В черната комедия "Графът" Диктаторът Аугусто Пиночет е 250-годишен вампир

Netflix пусна черната комедия “Графът” на чилийския режисьор Пабло Лараин. В нея диктаторът Аугусто Пиночет се е превърнал в 250-годишен вампир, който все още е жив, но вече е решил да умира.

Филмът е всъщност четвърти от трилогията на Лараин за Пиночет - “Тони Манеро”, “Пост мортем” и “Не”, но официално не се брои за част от нея. Чилиецът взема пример от японския писател Харуки Мураками, който към “Трилогията на плъха” (“Чуй как пее вятърът”, “Флипер” и “Преследване на дивата овца”) добави по-късно и “Танцувай, танцувай, танцувай”.

В “Тони Манеро” маниак, вманиачен по героя на Джон Траволта от “Треска в събота вечер”, вършее в чилийската столица Сантяго по времето на Пиночет “Пост мортем” описва живота и работата на помощник-патоанатом по време на военния преврат през 1973 г.

А по-жизнеутвърждаващият “Не” разказва за пиар експерт, който се занимава с рекламата на едноименната кампания през 1988 г., когато се решаваше въпросът за удължаване на президентските пълномощия на Пиночет, довела до края на 17-годишната му диктатура.

В “Графът” действието е пренесено в сферата на свръхестественото. Става ясно, че Пиночет всъщност 250-годишен вампир, чиято дейност може да се проследи чак до Стария ред (двата века преди Френската революция).

Той е жив и се крие в секретното си имение, но вече му се умира - тъжно му е как е преминал животът. Хайде, че го наричат убиец, е нормално, ама крадец защо? Излиза, че наистина е прибирал оттук-оттам, но той не е виновен. Шантажирали, не са му оставили възможност да избира, абе, той като цяло е жертва, а не палач.

Да, на всеки му се иска да остане в историята, но да останеш с нещо хубаво. Трябва да се оправят документите, но те са толкова объркани, че се налага да търсят професионална помощ. Затова в имението пристига маскирана като счетоводител монахинята Карменсита (в ролята - Паула Лухзингер) с тайно поръчение. Тя е посрещната от жената на диктатора Лусия Ириарт (Глория Мюнхмайер), личния му прислужник Фьодор Краснов и порасналите деца, които гледат само да докопат наследството.

Краснов е много любопитна фигура - фанатично верен на господаря си бивш белоемигрант, който е посветил живота си на измъчване и убийства на комунисти. Този “казак от водка и стомана”, както го наричат във филма, се разхожда с фрак и понякога с ушанка, е изигран блестящо от Алфредо Кастро, който е неизменно в главната роля на предните филми от трилогията за Пиночет - “Тони Манеро”, “Post Mortem” и “Не”.

В “Графът” има и френска следа - като млад бъдещият вампир под името Клод Пинош е служил в армията на Луи ХVI и дори след революцията краде отрязаната от гилотината глава на Мария Антоанета. Английският акцент е пък в съобщението на глас зад кадър, че британската кръв е най-вкусната, защото има привкус от Древен Рим.

По време на режисьорската си кариера Лараин неведнъж се занимава с исторически личности - “Неруда”, за чилийския поет Пабло Неруда, “Джаки”, за първата дама на САЩ Жаклин Кенеди, “Спенсър”, за живота на принцеса Даяна.

Но сега, за 50-ата годишнина от преврата на Пиночет режисьорът за първи път сменя симпатията с гняв. Ако предишните му биографични филми са пълни с нежни чувства, то “Графът”, където историческите личности са повече, отколкото се забелязва от пръв поглед, целият е изтъкан от разбираема омраза (и за това, каквото е извършил, но и защото практически не е понесъл никакво наказание) и с някакво съжаление, че гилотината вечно реже главите не на онези, които го заслужават.

Както изглежда, полученото преди десет години обяснение така и не е загубило актуалност - при Пиночет чилийците почти две десетилетия нямат възможност адекватно да изразяват същността си в творчество, затова сега търсят реванш. Затова и трилогията на Лараин беше кръстена “непреднамерена”.

Забавно съвпадение е, че филмът има същото име като една комедия на Чарли Чаплин - “Графът” (1916), но всъщност продължава традицията на друг - “Великият диктатор” (1940).

Той все едно разпъва Пиночет на кръст в различни направления - митологизира го, издига го в ранг на свръхестествен, осмива го, низвергва го до просто и до голяма степен елементарно старче, за което страхотно му помага Хайме Вадел. Той е един от най-разпознаваемите лица на чилийския кино и тв екран. Пътьом Лараин открива забавна рима и връзка вампиризъм - фашизъм (и в двата случая има фиксация върху кръв), така че накрая се е получил прекрасен коктейл от Уес Андерсън, Армандо Янучи и “Какво правим в сенките” на Тайка Уайтити. За тази смесица от остроумни идеи “Графът” взе награда за оригинален сценарий на кинофестивала във Венеция.

Като бонус е, че филмът на Лараин е един от най-красивите и стилни през годината. Страхотният оператор Едуард Лакмън, работил с Тод Хайнс, София Копола, Стивън Содърбърг, Вим Вендерс и Пол Шрьодер, снима как фигура с наметало прелита над нощно Сантяго и изтръгва човешки сърца, от които след това си прави смути. И за капак с фон музиката на Вивалди.