Георги Василев-Гочето: Уволних се редник, но в Германия ме нарекоха Генерала

- Г-н Василев, спомняте ли си как дойде прозвището Генерала?

- Преди да се стигне до Генерала е много труд, емоция, амбиции. Неща, които са много важни за изграждане на един човек, са постигнати. Във военен аспект съм стигнал до редник в казармата, но за мен е чест и удоволствие, че получих това прозвище, и то не в България, а в Германия. И това е един от основните моменти в моята кариера, който даде моето пълно развитие като треньор, като човек с виждания във футбола, с доста опит зад гърба си. Със

самочувствие на човек, който може да върши работата си

Дойде спонтанно от привържениците на “Унион” (Берлин). Те са много верни, емоционални, много вдъхновени. Постепенно Генерала се наложи като отношение. До ден днешен по сайтовете, по фейсбук приятели и журналисти оттам ми се обаждат, не го забравят.

- “Унион” ли беше върхът във вашата треньорска кариера?

- Освен труд и амбиция сигурно трябва и добра подготовка на изграждане. Аз съм минал през Великотърновския университет. Втората ми специалност бе физическо възпитание. След това завърших А лиценз в Германия. Получих професионалния лиценз в Кьолн, основата на немския, а може би и европейския футбол, където треньорите завършват своето образование. Наред с емоцията и труда, духа, който влагаш, имаше и доста специална подготовка.

- Като че ли за периода ви като футболист се знае най-малко, разкажете в кои отбори и на какъв пост сте играли?

- Времето се изменя, беше много отдавна. Аз съм свършил моята футболна кариера през 1977 г. Играл съм в провинциални отбори, в “Етър”, в Сливен, в “Марек”. Там съм оставил трайни следи и като футболист. Играех като централен нападател, след това бях и полузащитник. Стигал съм и до националния отбор. Но на фона на това, което постигнах като треньор, няма равностойност.

- Работили сте с много легендарни имена в българския футбол и с поколението на бронзовите медалисти от САЩ '94. Имаше ли някой, у когото виждахте себе си като играч?

- Да, по отношение на трудолюбие и на мерак. Моят живот е свързан с футбола от малък. Съзнателният ми път е започнал с футбола. Баща ми, Бог да го прости, беше футболист, закърмен съм с това. Влагал съм много усилия и много амбиция в работата си.

Попаднах след това на футболисти, които ми прилягаха точно в това направление. Бяха активни, професионални, дисциплинирани. Това ми е било и

щастието, че съм имал възможност да работя с такива хора

Оттам идват може би и успехите, които постигнах. Е, имал съм и други “зрънца”, които не са били най-възприемчивите или не са се държали на това ниво, но пък са имали качества, заради които човек трябва да прояви малко повече търпение. Най-разнообразни са били, все пак аз съм работил 40 г. като треньор.

- Трифон Иванов ли беше най-вироглавият от всичките ви възпитаници?

- Трифон, Бог да го прости, беше изключителен талант. Той можеше да прави всичко във футбола и може би това му даваше предимство пред другите. Той можеше да постигне нещо без много усилия. Имаше си и други качества, които създаваха по-голямо настроение, стимул за работа. Да можеш да общуваш с него. Ако можеш и да го променяш, което малко трудно можеше да се случи.

- Разкажете някоя интересна случка с него.

- То е прословуто. На един приятелски мач, който играхме с отбора на Севлиево. Зимно време беше, студено. Не можахме да ги бием, 0:0 остана.
Бяхме много ядосани, но той през цялото време стоеше, не го и нападаха, не стигаха до него атаки на противника, не мръдна. Като се върнахме с рейса в Търново, го накарах да слезе на терена и да тренираме заедно. Накарах го да направи няколко отсечки, а той ме погледна доста криво. Кво, ще ме биеш ли сега? - го питах. С него винаги е било весело. Друг незабравим момент е

сватбата му, на която удари земетресение
Паника, раздвижване наляво-надясно, тръгваме да излизаме от ресторанта, а Трифката срещу нас, връща се обратно. “Тренер, видя ли кой е най-бързият от целия отбор?”

- Вие сте първият треньор, извел до шампионска титла на България три различни отбора - “Етър”, “Левски” и ЦСКА. Как се постига това?

- Основата си остава тази любов, признание към спорта, към труда на хората. Умението да търсиш от тях най-доброто качество. То да изпъкне напред, за да можеш да утвърдиш като стил, като новост нещо в играта. И най-вече убеждението на самите футболисти колко могат при тия трудности, защото не е лесно.

Не си чиновник да стоиш затворен

в някаква канцелария. Работиш - не работиш, ще ти платят. Тук всичко е на терена. Насреща стоят противници, които ти показват най-разнообразни начини на игра, на поведение, на отношение, сила и класа на футболистите. И да успееш в тоя момент да изградиш един компактен отбор, не е лесна работа.

- А предавали ли са ви във футбола?

- За мен всяка загуба беше предателство. Като загубиш, значи нещо не е станало като хората. Може и аз да съм предал - неправилно да съм организирал работата. Повечето от мачовете, които съм водил като треньор, са били успешни. Но съм имал и неуспешни, така че трябва да разделя вината и между тези, които могат, и са ме подвели да стигна дотам. Иначе чисто човешки предателства може би има, но не е място за разказване.

- Защо в наши дни националният ни отбор е в това плачевно състояние?

- Ние изостанахме от тоя период, когато националният отбор беше много силен. Горд съм, че мои футболисти са били в тоя национален отбор и са играли важна роля. След това като че ли всичко в нашия футбол застина. Сега сме много изостанали от останалите. Гледаме да ги догоним, търсим начин да променяме. Следя ги, искат да направят нещо по отношение на бази, на подготовка, на млади футболисти. Явно, че трудно привличаме най-кадърните, най-качествените футболисти от малки, които трябва да ги градиш в тая битка за предимство. Много е по-лесно да се хванат на компютъра или в други спортове.

- Търсят ли ви треньорите за съвети?

- Говорим с моите футболисти, които сега са треньори. Но съвети трудно бих им дал. Пък и те вече живеят със самочувствието на хора, които са се изградили. Вече имат свои представи за футбола, за начина на организация, футболистите. Тук-там са се появявали някои разговори, които сме водили в случайна среща, но конкретни канали за умуване или за решаване на проблем, не. Стигнеш ли до националния отбор, ти си вече на върха. Трудно ще търсиш съвети от други.

- Чувствате ли се успял човек?

- Имам това самочувствие, че това, което съм свършил е позитивно. Сега от дистанцията на времето си казвам, че кариерата ми е била успешна. Това, което съм налагал, съм го постигнал. Болшинството от резултатите са добри. Стигнал съм до ниво, което поне не ми дава повод да се срамувам.

- В личен план какво ви даде и какво ви отне треньорската професия?

- Сигурно ми е отнела тази връзка с по-големите ми деца, защото с малките деца нямам повод да се оплаквам, че не са до мен. Но от големите ми деца просто останах далече. Постоянно бях в движение, занимавах се с моята работа, пътувах. Посрещаха ме, пак ме изпращаха и в семеен аспект сигурно ми е взело треньорството. Но за сметка на това е добре, че съм им дал възможност да живеят добре.

- Как продължава животът на Георги Василев днес?

- С две дечица - едната е в четвърти клас, другата е девети клас в Американския колеж в Търново. От сутрин до вечер с тях се занимавам. Пенсионер съм и трябва да имам сили и на тях да им дам основа и основание да живеят пълноценно.

- Втората ви съпруга е украинка. Какво мислите за войната в нейната родина?

- Тя в момента е в Несебър, там има голяма колония от украинци. Тя се занимава с тях. Всеки ден поддържаме връзка.