Александра Сърчаджиева: В душата ми е лудница, страх ме е, но вече мога да плача

• Една магия ме кара да продължавам напред, разкрива Александра Сърчаджиева, която ни допуска още по-дълбоко в душата си с новата пиеса "На живо и отвъд това"
• Пепа и Иван казваха винаги истината и често се бореха с вятърни мелници. Техните уроци ме изградиха
• Не исках София да играе в "Игра на доверие", после казах да я държи по 12 часа на работа, за да я откажа, но накрая бях страшно горда

Развълнувана, изплашена и окрилена, Александра Сърчаджиева ни допусна в гримьорната си и позволи да хвърлим поглед към нейна репетиция ден преди премиерата на "На живо и отвъд това" (на 7 ноември). Пиесата е продължение на успешния спектакъл "На живо", отличен с "Аскеер", чрез който актрисата сподели драматичната си лична история с публиката. Сега, хвърляйки се в емоционален експеримент, тя още по-честно и в дълбочина допуска до тайните на душата си, отново под режисурата на Димитър Коцев-Шошо, по сценарий на Яна Борисова и в компанията на Радена Вълканова на сцената.

През годините пред очите на всички Сърчаджиева върви по своя нелек път и след всяка чудовищна трудност, след всяка тежка загуба - на майка си Пепа Николова, на половинката си Иван Ласкин, тя съумява да излезе от ада на своята болка и продължава да намира смисъл. Защото има още толкова много да каже и да преживее. И заради една много нежна, мъдра и магична София.

Може да гледате "На живо и отвъд това" на 16 декември в Сатиричен театър "Алеко Константинов".

- Как зрителят ще бъде отведен още по-навътре в "красотата на страданието и смисъла след него"?

- Истината е, че страшно се вълнувам и много се притеснявам. Това е много голяма крачка за мен, а мисля, че и за целия екип. В началото, когато се раждаше "На живо", не вярвах и нямах представа, че ще стане нещо толкова голямо както за мен, така и за многобройната публика. Че ще бъде така споделено и ще се превърне в терапия и катарзис за толкова много хора. И когато нещо дава смисъл на другите, вълнението да навлезеш още по-навътре в душата на историята е голямо. Страхът е много голям.

- Какво ще бъде това ново присъствие на сцената?

- Който е гледал, знае, че зад нас с Радена текат едни снимки, а сега добавяме и едни видеа на един човек, на едно прекрасно същество, на една магия, която ме кара да продължавам напред.

- Какво ти коства емоционално да се отвориш пред публиката?

- Много съм се паникьосала, ако трябва да бъдем честни. Пак не спя, в главата, в сърцето и в душата ми е лудница от емоции. За "На живо" дни наред не можех да прочета монолога за Пепа. Мислех, че с времето това ще премине. Оказа се, че пак ми е страшно трудно да изрека новите неща. Това е голям експеримент за мен самата.

- Останаха ли тайни кътчета в душата ти, до които още не си допуснала никого?

- Мисля, че като се има предвид това, което предстои - няма нещо, което да съм скрила. Може би първия път вътрешно или несъзнателно не съм била готова за по-дълбокото, но дойде и този момент. Можех да продължа просто с "На живо" - то е изключително преживяване, а не представление. Докосва, вълнува, салоните са пълни. Можех да не си причинявам това сега, но реших, че съм готова. Щом всичко дотук е толкова честно и искрено, направено с толкова любов, значи е време за повече. Споделих и с Шошо, и с Яна, като решихме заедно да се гмурнем и да видим какво още може да се крие под тюркоазените води на една душа.

- Чувстваш ли се несломима, защото такава изглеждаш отстрани?

- Не мисля, че има несломими хора. Всеки, колкото и да е силен, понякога рухва. Ние сме човешки същества, които живеят със своите чувства, емоции, вълнения. Падаме и ставаме. Човек трябва да намира смисъл да се изправя. Винаги има такъв - различен за всеки. Дали е нова любов, дали е детето ти, публиката, работата. Както казвам и сега на сцената: "Знам, че трябва да продължа, защото има още толкова много какво да кажем и да преживеем".

- От всички житейски шамари и непрежалими загуби, които те сполитат, какво бе най-тежко? Какво те остави почти без надежда?

- Загубите ми, на които е свидетел цяла България, са много драматични. Продължавам да се боря по мой си начин. Аз съм човек - падам като всички и се опитвам да се изправям, надявайки се, че го правя по достоен начин. Тежко е. Човек се обърква, човек спира. Аз бях спряла за много дълго време. Уча се, продължавам да се уча всеки ден. София ме учи на много. И намирам смисъл в малките неща. Те правят големите чудеса.

- Този декември се навършват 77 години от рождението на Пепа Николова. Ако тя бе днес тук до теб, как щяхте да отпразнувате живота?

- С много смях и много любов. Ние двете се смеехме с цяло гърло. Знаеш ли?! Говорихме си с Яна Борисова, когато седнах в тях отново да разказвам, за това колко малко хора в днешно време се смеят с глас. Няма нищо по-хубаво от това.

- Кои са най-безценните уроци, които Пепа ти предаде с личния си пример?

- Те са много и най-вероятно са ме изградили като човека, който съм. Нейните уроци и уроците на Иван. Най-вече - да бъда честна! Тя ми повтаряше непрекъснато: "Александра, винаги ми казвай истината, защото лъжата рано или късно се разбира. Дори да минат 20 години, тя излиза наяве и тогава става по-страшно."

На това се опитвам да науча и София. Казвам: "Ако ми казваш истината, винаги мога да застана зад теб, ако ме излъжеш - няма как да ти помогна." Много лъжем в днешно време. Въобще хората си създават един измислен свят с филтри - тези неща в телефона, които те карат да изглеждаш жестоко красив. Но ти, ако не можеш да приемеш дори себе си, няма как да приемеш и останалите хора. Защо е това?! Това не е истина! Това е лъжлив свят, който не ни обещава нищо хубаво. Наистина вярвам, че ако сме честни, бихме могли да живеем много по-лесно.

- Артисти, били близки до майка ти и до Иван Ласкин, са казвали, че те много са си приличали - неподражаеми чешити. Така ли е?

- Защото бяха устати и нямаха цензура. Да. Двамата си приличаха в това, че искаха да променят нещата, че казваха винаги истината, че нито един от двамата не можеше да брои до 10, че много често водеха битки с вятърни мелници и казваха това, което мислят, в тази държава, в която, казвайки това, което мислиш - ставаш неудобен.

- София на кого прилича?

- Външно много прилича на моята майка. Шокиращо е, когато виждаш на снимки Пепа и все едно гледаш дъщеря ми. София е мен и Иван като емоция на ента степен, но както казвам и на сцената, тя е много по-мъдра от нас двамата, взети заедно. Някак си плува свободно в океана, в който двамата я пуснахме.

- Приемаш ли за съдбовен знак това, че София изгря в киното в "Игра на доверие" на същата възраст като баща си, който стана звезда с "Васко да Гама от село Рупча"?

- Въобще не съм се замисляла, но после някой ми каза и си дадох сметка, че наистина е така. Няма нищо случайно в този живот, дори някога да си мислим, че е така. Нещата са подредени, всеки си има път, който трябва да извърви. За едни е по-стръмен и трънлив, за други е по-лек. Какъв е нейният път, аз не знам. Започна трудно отрано, надявам се обаче да успее да се съхрани такава, каквато е, защото тя е изключително честно същество, носи у себе си болезнено чувство за справедливост, което... нали... има обяснение откъде идва. Много е нежна и пак ще кажа - много мъдра. Една от големите изненади в "На живо и отвъд това" е тя, но как точно, ще видят зрителите.

- Режисьорът Мартин Макариев каза, че е много талантлива и дисциплинирана. Изненада ли те това - все пак е наследница само на изявени и признати артисти?

- Истината е, че аз не исках да я пусна да играе. Тогава репетирахме "На живо", бях с Радена и Шошо и им споделих, че София страшно я искат за един филм, но аз не желая. Тогава Шошо ме попита: "Е, какво ще кажеш?", а аз му отговорих, че ще обясня, че няма да снимат филма заради COVID или че са избрали друго дете. Тогава той ми зададе друг въпрос, който преобърна моето решение: "Александра, теб майка ти някога спря ли те?" Казах: "Не". "Тогава какво право имаш да я спираш, ако тя иска", отвърна той. Дадох си сметка, че наистина Пепа винаги ми казваше това, което мисли, но ме оставяше сама да си решавам, за да не се обърна един ден към нея с думите: "Заради теб не направих това".

После се прибрах, попитах София дали наистина иска и тя каза, че да. Предупредих я, че ще я пусна, но няма да ходя с нея на снимки. Казах и на екипа, че няма да присъствам въобще нито ден, да се оправят с нея сами и ако искат, съвсем спокойно да я държат и по 12 часа на снимки, а не до 6 часа, както е по закон за дете. С идеята, че на нея няма да хареса, нали... Но не. Накрая гледах филма. Толкова не съм се притеснявала никога за моя премиера, колкото за тази. Изпитах изключителна гордост. Тя наистина се справя с една много тежка роля и задача за дете. Пак казвам - пътят си е неин, надявах се, че ще стане ядрен физик, силно вярвам в това...

- Ако можеше да кажеш сега още нещо на Иван, какво би било то?

- Всички знаят какви са писмата на Иван към мен, но никой не знае какво е моето писмо към него. Гледайки "На живо и отвъд това", ще имат възможност да го чуят.

- Каква е твоята тайна? От какво черпиш сила?

- Бъркайки навътре в моята душа, с Яна си казахме, че всъщност, ако не се беше случило това магично нещо - "На живо", всичко щеше да остане като поредната човешка трагедия. Каквото се е случило, се е случило и то не може да бъде променено. За съжаление, няма как да върна времето назад, но съм щастлива, че мога да вдъхна вяра и смисъл на много хора, които са се загубили и объркали. Въобще не го мислех така в началото - смятах, че ще идват хора, които харесват мен или майка ми, или Иван, или такива с чисто жълто любопитство: "Я пък да я чуем тази, какво пък толкова има да ни каже. Жестоко важни неща сигурно". През ума ми не е минавало, че ще има много млади хора, които имат нужда от това.

Получихме и "Аскеер" за моноспектакъл, което е голямо признание, защото идва от колегите ми от Военния театър, където започна моя път. Не вярвах, че ще получим тази награда, но съм щастлива. Както и че напълнихме зала 1 на НДК. Все големи крачки за мен.

Но това, което сега предстои, е много специално и наистина много ме е страх. Има моменти, в които сякаш не мога да продължа, защото жестоко ми се плаче. Но сълзите са терапия. Сълзите лекуват. Страшно е, когато човек не може да плаче, аз четири години не можех. А сега ела да видиш какво става...