, за които ми е много жал, защото имат много гаден живот. Не стига, че са на студено и са гладни, и са пълни с разни буболечки, а и хората са много лоши към тях. Те не са виновни, че са се родили кучета. Трябва да сме по-толерантни към тях
Коментари (0)
Вашият коментар